Решение № 9470 от 28.06.2011 г. на ВАС по адм. д. № 173/2011 г.
ВАСVI отделение28.06.2011 г.докладчик т Милка Панчева
Диспозитив
Оставя в сила решение № 3223 от 21.10.2010 г. по адм. дело № 3071/2010 г. на Административен съд - София град. Решението не подлежи на обжалване.
Мотиви
Решение № 9470 от 28.06.2011 г. на ВАС по адм. д. № 173/2011 г., VI о., докладчик председателят Милка Панчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на директора на Столично управление "Социално осигуряване" (СУ "СО") против решение № 3223 от 21.10.2010 г., постановено по административно дело № 3071/2010 г. по описа на Административен съд - София град. В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Касаторът твърди, че необосновано съдът е приел, че нормата на чл. 50, ал. 7 от КСО урежда самостоятелно осигурително право на обезщетение на бащата при положение, че майката не е осигурено лице за риска общо заболяване и майчинство. Поддържа се искане за отмяна на първоинстанционния съдебен акт и за постановяване на решение по същество от касационния съд, с което да се потвърди отказът на осигурителния орган за отпускане на парично обезщетение. В съдебно заседание касаторът, редовно призован, не се представлява. Ответникът - Румен Йорданов Иванов от гр. София се представлява от адв. Панджарова, която ангажира становище за неоснователност на касационната жалба. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационното оспорване. Касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон е неоснователна. Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в производството пред Административен съд - София град по реда на чл. 145 и сл. от АПК, във връзка с чл. 118 от КСО, е оспореното от Румен Йорданов Иванов решение № 121 от 22.03.2010 г. на ръководителя на СУ "СО" и потвърденото с него разпореждане № 0-21-999-67-00130056/22.02.2010 г. на ръководителя по изплащане на обезщетенията и помощите при същото СУ "СО", с което на жалбоподателя е отказано отпускане на парично обезщетение при раждане на дъщеря му Калина Румен Иванова след навършване на 6-месечна възраст за остатъка до 410 календарни дни. С решението си първоинстанционният съд е отменил оспорените актове като незаконосъобразни и е върнал делото като преписка на ръководителя по изплащането на обезщетенията и помощите за решаване на заявеното искане по същество съобразно указанията по тълкуването и прилагането на закона. При напълно изяснена фактическа обстановка, по отношение на която страните не спорят, съдът е обосновал законосъобразен правен извод за приложението на нормата на чл. 50, ал. 7 от КСО (нова - ДВ, бр. 109 от 2008 г., в сила от 1.01.2009 г.). Съгласно нейното съдържание, осигуреният за общо заболяване и майчинство баща/осиновител има право на парично обезщетение при раждане на дете в размера, определен по реда на чл. 49, след навършване на 6-месечна възраст на детето за остатъка до 410 календарни дни, през време на отпуска по чл. 163, ал. 8 от Кодекса на труда, ако отговаря на условията по чл. 48а от КСО - "Осигурените лица за общо заболяване и майчинство имат право на парично обезщетение за бременност и раждане вместо трудово възнаграждение, ако имат 12 месеца осигурителен стаж като осигурени за този риск." С оглед на наличните изисквания по чл. 163, ал. 8 от КТ и чл. 48а от КСО за бащата Иванов съдът правилно е тълкувал спорната правна норма и законосъобразно е приел, че правото на обезщетение е самостоятелно право на осигурения баща, и не зависи от правото на майката да получи такова обезщетение. Решението на първоинстанционния съд е правилно и изводите му като обосновани и законосъобразни се споделят изцяло от касационната инстанция. Неоснователни са оплакванията в касационната жалба за допуснато нарушение на материалния закон. Спорът по делото е правен и се свежда до приложението на нормата на чл. 50, ал. 7 от КСО. Ответникът е страна по осигурително правоотношение между осигурителен орган и осигурено лице. Той е осигурен за риска "общо заболяване и майчинство". Осигурителното правоотношение е възникнало със започване на полагането на трудова дейност (арг. от чл. 10, ал. 1 КСО). В правната действителност е настъпил осигурителният случай, който е производен от посочения по-горе осигурен социален риск. Като страна по осигурително правоотношение, ответникът може да претендира правата, произтичащи от това правоотношение. В конкретния случай приложимата материалноправна правна норма е чл. 50, ал. 7 от КСО, както правилно са приели и обсъдили административният орган и административният съд. В нея са уредени предпоставките, при които може да се получи обезщетение и те са: осигурен баща, отговарящ на условията на чл. 48а от КСО; детето да е навършило 6 месеца; бащата да ползва отпуск по чл. 163, ал. 8 от КТ. Съдът намира, че в случая са налице тези предпоставки. Административният орган също ги приема и не ги оспорва, но въз основа на безспорните факти формира неправилни правни изводи. Основният правопораждащ факт за правото на бащата да получи социално обезщетение е наличието на отпуск по чл. 163, ал. 8 от КТ. Такъв е разрешен от работодателя и се ползва от ответника. Нормата на чл. 50, ал. 7 от КСО урежда самостоятелно осигурително право на обезщетение на бащата. Последният придобива на собствено основание правото да получи обезщетението. За да придобие това право, бащата трябва да е осигурен за съответните социални рискове и да ползва отпуск. По никакъв начин от прочита на разпоредбата не може да се направи извод за производност на социалното право на обезщетение на бащата, от това на майката. Основен аргумент в полза на това разбиране е редакцията на текста: бащата има право на обезщетение "през време на отпуска по чл. 163, ал. 8 от КТ". В исторически план, нормите на чл. 163, ал. 8 от КТ и чл. 50, ал. 7 от КСО са приети по едно и също време, но в тях по различен начин и с различен изказ, законодателят е уредил, в единия случай, възможността за бащата да ползва отпуск като страна по трудово правоотношение, а в другия - възможността да получи парично обезщетение като страна по осигурително правоотношение. Ето защо, съдът счита, че не намира опора в закона и е необоснован изводът на административния орган, че правото на процесното обезщетение не е самостоятелно право на осигурения баща, а зависи от правото на майката да получи такова обезщетение. Такъв извод противоречи и на функциите и целите на осигурителното право и на закона - социална справедливост и социална закрила, както и пълно охраняване на интересите на малолетното дете. Наред с това следва да се има предвид, че в конкретния казус се засягат две различни по своите цели, субекти и съдържание осигурителни правоотношения: 1) осигурителен орган - осигурено лице (жалбоподателят); и 2) осигурителен орган - самоосигуряващо се лице (майката на детето). Те са самостоятелни, независимо съществуващи, а не производни едно от друго, респ. не са производни правата, произтичащи от едното правоотношение от правата, произтичащи от другото правоотношение, поради съществените различия в правния им характер. Обоснован е изводът на съда, че при наличие на кумулативните предпоставки на чл. 48а от КСО по отношение на осигурения баща Румен Йорданов Иванов, същият има право на парично обезщетение по чл. 50, ал. 7 от КСО след навършване на 6-месечна възраст на детето за остатъка до 410 календарни дни, когато ползва отпуск по чл. 163, ал. 8 от КТ. В тази връзка, съдът е направил правилен извод, че административният орган незаконосъобразно е отказал на жалбоподателя отпускане на обезщетение в размера, определен по реда на чл. 49 от КСО, при наличие на законовите предпоставки за това. По изложените съображения Върховният административен съд, шесто отделение приема, че не са налице отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, обжалваното решение на Административен съд - София град е правилно, постановено в съответствие с материалния закон, при спазване на процесуалните правила и е обосновано. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,