Решение № 16330 от 12.12.2011 г. на ВАС по адм. д. № 3671/2011 г.

Решение № 16330 от 12.12.2011 г. на ВАС по адм. д. № 3671/2011 г., VII о., докладчик председателят Таня Вачева Производството е образувано по касационната жалба на Христо Славов Димитров от гр. Сливен чрез пълномощниците си, против решение № 1 от 1.02.2011 г., постановено по адм. д. № 174/2010 г. на Административен съд - Сливен, с което е отхвърлено оспорването на писмен отказ, обективиран в писмо с рег. № 5429 от 12.05.2010 г. на директора на ОД на МВР - Сливен за отмяна на приложена със заповед № 1148/1.07.2009 г. принудителна административна мярка "забрана за напускане на страната" на основание чл. 76, т. 3 (отм. ДВ, бр. 82/2009 г.) от ЗБЛД. Релевират се оплаквания за неправилност на съдебния акт поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Иска се отмяна на решението и произнасяне по съществото на спора с отмяна на постановения отказ. Претендират се разноски. Ответникът директорът на ОД на МВР - Сливен не изразява становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, след като провери правилността на оспореното решение, намира касационната жалба за основателна по същество. По делото няма спор за факти. Първоинстанционният съд е приел, че атакуваният отказ за отмяна на приложена с нарочна заповед принудителната административна мярка по чл. 76, т. 3 (отм) от ЗБЛД е законосъобразен като издаден от компетентен орган, при спазване на процесуалните правила, в съответствие с материалноправните разпоредби и с целта на закона. Установено е, че Христо Димитров е сезирал административния орган с искане за отмяна на приложената спрямо него принудителна административна мярка по чл. 76, т. 3 (отм) от ЗБЛД. Като основание за издаване на обжалвания отказ органът е посочил липсата на предпоставките, визирани в аналогичната разпоредба на чл. 75, т. 6 от ЗБЛД. Съгласно посочената правна норма не се разрешава напускане на страната на лица, които не изпълняват подлежащ на принудително изпълнение съдебен акт, по силата на който са осъдени да заплатят парично задължение в големи размери към български физически или юридически лица, както и към чуждестранни лица, освен ако представят надлежно обезпечение. За да отхвърли жалбата, първоинстанционният съд е приел, че административният орган, след като е констатирал наличието на предпоставките за прилагане на ПАМ - предложение на органа и липса на надлежно обезпечение и отсъствието на основанията за отмяната й, законосъобразно се е произнесъл при условията на обвързана компетентност, в производство по чл. 78а от ЗБЛД. Решението е неправилно. Административният орган е сезиран със самостоятелно искане от страна на Христо Димитров да бъде отменена действаща спрямо него забрана по чл. 76, т. 3 (отм) от ЗБЛД, по което този орган дължи произнасяне след провеждане на надлежно производство. Т. е. компетентният да се произнесе административен орган следва да изиска и събере всички относими по спора доказателства, да обсъди всички релевантни факти и обстоятелства, включително и настъпилите такива след прилагане на ПАМ. От доказателствата по административната преписка се установява, че издателят на писмения отказ се е позовал на доказателствата по преписката, събрани в хода на производството по издаване на заповед № 1148 от 1.07.2009 г., като се е мотивирал с влязло в сила решение на АС - Сливен, с което оспорената заповед е приета за законосъобразна. Не е проведено самостоятелно административно производство, обуславящо дължимото произнасяне. По искане на съда органът, по чиято инициатива е приложена принудителната мярка, е изпратил писмо № 8258/9.12.2010 г. и съдът е приел, че липсват основанията за отмяна на приложената мярката по чл. 76, т. 3 от ЗБЛД, с което е подменил мотивите на административния орган по същество. Целта на всички принудителни мерки е определена в чл. 22 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН) - за предотвратяване и преустановяване на административните нарушения, както и за предотвратяване и отстраняване на вредните последици от тях могат да се прилагат принудителни административни мерки. Съгласно чл. 23, ал. 3 и чл. 33, ал. 3 от ЗБЛД, правото за напускане на страната и за завръщане в нея през вътрешната граница с лична карта или паспорт не подлежи на ограничения, освен ако това е предвидено в закон и има за цел защита на националната сигурност, обществения ред, здравето на гражданите или на правата и свободите на други граждани. От друга страна, по силата на притежаваното от Димитров българско гражданство, съгласно чл. 17 от Договора за създаване на Европейската общност (ДЕО), той е гражданин на Европейския съюз и има предоставена по силата на Учредителните договори въз основа на европейското гражданство свобода на движение и пребиваване в рамките на територията на държавите-членки - чл. 18 от ДЕО, свобода на движение на работниците - чл. 39 - 42, свобода на установяване на самонаетите лица - чл. 43 - 48 и свобода на предоставяне на услугите чл. 49 - 55. Нормата на чл. 37, във връзка с чл. 27 и чл. 1 от Директива 2004/38/ЕО относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите-членки, съдържа забрана за въвеждане на други ограничения по националното законодателство на държавите-членки, освен по силата на предвидените в директивата съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност и общественото здраве, като същевременно забранява позоваването на такива съображения за икономически цели. Също така чл. 30 от директивата дава право на държавите-членки да откажат, прекратят или отнемат право, предоставено със същата, в случай на злоупотреба с права или измама. Правото на свободно напускане на територията на страната е основно човешко право, визирано в чл. 35, ал. 1 от Конституцията на Република България. Като такова, то е неотменимо - чл. 57, ал. 1 от Конституцията. Ограниченията, които се допускат по отношение на упражняването му, трябва да са посочени в закон и да са свързани единствено със защита на националната сигурност, народното здраве и свободите на други граждани - ал. 1, изречение 2 на чл. 35 от Конституцията. Съгласно чл. 23, ал. 1 и чл. 33, ал. 1 от ЗБЛД, всеки български гражданин има право да напуска страната и да се завръща в нея с лична карта, респективно - паспорт, или заместващи ги документи. Това право не подлежи на ограничения, освен ако те са предвидени със закон и са необходими за защита на националната сигурност, обществения ред, здравето на гражданите или на правата и свободите на други граждани - чл. 23, ал. 3 и чл. 33, ал. 3 от ЗБЛД. Така цитираните разпоредби включват освен предвидените в конституционната норма основания за ограничаване на правото на напускане на територията на страната и основанието обществен ред. Приложимата към датата на постановения отказ норма на чл. 75, т. 6 от ЗБЛД не визира конкретно основание за налагане на ограничението - защитата на националната сигурност или на обществения ред. По изложените съображения и предвид непосочване на конкретни основания за постановения отказ за отмяна на приложената мярка, които да са свързани със съображения за обществен ред, обществена сигурност, обществено здраве или злоупотреба с права, налага се логичният извод, че в случая правото на излизане на адресата на акта от страната и в следствие на това правото му на свободно движение е ограничено. Разпоредбата на чл. 75, т. 6 (обявена за противоконституционна, ДВ, бр. 32/2011 г.) от ЗБЛД е насочена към обслужване на принудителното изпълнение на установените по-значителни задължения към физически и юридически лица, освен ако не представят надлежно обезпечение. Предназначението й e да доведе до по-бързо и ефективно удовлетворяване на определен имуществен интерес, който в повечето случаи по своя обхват и значимост не би могъл да се свърже с обективна необходимост да бъдат защитени животът, здравето и благосъстоянието на обществото като цяло. Приложимата правна норма не е съобразена с принципа на пропорционалност. Удовлетворяването на надлежно установени парични задължения трябва преди всичко да се обезпечи чрез ефективно, бързо проведено изпълнително производство, насочено не към самоцелно санкциониране на личността на длъжника, а най-вече към издирване на негово секвестируемо имущество и прехвърлянето му до размера на установеното вземане в патримониума на съответния кредитор. Като е отхвърлил жалбата на Христо Димитров, първоинстанционният съд е постановил решението си в нарушение на материалния закон, поради което подлежи на отмяна. При отсъствието на основания за връщане на делото за ново произнасяне от първоинстанционния съд, по същество касационната инстанция следва да отмени оспорения административен акт като незаконосъобразен поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и противоречие с материалноправните норми и да върне преписката на компетентния административен орган за ново произнасяне. Воден от горното, Върховният административен съд