Решение № 1656 от 31.01.2020 г. на ВАС по адм. д. № 6569/2019 г.

Решение № 1656 от 31.01.2020 г. на ВАС по адм. д. № 6569/2019 г., V о., докладчик съдията Мария Николова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на изпълнителния директор на Национална агенция за приходите (НАП) срещу Решение № 736/10.04.2019 г. на Административен съд (АС) - Варна постановено по административно дело № 3083/2018 г. С обжалваното решение е отменена Заповед № 33-1646/30.08.2018 г. издадена от изпълнителния директор на НАП, с която служебното правоотношение на С. Веселинов е прекратено на основание чл. 103, ал. 1, т. 1 от Закона за държавния служител (ЗДСл). Касаторът обжалва съдебното решение като твърди, че то е неправилно поради нарушение на материалния закон – отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Излага подробни съображения, че нормата на чл. 103, ал. 1, т. 1 ЗДСл е приложена при спазване на материалноправните предпоставки на закона. Моли касационната жалба да се уважи и обжалваното решение да се отмени, вкл. и в частта на присъдените разноски и се постанови ново, с което жалбата на С. Веселинов да се отхвърли като неоснователна. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касация – С. Веселинов оспорва касационната жалба по съображения изложени в писмен отговор и писмена защита. Моли обжалваното решение да се остави в сила. Претендира разноски. Представя списък на разноските. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на пето отделение, като прецени данните по делото, доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 от АПК, намира следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е процесуално допустима. Подадена е в законоустановения срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на оспорване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. Съдът е установил вярно фактическите обстоятелства и правилно е приложил релевантните правни норми. По делото е установено, че С. Веселинов е назначен за държавен служител на длъжност "инспектор по приходите" в Териториална дирекция (ТД) на НАП – Варна за неопределено време, считано от 01.06.2009 г. Въз основа на влязло в сила Решение № 10359/16.07.2012 г. на ВАС, със Заповед № 85. 33/25.07.2012 г. на изпълнителния директор на НАП е възстановен на заеманата от него длъжност "инспектор по приходите". Със Заявление вх. № 20574/24.08.2018 г. Веселинов е отправил искане до изпълнителния директор на НАП (орган по назначаването) за прекратяване на служебното му правоотношение по взаимно съгласие, на основание чл. 103, ал. 1, т. 1 ЗДСл. Заявлението е получено на 24.08.2018 г. Със Заявление вх. № 21948/14.09.2018 г. Веселинов е направил волеизявление за оттегляне на отправеното от него, на 24.08.2018 г., предложение за прекратяване на служебното му правоотношение с ТД на НАП - Варна. Съдът е посочил, че според изявлението на процесуалния представител на ответника, заявлението е получено на 19.09.2018 г., тъй като имало служебна кореспонденция – имейл от същата дата, с който заявлението било изпратено на централното управление. С писмо изх. №М-24-03-866-1/25.09.2018 г. изпълнителният директор е уведомил Веселинов, че депозираното от него заявление от 24.08.2018 г. за прекратяване на служебното правоотношение, е надлежно одобрено и съответно е издадена заповед № 33-1646/30.08.2018 г. Съдът е посочил, че това писмо е връчено на Веселинов на 04.10.2018 г. - след като вече е получил процесната заповед. С оглед съдържанието му е приел, че органът по назначаването признава приемането на заявлението за оттегляне, като посочва датата 19.09.2018 г., но е намерил същото за неоснователно, тъй като не били посочени конкретни мотиви и поради това не го е уважил. С оглед изложените фактически установявания, съдът правилно е приел, че не са налице кумулативните предпоставки на чл. 103, ал. 1, т. 1 ЗДСл. Съгласно тази разпоредба служебното правоотношение се прекратява по взаимно съгласие на страните, изразено писмено; страната, към която е отправено предложението, е длъжна да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в десетдневен срок от получаването му; ако тя не направи това, се счита, че предложението не е прието. В нормата на чл. 103, ал. 1, т. 1 ЗДСл изчерпателно са определени задълженията на страните по служебното правоотношение, за да е безспорно, че насрещните им волеизявления за прекратяване на правоотношението съвпадат. Законът поставя изискване за писмено изразяване на постигнатото съгласие и взаимно уведомяване на страните за предприетите действия. На задължението на служителя, желаещ прекратяване на служебното му правоотношение: 1. да направи писмено искане за прекратяването му и 2. да го изпрати на другата страна, съответства задължението на органа по назначаването: 1. да приеме предложението и 2. в десетдневен срок да уведоми служителя за приемането му, което следва да се направи в същата форма - писмено. Двете предпоставки - приемане на предложението и уведомяване за това на служителя, следва да съществуват кумулативно, така както кумулативно са поставени условията за наличие на писмено предложение за прекратяване на служебното правоотношение и изпращането му на другата страна. Достатъчно е липсата на която и да е от тези предпоставки, за да се приеме, че не е налице взаимно съгласие на страните за прекратяване на договора. Липсата на кумулативните предпоставки има за последица неприемане на предложението от страна на органа по назначаването. В случая от доказателствата по делото безспорно се установява, че писменото предложение направено от Веселинов, за прекратяване на служебното му правоотношение, не е прието от органа по назначаването в срока определен в чл. 103, ал. 1, т. 1 ЗДСл. Изводите на решаващия съд в тази връзка са правилни. Правилно съдът е приел, че изпълнителният директор не е ангажирал доказателства, че в рамките на 10 дневния срок от получаване на предложението – 24.08.2008 г., е уведомил служителя Веселинов, че приема отправеното от него предложение. Липсата на такова писмено уведомяване означава неприемане на предложението за прекратяване на служебното правоотношение. Начина на функциониране на програмния продукт за управление на човешките ресурси в НАП, каквито съображения са изложени в касационната жалба, не може да доведе до пренебрегване на законовото изискване за писмено приемане на отправено предложение за прекратяване на служебното правоотношение от държавен служител. Независимо, че заповедта е изведена на 30.08.2018 г. от събраните по делото доказателства се установява, че в 10 – дневния срок липсва изразено съгласие на органа с направеното предложение, за което служителят да е уведомен. Това обстоятелство се установява, както от направеното от служителя отбелязване върху процесната заповед, така и от заявлението за оттегляне на заявлението за прекратяване на правоотношението и от отговора на заявлението за оттегляне изх. № М-24-03. 866/25.09.2018 г. Правилно решаващият съд е посочил, че писмо № М-24-03-866-1/25.09.2018 г., връчено на служителя на 04.10.2018 г. не може да постигне правния ефект на изрично писмено уведомяване на предложителя за становището на насрещната страна, тъй като писмото е изготвено, датирано и най-вече връчено повече от месец след изтичане на установения от законодателя 10-дневен срок. Писмото не променя извода за настъпил отказ за приемане на предложението. Действително лицето е било в отпуск за временна нетрудоспособност в периода 28.08.2018 г. – 07.09.2018 г. и в периода 14.09.2018 г. – 21.09.2018 г., но за периода 08.09.2018 г. до 13.09.2018 г. лицето е било на работа и при липсата на други доказателства, че е отсъствало е неясно, защо не му е връчен отговор на отправеното предложение за прекратяване на служебното правоотношение или заповедта за прекратяване на същото, ако причината за невръчването му е отсъствието. Отделно от това ползването на отпуск за временна нетрудоспособност не е пречка служителят писмено да се уведоми за приемане на предложението. Доказателства, че е правен опит за това, по делото не са представени. Съдът коректно в съответствие с разпоредбата на чл. 170, ал. 3 АПК е разпределил доказателствената тежест между страните, като от ответника не са представени доказателства, подкрепяща тезата му за законосъобразно прекратяване на служебното правоотношение, на основание чл. 103, ал. 1, т. 1 ЗДСл. Съдът правилно е определил размера на разноските, съобразно представените доказателства и при липсата на направено възражение за прекомерност. При липса на пороците сочени като касационни основания за отмяна, постановеното от първоинстанционния съд решение, като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора направеното от ответника по касация искане за присъждане на разноски се явява основателно и следва да се уважи, на основание чл. 143, ал. 4 във връзка с чл. 228 АПК, в доказан по делото размер – 600 лева договорено и заплатено възнаграждение за един адвокат. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, пето отделение