Решение № 9741 от 4.07.2012 г. на ВАС по адм. д. № 9342/2011 г.

Решение № 9741 от 4.07.2012 г. на ВАС по адм. д. № 9342/2011 г., I о., докладчик съдията Здравка Шуменска Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на Светослав Асенов Аврамов, в качеството му на директор на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. Варна, срещу решение № 1284 от 28.05.2011 г. по адм. дело № 696 по описа за 2011 г. на административния съд - Варна, с което е отменен РА № 030902561 от 4.02.2010 г. на органа по приходите при ТД на НАП-гр. Варна, поправен с РА № 1004045 от 18.02.2010 г., потвърден с решение № 207 от 15.04.2010 г. на директора на "ОУИ" - гр. Варна. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушаване на на материалния и процесуалния закони, както и поради необосноваността му, което съставлява отменително касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на решението и постановяване на друго по съществото на спора, както и присъждане на съдебни разноски. Ответната страна по касационната жалба - "Черноморска инвестиционна компания" ЕООД оспорва същата като неоснователна чрез писмено становище по реда на чл. 163, във връзка с чл. 228 от АПК и чрез процесуалния представител адв. Ивайло Христов. Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211 от АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество е неоснователна. Административният съд е бил сезиран с жалба срещу РА № 030902561 от 4.02.2010 г. на органа по приходите при ТД на НАП-гр. Варна, поправен с РА № 1004045 от 18.02.2010 г., потвърден с решение № 207 от 15.04.2010 г. на директора на "ОУИ" - гр. Варна. Съдебно-административното производство е в изпълнение на решение № 2333 от 16.02.2011 г. по адм. дело № 12494 по описа за 2010 г. на ВАС, първо отделение. Ревизионният акт е издаден в резултат на осъществена ревизия на "Черноморска инвестиционна компания" ЕООД, като с него на дружеството е определено задължение за ДДС в размер на 18 375.66 лв. и за лихви в размер на 1 353.07 лв. То е по повод непризнато право на данъчен кредит в размер на 97 500.00 лв. за данъчен период м. 05.2009 г. по фактура № 67 от 30.04.2009 г., с данъчна основа от 487 500.00 лв., издадена от "Източна строителна компания" ООД, с предмет "аванс по предварителен договор за ателиета 1 и 5 и паркоместа 4, 5 и 6 в жилищна сграда, находяща се на ул. "Драган Цанков". В мотивите на обжалваното решение е обсъдена фактическата страна по спора, която правилно е установена от съда. Между ревизираното дружество "Черноморска инвестиционна компания" ЕООД и "Източна строителна компания" ООД, които са свързани лица, има сключен предварителен договор за покупко-продажба на недвижими имоти. По повод на този договор е издадена посочената фактура, с посочения предмет, като към нея с оглед на твърдяното плащане е приложена касова бележка № 1 от 30.04.2009 г. Впоследствие между страните е сключен и окончателният договор, съгласно нот. акт № 42 от 22.07.2009 г. и фактура № 79 от 22.07.2009 г., с данъчна основа 9 419.29 лв. и ДДС в размер на 1 88.3.86 лв. за окончателно плащане. Органът по приходите е приел, че няма възникнало данъчно събитие по повод първата доставка, за което е издадена фактурата от 30.04.2009 г., понеже не се явява доказан фактът на реално осъществено плащане на посочената сума в нея, съответно правото на данъчен кредит неправомерно е упражнено, на основание чл. 70, ал. 5 от ЗДДС. Според него спорният факт не се явява доказан с оглед на събраните доказателства и поради неспазване изискванията на разпоредби от Наредба № Н-18 от 13.12.2006 за регистриране и отчитане на продажби в търговските обекти чрез фискални устройства. Първоинстанционният съд е приел, че е осъществено данъчното събитие по смисъла на чл. 25, ал. 6 (ред., ДВ бр. 106/2008 г.) от ЗДДС. За да се обоснове съдът се позовава на действията на страните по плащането и на съставените първични и вторични счетоводни документи, като ги "анализира във връзка с поведението на страните по доставката като цяло". Според него, след като е безспорно наличието на предварителен договор за покупко-продажба от 30.04.2009 г., като основание за авансовото плащане, както и приключване на сделката със съставянето на нотариален акт, когато е издадена и окончателната фактура и по последната е осъществено плащане по банков път, и административният орган не оспорва реалното прехвърляне на правото на собственост, то следва да се приеме, че категорично се установява възникването на данъчно събитие. Съставените първични счетоводни документи, фактура № 67 от 30.04.2009 г., касова бележка № 1 и от 30.04.2009 г., фактура № 79 от 22.2009 г. са отразени своевременно в счетоводството на дружеството. Освен това съответствието между установеното с писмените доказателства и заключението по изслушаната съдебно-счетоводна експертиза, която установява касова наличност на сумата по авансовото плащане към 30.04.2009 г., налагат извод за наличие на данъчно събитие. Последното се свърза и с възникване на задължението за начисляване на ДДС. От друга страна изискуемостта на данъка определя съгласно чл. 68, ал. 2 от ЗДДС и правото на приспадане на данъчен кредит. Също така съдът намира за необоснована преценката на органа по приходите за недостоверност на първичните счетоводни документи, които удостоверяват извършването на авансово плащане само с липсата на реквизити, изисквани от чл. 7, ал. 3 от Зсч и чл. 35, ал. 1, във връзка с чл. 26, ал. 1, т. 9 от Наредба № Н-18 от 13.12.2006 за регистриране и отчитане на продажби в търговските обекти чрез фискални устройства. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е правилно постановено. Освен точното изложение на фактическата страна по спора, както беше посочено по-горе, следва да се приемат като правилни и обосновани изводите на първоинстанционния съд, направени във връзка с незаконосъобразността на оспорения ревизионен акт. Първото касационно възражение е относно характера на извършените процесуални действия от страна на административния орган след срока по чл. 114 от ДОПК и направеният извод от решаващия съд. Това възражение е неоснователно, понеже той в мотивите си, в изпълнение на указанията от касационната инстанция, изрично е посочил, че те са нищожни, понеже са реализирани след изтичане на законовоопределения срок. Съдът обаче правилно е отграничил този момент от цененето на събраните доказателства след този срок, но вече в съдебното производство. Второто касационно възражение е относно неправилната преценка от страна на съда на процесната касова бележка № 1 от 30.04.2009 г., която според касатора "като частен свидетелстващ документ не се ползва с формална доказателствена сила и е оспорена от органа по приходите (от него)". Това касационно възражение е неоснователно, доколкото касовата бележка е свидетелствуващ документ, който се ползува с формална и материална доказателствена сила. Оборването на формалната му доказателствена сила означава да се установи неговата неавтентичност (материализираното в документа изявление не е направено от лицето, посочено като негов издател), а на материалната му доказателствена сила - да се установи неговата неверност (документът не отговаря на удостовереното с него фактическо положение). Понеже касовата бележка е частен свидетелствуващ документ и не се обсъжда формалната й сила, то следва да се има предвид, че съдът не е обвързан от неговата материална сила, а я преценява по свое вътрешно убеждение, съобразно с всички данни по делото. Правилно първоинстанционният съд е съобразил изложеното относно характера на касовата бележка и е преценявал доказателствената й сила с оглед на останалите данни по делото - заключението по съдебно-счетоводната експертиза, издадените фактури и тяхното осчетоводяване. Позоваването само на липсата на част от реквизитите на касовата бележка не може да обоснове извод за липсата на плащане, по повод на което тя е издадена, с оглед изискванията на посочената по-горе Наредба. Неоснователно е касационното възражение срещу решението и в частта за разноските, понеже те са присъдени в размер, за който има доказателства, че е реално е осъществен. Това е фактура за платено адвокатство възнаграждение, с платежно нареждане, договор за правна защита, в който изрично е записан размерът на внесеното възнаграждение, платежни документи относно възнаграждението за вещо лице и за внесени държавни такси. По отношение на направеното с касационната жалба оспорване размера на адвокатското възнаграждение поради прекомерността му, такова възражение не е било направено своевременно, поради което не е и обсъждано от първоинстанционния съд. По тези съображения не може да се приеме, че е налице и нарушаване на съдебнопроизводствените правила. Обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход от делото съдебни разноски не се дължат на касатора, като процесуалният представител на ответната страна не е поискал присъждането на такива за касационното производство. Съобразно изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, първо отделение