Решение № 8780 от 24.9.2025 г. на ВАС по адм. д. № 4937/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба от Р. А. Х., гражданин на Сирия, чрез процесуален представител, срещу Решение 3163 от 01.04.2025 г., постановено по адм. д. 532/2025 г., по описа на Административен съд - Хасково, с което е отхвърлена жалбата му срещу Решение 1703/14.02.2025 г. на Председателя на Държавна агенция за бежанците (ДАБ) при Министерски съвет (МС), с което на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 и т. 4 във връзка с чл. 8 и чл. 9 ЗУБ, е отказано да му бъде предоставен статут на бежанец и хуманитарен статут. Касаторът поддържа, че атакуваният съдебен акт е неправилен поради необоснованост и нарушение на материалния закон, съставляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Намира, че съдът не е изяснил всички обстоятелства по делото, позовал се е на необективна и неактуална информация за Сирия и е игнорирал факта, че чужденецът е напуснал страната си на произход по причини, свързани с наличието на заплаха за неговия живот и сигурност. Подчертава, че са налице материалноправните предпоставки по чл. 8 и чл. 9 ЗУБ, като в подкрепа на тезите си развива подробни доводи в жалбата, а по същество претендира отмяна на обжалваното решение, както и на оспорения административен акт. Ответникът по касационната жалба - Председателят на Държавната агенция за бежанците при МС, чрез процесуален представител, в о.с.з. оспорва нейната основателност. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на Първо отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд - Хасково е законосъобразността на Решение 1703 от 14.02.2025 г. на Председателя на Държавната агенция за бежанците при МС, с което е отказано предоставянето на статут на бежанец и хуманитарен статут на Р. А. Х., на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 и т. 4 във вр. с чл. 8 и чл. 9 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ). От фактическа страна по делото е установено, че административното производство е образувано по молба на лицето с вх. 3184 от 04.09.2024г. при РПЦ-Харманли, обективираща искане за предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. Съгласно декларираните от него данни, молителят е гражданин на Сирия, по народност - [етническа принадлежност], семейно положение - женен, с основно образование, а вероизповеданието му е мюсюлманин - [вероизповедание]. На 30.11.2024 г. е проведено интервю, в рамките на което търсещият закрила споделил, че напуснал Сирия нелегално и в началото на месец юли 2024 г. влязъл в Турция, където останал седем дни. Преминал в България нелегално в средата на месец юли 2024 г., а с него били още 15 души. След като прекосили за няколко дни гората, групата е потеглила с автомобил към Румъния, но на границата всички били задържани, а накрая доведени в гр. Харманли. Заявил е, че семейството му, а именно - жена му и трите му деца, са останали в Сирия. Там са и родителите му, както и неговите четирима братя и четири сестри. Според подадената от Р. Х. декларация, същият не е бил арестуван или осъждан в държавата му по произход или друга държава, нямал е проблеми заради етническата или религиозната си принадлежност, не са му отправяни заплахи, не е членувал в политическа партия, нито във въоръжена групировка, но е бил обект на насилие, когато ДАЕШ им взели къщата и ги изгонили от нея. Заявил е също, че е служил в армията през 2011-2012 г., а после е бил търсен за запас, но не се е явил. Посочил е, че е напуснал Сирия заради войната, която отново избухнала, като неговото населено място се контролирало от кюрдите, но не било спокойно, а често имало отвличания и грабежи. Подчертал е, че не желае да се връща в Сирия, защото го е страх, че ще го мобилизират, а освен това икономическото положение и животът в страната били много тежки и нямало сигурност и бъдеще за децата му. Поради това е поискал да се установи в България, защото е мирна и спокойна държава и спазва човешките права. След изясняване на релевантните факти и обстоятелства от бежанската история на заявителя, включително представените справки от Дирекция "Международна дейност" при ДАБ, младши експерт в РПЦ Харманли е изготвил становище, с което е предложил да бъде отказано предоставянето на исканите статути. Това становище е възприето и от ответника в издаденото от него решение, мотивирано с липсата на материалноправните предпоставки, предвидени в ЗУБ. При тази установеност, Административен съд - Хасково е приел от правна страна, че оспореният административен акт е законосъобразен като издаден от компетентен орган, в законоустановената форма, при спазване на приложимите процесуални правила и в съответствие с материалния закон. Този извод е обусловен от липсата на доказателства, които да подкрепят основателността на твърдението за страх от преследване, преценено на базата на критериите раса, религия, националност, принадлежност към социална група и изразено политическо мнение или убеждение. Във връзка с отказа за предоставяне на хуманитарен статут, съдът е анализирал установеността на материалноправните предпоставки, предвидени в чл. 9, ал. 1, т. 1 - т. 3 от ЗУБ, в резултат на което е приел, че за чужденеца не съществува реална опасност от тежки посегателства, както и че същият, в качеството му на гражданско лице, не е изложен на реална опасност от тежки и лични заплахи срещу живота или личността му поради насилие в случай на вътрешен или международен въоръжен конфликт. Като се е позовал на актуалната справка на ДАБ за Сирия и информацията от общодостъпни източници и е съобразил Решение на Съда на Европейските общности от 17 февруари 2009 г. по дело C-465/07, решаващият състав е формирал извод, че не се установява да е налице реална опасност от тежки посегателства спрямо Р. Х., следствие на събития, настъпили след като чужденецът е напуснал държавата си по произход. Съобразил е, че спрямо същия не е приложим и принципът на забрана за връщане по чл. 4, ал. 3 ЗУБ. Настоящият касационен състав намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Първостепенният съд обстойно е анализирал обстоятелствата от личната история на кандидата за статут и е изложил обосновани и законосъобразни правни изводи. Изяснил е спора от фактическа страна след обсъждането на всички релевантни доказателства съобразно доказателствената им стойност и правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса, след което е съпоставил установените факти и обстоятелства с хипотезите на приложимите процесуалноправни и материалноправни разпоредби, обуславящи законосъобразността на оспорения административен акт. Същият, както правилно е приел и решаващият състав, е издаден след изясняване на фактите и обстоятелствата от значение за случая и след служебно събиране на относимите доказателства, поради което неоснователно е оплакването на касатора, че съдът не е изяснил всички обстоятелства по делото и се е позовал на необективна и неактуална информация за Сирия. Всички значими факти, свързани с личното положение на молителя и с държавата му по произход, са конкретизирани в приложените справки от компетентните дирекции и подробно са анализирани в мотивите на издаденото решение. Те налагат извода, че в Сирия лицето не е било подложено на тежки и повторяеми нарушения на основните му права, които да доведат до формирането на ясен мотив и цел да бъде потърсена международна закрила. Икономическите и семейни фактори, определящи бежанската история на оспорващия, са ирелевантни за основателността на молбата за предоставяне на статут на бежанец в Република България. Въпреки заявеното от чужденеца, че ако се завърне в Сирия ще го мобилизират, в случая липсват данни същият да е бил преследван от редовните власти в страната. При неустановеност на основателен страх от преследване поради раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическо мнение и/или убеждение по смисъла на чл. 8, ал. 1 от ЗУБ, отказът за предоставяне на статут правило е преценен от първоинстанционния съд като материалнозаконосъобразен. Решаващият състав законосъобразно е приел, че чужденецът не отговаря и на изискванията за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9 ЗУБ. В случая касаторът не е бил принуден да напусне Сирия поради реална опасност от изтезание, нечовешко или унизително отношение, смъртно наказание или екзекуция или други тежки посегателства по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗУБ, нито е бил застрашен от такива посегателства при завръщането му в страната по произход. Съответен на доказателствата по делото е изводът на съда, че при издаването на оспорения административен акт административният орган подробно е обсъдил ситуацията в страната по произход и е достигнал до правилния извод, че не са налице изискуемите предпоставки по смисъла на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. Събраните по делото доказателства не дават основание да се приеме, че е налице заплаха за търсещия закрила поради ситуация на безогледно насилие в държавата му по произход. От съдържащите се по делото справки се установява, че в Сирия не е налице въоръжен конфликт, съпроводен със степен на безогледно насилие, който би довел до реална опасност от тежки и лични заплахи за чужденеца. В случая общата обстановка по сигурността е сравнително стабилна, като е налице надежда за възстановяване на политическите институции и внедряването на нова политическа култура. Тези обстоятелства се потвърждават и от приетите като доказателства в касационното производство две справки относно актуалното положение в страната. В тази връзка следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 9, ал. 1 ЗУБ транспонира съдържанието на чл. 15 от Директива 2011/95/ЕС на ЕП и на Съвета от 13 декември 2011 г. С изключение на позоваването на държавата на произход на молителя, член 15, буква б) от Директива 2011/95 съответства по същество на член 3 от ЕКПЧ, който е част от общите принципи на правото на Съюза и се съдържа като самостоятелен принцип в член 19, параграф 2 от Хартата на ЕС. Съгласно установената съдебна практика на Съда на ЕС, съдебната практика на Европейския съд по правата на човека относно тълкуването на ЕКПЧ следва да се взема предвид при тълкуването на обхвата на член 15, буква б) в общностния правен ред. Съдебната практика дава насоки относно тълкуването на термините "изтезания" и "нечовешко или унизително отношение или наказание". Въпреки това, следва да се има предвид, че докато чл. 3 ЕКПЧ не придава значение на това от кого или какво би могло да произтече съответното нечовешко или унизително отношение или наказание или изтезание, Директивата изисква те да са резултат от действия на субекти на тежки посегателства по смисъла на чл. 6 от нея. Когато се преценява необходимостта от предоставяне на субсидиарна закрила, следва да се изхожда от това налице ли са субекти на тежки посегателства, които биха могли да причинят съответното отношение, наказание или изтезание в страната на произход по отношение на конкретния кандидат за закрила. Текстът на чл. 3 ЕКПЧ се има предвид при преценката на принципа за забрана за връщане. В конкретния случай, чужденецът не посочва данни, въз основа на които да се направи извод за реална опасност за него от смъртно наказание или екзекуция или изтезание, нечовешко или унизително отнасяне или наказание в страната на произход. Значението на понятието "въоръжен вътрешен конфликт" е пояснено от Съда на ЕС в решението по делото Diakitе - решение от 30 януари 2014 г., дело C-285/12. В точка 35 Съдът потвърждава, че, член 15, буква в) от Директивата се тълкува в смисъл, че съществуването на въоръжен вътрешен конфликт трябва да бъде признато, когато редовните въоръжени сили на дадена държава се сблъскват с една или повече въоръжени групи или когато се сблъскват две или повече въоръжени групи, без да е необходимо този конфликт да може да бъде квалифициран като "въоръжен конфликт, който няма международен характер" по смисъла на международното хуманитарно право и без интензитетът на въоръжените сблъсъци, равнището на организираност на наличните въоръжени сили или продължителността на конфликта да бъдат предмет на преценка, отделна от тази за степента на насилие, съществуващо на въпросната територия. Съществуването на въоръжен конфликт е необходимо, но недостатъчно условие за привеждането на чл. 15, б. в) от Директива 2011/95 в действие. По отношение на общия риск за цивилни лица, чл. 15, б. в) се привежда в действие единствено ако въоръженият конфликт се характеризира с безогледно насилие на такова високо ниво, че самите цивилни лица са изложени на реална опасност от тежки посегателства. Поради това в точка 30 от решението по делото Diakitе Съдът на ЕС отбелязва, че съществуването на въоръжен вътрешен конфликт може да доведе до предоставяне на субсидиарна закрила само когато сблъсъците между редовните въоръжени сили на дадена държава и една или повече въоръжени групи или между две или повече въоръжени групи бъдат приети, по изключение, за пораждащи тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила, по смисъла на чл. 15, б. в) от Директивата, тъй като степента на безогледно насилие, която ги характеризира, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхната територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи (вж. в този смисъл и делото Elgafaji, СЕС (голям състав), решение от 17 февруари 2009 г., Дело C-465/07. Съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила не е подчинено на условието последният да представи доказателство, че той представлява специфична цел поради присъщи на неговото лично положение характеристики; съществуването на такива заплахи може по изключение да се счита за установено, когато степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт безогледно насилие, преценявана от компетентните национални власти, сезирани с молба за субсидиарна закрила, или от юрисдикциите на държава-членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхна територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи. В случая тези критерии не са изпълнени. Търсещият закрила не сочи данни, които да се интерпретират като състояние на реална опасност, насочена пряко към личността му от страна на субекти по чл. 9, ал. 2 ЗУБ. Не се установява и ниво на безогледно насилие в Сирия към настоящия момент. Обосновано съдът е приел, че не може да се направи извод, че е налице основание за предоставяне на хуманитарен статут, засегнато в специалната хипотеза на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. По делото не са налице основанията за прилагане на принципа "non refoulment" (забрана за връщане), установен в член 33, параграф 1 от Женевската конвенция за статута на бежанците от 1951 г. и възприет и в действащия в Република България Закон за убежището и бежанците (чл. 4, ал. 3), съгласно който чужденец, влязъл в България за да потърси закрила, не може да бъде връщан на територията на държава, в която са застрашени неговият живот или свобода по причина на раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политическо мнение или той е изложен на опасност от изтезания или други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание. Не се сочат обстоятелства, които да налагат извод, че ако чужденецът бъде върнат обратно в Сирия, има голяма вероятност да бъде подложен на изтезание или на нечовешко и унизително отношение. При това следва да се отчете обстоятелството, че кандидатът е млад и здрав мъж, а тежката политическа и икономическа обстановка в страната на произход в неговия конкретен случай не обосновава сама по себе си опасност от изтезания, нечовешко или унизително отношение. Достигайки до идентичен краен правен извод, Административен съд - Хасково правилно е приложил материалния закон, тълкуван съобразно разясненията, съдържащи се в горепосочените решения на СЕС и е постановил и в тази му част правилен съдебен акт. Същият не страда релевираните касационни пороци, с оглед на което обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Първо отделение