Решение № 7374 от 4.06.2018 г. на ВАС по адм. д. № 6241/2017 г.

Решение № 7374 от 4.06.2018 г. на ВАС по адм. д. № 6241/2017 г., VI о., докладчик съдията Росен Василев Производство по чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на К. П. З., от гр. П., подадена чрез пълномощника адвокат Б. Т. против решение № 197 от 20.04.2017 г. по адм. дело № 989/2016 г. на Административен съд П., с което е отхвърлена жалбата му срещу решение № 1023-12-39#1 от 28.11.2016 г. на директора на ТП на НОИ гр. П., с което се потвърждава писмо с изх. № 4004-12-886#2 от 13.09.2016 г. на инспектор по осигуряването, с което е направен отказ за заверка на осигурителната му книжка, и са присъдени разноски. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост- касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. По подробно изложените в жалбата съображения се иска отмяна на решението и задължаване на административния орган да завери осигурителната книжка. Ответникът по касационната жалба- директорът на ТП на НОИ - П. не изразява становище. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационното оспорване. Върховният административен съд, състав на шесто отделение, като взе предвид доказателствата по делото и доводите в касационната жалба, намира следното: Касационната жалба е допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение Административен съд П. е отхвърлил жалбата на К. З. срещу решение № 1023-12-39#1 от 28.11.2016 г. на директора на ТП на НОИ гр. П., с което е потвърдено писмо с изх. № 4004-12-886#2 от 13.09.2016 г. на инспектор по осигуряването, с което е направен отказ за заверка на осигурителната му книжка, и са присъдени разноски. За да постанови този резултат съдът е приел, че жалбоподателят е правил авансови осигурителни вноски за процесните периоди, но не е подавал годишни данъчни декларации, с което е поставил в невъзможност административния орган да определи окончателният размер на сумата, която следва да се внесе за изравняване на осигурителното задължение в съответствие с придобития и деклариран годишен доход. Решението е правилно. Установено е от фактическа страна, че на 23.08.2016 г. З. е подал заявление, с което е поискал заверка на осигурителната си книжка за периода от 01.02.2000 г. до 31.12.2015 г. След справка в регистъра на осигурените лица (РОЛ), административният орган е изпратил до жалбоподателя писмо, като се е мотивирал, че тъй като за годините от 2000 г. до 2003 г. и от 2008 г. до 2009 г. няма подадени данъчни декларации, не може да бъде заверена осигурителната книжка на оспорващия за 2000, 2001, 2002, 2003, 2008 и 2009 г. З. е оспорил писмото пред директора на ТП на НОИ- П., който е потвърдил отказа с решение № 1023-12-39#1 от 28.11.2016 г. Изложени са мотиви, че след проверка в информационната система на НОИ е установено, че с декларация за регистрация на самоосигуряващо се лице З. е декларирал начало на дейност от 08.02.2000 г., с вид на осигуряване "собственик на ЕТ", като към датата на извършване на проверката няма данни за прекъсване или прекратяване на дейността на фирмата. При проверката е установено, че за 2000 г., 2001 г., 2002 г. и 2003 г. не са подавани годишни данъчни декларации (ГДД) по чл. 41, ал. 1 от ЗОДФЛ (отм.), а за 2008 г. и 2009 г. не са подавани такива декларации по реда на чл. 50, ал. 1 от ЗДДФЛ. По делото е изслушано заключение на съдебноикономическа експертиза. Вещото лице е посочило размера на осигурителния доход, който е избрал да се осигурява З., за всяка една от годините, за които е отказана заверка. За същия период са внесени авансово предвидените по КСО осигурителни вноски, съгласно избрания размер на осигурителния доход. Жалбоподателят е подавал декларации обр. 1 за внесените авансово осигурителни вноски. Същият не е декларирал прекратяване или прекъсване на дейност като едноличен търговец за периода от 2000 г. до 2015 г. За периода от 2010 г. до 2013 г. не е деклариран доходи от дейност като едноличен търговец. Авансово предвидените осигурителни вноски за периода от 2010 г. до 2013 г. са внасяни и осигурителната книжка на оспорващия през този период е заверена. Първоинстанционният съд правилно е приел, че решението на директора на ТП на НОИ- П. е издадено от компетентен орган, при наличие на материалноправните предпоставки за това. Жалбоподателят е правил авансови осигурителни вноски върху избрания от него доход, като за 2000 г., 2001 г., 2002 г. и 2003 г. не е подавал годишни данъчни декларации (ГДД) по чл. 41, ал. 1 от ЗОДФЛ (отм.), а за 2008 г. и 2009 г. не са подавани такива декларации по реда на чл. 50, ал. 1 от ЗДДФЛ. По делото не се спори, че дължимите осигурителни вноски за посочените периоди не са внесени от З. Съгласно чл. 9, ал. 1, т. 4 от КСО /редакцията към момента на подаване на заявлението/ за осигурителен стаж се зачита времето, за което са внесени дължимите осигурителни вноски от самоосигуряващите се лица, включително вноските по чл. 6, ал. 9 и дължимите осигурителни вноски от лицата по чл. 4а, ал. 1. Волята на законодателя е изразена ясно чрез диференциране изискването към самоосигуряващите се лица - дължимите вноски да бъдат внесени изцяло, в сравнение с регламентираното за лицата по чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от КСО, работили при пълно законоустановено за тях работно време - да са внесени или дължими осигурителните вноски върху полученото, начисленото и неизплатеното, както и неначисленото възнаграждение, но не по-малко от минималния осигурителен доход по чл. 6, ал. 2, т. 3 за съответната професия. Същият подход е въведен в § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО / редакцията към момента на подаване на заявлението/. Според нормата "осигурено лице" е физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1, и за което са внесени или дължими осигурителни вноски. Осигуряването на лицето, което е започнало трудова дейност съгласно чл. 10, продължава и през периодите по чл. 9, ал. 2, т. 1 - 3 и 5. Самоосигуряващите се лица и лицата по чл. 4а, ал. 1 се смятат за осигурени лица за времето, през което са внесени дължимите осигурителни вноски. От анализът на цитираните норми се налага изводът, че за заверка на осигурителната книжка на З., т. е. за признаване на осигурителен стаж за посоченото време, при което е бил самоосигуряващо се лице, е задължително условието осигурителните вноски да са били внесени изцяло. В случая това условие не е спазено. Видно от данните по първоинстанционното дело за спорните периоди З. не е подавал годишни данъчни декларации, с което е поставил в невъзможност административния орган да определи окончателния размер на сумата, която следва да се внесе за изравняване на осигурителното задължение в съответствие с придобития и деклариран годишен доход. Няма данни по делото същият да е внесъл изцяло дължимите се осигурителни вноски. Изложените в обратната насока оплаквания са неоснователни. Оспореният административен акт е издаден в съответствие с материалния закон и като е отхвърлил подадената жалба като неоснователна, Административен съд П. е постановил правилно решение. Не се установяват касационни основания за отмяна, поради което обжалваното съдебно решение следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, шесто отделение