Решение № 3910 от 13.03.2020 г. на ВАС по адм. д. № 8741/2019 г.

Решение № 3910 от 13.03.2020 г. на ВАС по адм. д. № 8741/2019 г., III о., докладчик председателят Панайот Генков Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба от Н. Н. и С. С., подадени чрез пълномощника им адв. Г. Стоянов, против решение № 2658/17.04.2019 г. по адм. д. № 4723/2018 г. на Административен съд – София-град. Твърдят, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Искат да бъде отменено решението и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Административен съд – София-град. В представени по делото писмени становища от процесуалния им представител се излагат доводи по съществото на спора и се представят доказателства. Претендира се присъждане на направените по делото пред настоящата инстанция съдебни разноски. Редовно призован за съдебно заседание касаторът Н. Н. се явява лично и с адв. Стоянов, който от негово име и от името на касаторката С. С. поддържа касационната жалба. В представена по делото писмена защита релевира доводи по съществото на спора. Ответникът по касационната жалба – Областна дирекция "Земеделие" (ОДЗ) гр. Плевен, в представен по делото отговор, чрез процесуалния си представител гл. юрк. Данов изразява аргументи за нейната неоснователност и моли решението като правилно и обосновано да бъде оставено в сила. Моли за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна. Правилно съдът е приел, че не са налице предпоставките за ангажиране отговорността на административния орган на основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за причинени неимуществени вреди, които да са пряка последица от издаване на процесния акт. Върховният административен съд, трето отделение, в настоящия състав, намира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и са процесуално допустими. Производството пред Административен съд – София-град е образувано по искова молба от Н. Н. и С. С. срещу Областна дирекция "Земеделие" гр. Плевен, с която се претендира обезщетение на основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за имуществени вреди за периода 24.08.1992 г. – 26.03.2018 г. от незаконосъобразен административен акт – Решение № 10-ОБ/03.04.2001 г. на ОСЗ – Червен бряг, постановено по заявление от Т. Х., в размер на 1 462, 20 лв. /912, 87 лв. – главница и 549, ЗЗ лв. – мораторни лихви/, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска до окончателно изплащане на претендираното обезщетение. Обезщетението за имуществените вреди се претендира за пропуснати ползи, поради невъзможността да се сключи договор за аренда на имота и да се получава рента за него. Съдът е отхвърлил предявения иск. Приел е, че макар да е налице първата предпоставка от фактическия състав на отговорността – отменен административен акт, от който ищците претендират вреди – Решение № 10-ОБ/03.04.2001 г. на Поземлена комисия гр. Червен бряг по преписка за обезщетяване № 477/02.04.2001 г. не са налице останалите предпоставки на отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Обосновал се е, че не е налице пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между твърдяното увреждане и отменения административен акт. Обявяването на Решение № 10-0 Б/03.04.2001 г. на Поземлена комисия гр. Червен бряг по преписка за обезщетяване № 477/02.04.2001 г. за нищожно води до констатацията, че не са се осъществили разпоредените с него правни последици, т. е. възстановява се задължението на ОСЗ да се произнесе по заявлението за възстановяването на земеделските имоти – в стари или нови реални граници или да постанови обезщетение за тях. Направил е извод, че посоченото обстоятелство не води до реалното възстановяване на правото на собственост върху конкретни земи. И преди постановяване на нищожния административен акт правото на собственост на ищците в реални граници не е било възстановено и те не са могли да получават приходи от тази земеделска земя. Според решаващия съд, доколкото ищците не посочват конкретно местонахождение и границите на земи, за които твърдят, че са пропуснали приходи от рента, недоказана се явява и претендираната вреда. По тези съображения първоинстанционният съд е отхвърлил предявения иск като неоснователен. Решението е валидно, допустимо и правилно. Съдът е анализирал подробно събраните по делото доказателства и е изложил обосновани мотиви при съобразяване на приложимия материалния закон. Съгласно разпоредбата на чл. 203 от АПК, гражданите и юридическите лица могат да предявяват искове за обезщетение за вреди, причинени им от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административните органи и длъжностни лица, като тежестта на доказване е оставена на ищеца. Основателността на такъв иск предполага предварителното установяване на точно определени от законодателя кумулативно налични предпоставки: незаконосъобразен административен акт, незаконосъобразно действие или бездействие на административен орган или длъжностно лице на държавата или общината; този акт, действие или бездействие да е при и по повод изпълнение на пряка административна дейност; да е отменен по съответния ред; да е настъпила вреда от такъв административен акт, действие или бездействие; да е налице пряка и непосредствена връзка между постановения незаконосъобразен административен акт, действие или бездействие и настъпилата вреда. При липсата на който и да е от елементите на посочения фактически състав не може да се реализира отговорността на държавата или общините по посочения в чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ ред. Практиката на административните съдилища в това отношение е постоянна и последователна. Важно е да се посочи, че този сложен фактически състав не се презюмира, а подлежи на установяване от ищеца с необходимите за това доказателства. В конкретната хипотеза, ищците не са се справили с възложената им от закона доказателствена тежест. От фактическа страна по делото е установено, че с решение № 76/21.06.2013 г. по гр. а. х. д. № 214/2013 г. на Тетевенски районен съд е прогласена нищожността на Решение № 10-0 Б/03.04.2001 г. на Поземлена комисия гр. Червен бряг по преписка за обезщетяване № 477/02.04.2001 г., с което се определя на Т. Х., наследодател на Н. Н. и С. С., правото на обезщетение за признато, но невъзстановено право на собственост върху земеделски земи – 1, 890 дка, обезщетение всичко на обща стойност 1 134 лева. Районният съд е изложил мотиви, че колективният орган се е произнесъл не в предвидения от закона кворум, поради което липсва волеизявление на компетентен орган. Въз основа на посочената фактическа обстановка съдът е изложил обосновани изводи за липсата на законовите предпоставки за уважаване на иска по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Обоснован е изводът на съда, че правото на собственост на ищците подлежи на възстановяване по реда и при условията на ЗСПЗЗ. Както е посочил административният съд, правото на собственост не следва от прогласяването за нищожно на решението на Поземлената комисия гр. Червен бряг. Ето защо претендираната вреда не е негова пряка и непосредствена последица, тъй като не поражда твърдените вещни права. Правилно съдът се е аргументирал, че отмяната на процесното решение на поземлената комисия предпоставя задължение за приключване на процедурата по ЗСПЗЗ, като едва с влязло в сила решение на компетентния административен орган ще се реши въпроса относно възстановяване или не на правото на собственост и в какъв обем ако собствеността бъде възстановена. Настоящият съдебен състав на ВАС смята, че правилно и обосновано на доказателствата административният съд е достигнал до извод, че претендираните неимуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи, поради невъзможността да се сключи договор за аренда на имота и да се получава рента за него са недоказани. Административният съд е изследвал много подробно всички предпоставки за възникване правото на иск по чл. 1 от ЗОДОВ, и след като е установил, че липсват някои от тях правилно е отхвърлил иска. Доказателствената тежест в исковото производство лежи върху ищеца, който следва да докаже с допустимите, относимите и необходимите доказателствени средства осъществяването на фактите, от които черпи права. След като ищците не са ангажирали достатъчно доказателства във връзка с твърденията си, то административния съд правилно е приел, че исковата претенция е недоказана и е отхвърлил исковете. Съдът е направил обосновани изводи въз основа на събраните доказателства и касационната инстанция напълно споделя тези изводи. Обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора разноски на касаторите не следва да се присъждат. Във връзка с искането на ответната страна по касационната жалба за присъждане на юрисконсултско възнаграждение по делото, съдът намира същото за неоснователно. Съгласно чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ "Съдът осъжда ищеца да заплати на ответника възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с отхвърлената част от иска, а в полза на юридически лица се присъжда възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт, чиито размер не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ". Тази норма обаче, съгласно разпоредбата на § 6 от ПЗР на ЗОДОВ се прилага за предявените искови молби, подадени след влизането му в сила, като неприключилите до влизането в сила на този закон производства се довършват от съдилищата, пред които са висящи, включително при последвало въззивно и касационно обжалване. Въз основа на така изложеното разноски за юрисконсултско възнаграждение на ответника по делото не следва да се присъждат. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,