Решение № 839 от 17.01.2012 г. на ВАС по адм. д. № 11273/2011 г.

Решение № 839 от 17.01.2012 г. на ВАС по адм. д. № 11273/2011 г., II о., докладчик съдията Галя Костова Производството е по Глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, образувано по касационна жалба на началника на РДНСК Югозападен район против решение № 3331/05.07.11 г. по адм. д. № 1874/11 г. по описа на Административен съд София-град с молба за отмяната му като неправилно. Ответникът Калин Иванов Савов в писмен отговор по касационната жалба моли оспореното с нея решение да бъде оставено в сила. Ответникът Христо Иванов Китин не взема становище. Прокурорът от Върховната административна покуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд намира допустимата, подадена от неблагоприятно за страната решение в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК, касационна жалба основателна по следните съображения: С обжалваното решение Административен съд София-град е отменил оспорената от ответника по касация Савов Заповед № ДК-02-ЮЗР-36/11.02.11 г. на началника на РДНСК Югозападен район, с която на основание чл. 225, ал. 1 от Закона за устройство на територията /ЗУТ/ е наредено премахване на незаконен по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ строеж "Приобщаване на част от тераса по западна фасада на надстройка над съществуващ гараж към съществуваща жилищна сграда", находяща се в УПИ ХХIII-237, кв. 175 по плана на гр. София, м. ж. к. "Гърдова глава". Този правен резултат съдът е обосновал с мотиви относно издаването на заповедта при допуснати нарушения на административнопроизводствените правила, изразяващи се в непосочване датата на извършване на строежа, препятствало защита на оспорващия в хипотезата на § 16 ПРЗУТ, издаването на административния акт въз основа на констативен такъв, съставен след извършената /а не на място/ четири години по рано проверка и въз основа на невръчен констативен акт от 2010 г. Мотиви по приложението на материалния закон съдът не е изложил. Решението е неправилно. Нарушенията на административнопроизводствените правила представляват самостоятелно основание за отмяна на административния акт тогава, когато са съществени, т. е когато създават вероятност за неистинност на фактите, въз основа на които административният орган е разпоредил задължения или е създал права за адресата на акта. Съгласно § 16 ПРЗУТ търпимите незаконни строежи не подлежат на премахване, предвид което задължение за административния орган в производството по чл. 225 и сл. ЗУТ е да изясни правнорелевантните факти относно приложението на хипотезите по ал. 1-3 на цитираната разпоредба. Изясняването на тези факти и мотивите във връзка с тях обуславят законосъобразността или не на издадената заповед. Изводите на административния орган в тази насока подлежат на преценка за законосъобразност в първоинстанционното производство, в което съдът е длъжен на обсъди събраните в хода на административната преписка доказателства, да събере при необходимост и допълнителни и след съвкупната им преценка в светлината на законовата разпоредба да възприеме извод относно търпимостта на строежа, въз основа който да се произнесе по законосъобразността на заповедта. Ето защо при констатацията, че административният орган не е установил времето на извършване на строежа, съдът е бил длъжен да установи с допустими доказателства и доказателствени средства този факт и с оглед конкретните установявания да се произнесе по законосъобразността на обжалваната заповед на плоскостта на предпоставките, визирани в § 16 ПРЗУТ. Разпоредбата на чл. 225, ал. 3 ЗУТ не съдържа изискване констативният акт да бъде съставен на място при извършване проверката на строежа, нито установява преклузивен срок от датата на съставянето му, в който да бъде издадена заповедта. В тази връзка съдът е направил недопустимо смесване на процесуални разпоредби от Закона за административните нарушения и наказания /ЗАНН/ и материалноправните разпоредби на ЗУТ. Връчването /съобщаването/ на констативния акт от една страна гарантира правото на защита в административното производство по чл. 225 ЗУТ, а от друга - всестранното изясняване на фактите и обстоятелствата от значение за конкретния случай и в крайна сметка - правилното приложение на материалния закон в тази фаза. Ограничаване правото на защита на адресата срещу канстативния акт не води само по себе си до незанокосъобразност на заповедта по чл. 225 ЗУТ, тъй като в съдебноадминистративното производство лицето би могло да направи всички свои възражения относно възприетите от административния орган фактически и правни основания за незаконност на строежа и в случай на успешно доказване на обратното да постигне целения чрез съдебното обжалване резултат - отмяна на заповедта. В тази връзка изводите на съда относно незаконосъобразност на заповедта поради издаването й при нарушения на административнпроизводствените правила са необосновани. Изложеното налага извод за неправилност на решението на основанията по чл. 209, т. 3 АПК и предвид липсата на мотиви по приложението на материалния закон същото следва да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционня съд в хипотезата на чл. 222, ал. 2 АПК. Така мотивиран, Върховният административен съд в настоящия състав на II-ро отделение