Решение № 3724 от 23.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 12621/2020 г.

Решение № 3724 от 23.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 12621/2020 г., II о., докладчик съдията Славина Владова Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административно процесуалния кодекс (АПК) във връзка със Закона за устройство на територията (ЗУТ).

Образувано е по касационна жалба Кмета на община Пловдив, чрез процесуалния му представител юрк. А., против решение № 386 от 12.02.2020 г., постановено по адм. д. № 1819/2019 г. по описа на Административен съд – гр. Пловдив, с което:

1. е отменена заповед № 190 А - 515 от 15.03.2019 г. на Кмета на община Пловдив, в частта, с която е одобрен план за застрояване на УПИ XI – 506. 599, за жилищно застрояване с ново свързано застрояване на един, два, три, четири и пет етажа, без промяна на параметрите на застрояване, съгласно Работен устройствен план (РУП) (Квартално застроителен и силуетен план (КЗСП), одобрен със заповед ОА – 140 от 9.02.1998 г. по общата граница с УПИ I и УПИ IX, ново подземнозастрояване, устройствена зона "Жс", с устройствени показатели: височина до 15 м., Пзастр. 70 %, Кинт 2, 00, Позел. Мин. 30 % по корекцията на регулацията съгласно приложен проект и

2. е отхвърлена жалбата на И. М. – А., Т. А., Г. Д., И. В., В. М., Д. Б., всички от гр. Пловдив срещу заповед № 190 А - 515 от 15.03.2019 г. на Кмета на община Пловдив, в частта, с която на основание чл. 134, ал. 2, т. 2 ЗУТ е одобрен план за регулация на УПИ XI – 1164, като отреждането му се привежда в съответствие с идентификатор по кадастрална карта (КК) и в съответствие с чл. 8, ал. 1 и чл. 112 ЗУТ без промяна на предназначението стара УПИ XI - 506. 599, за жилищно застрояване. С решението и жалбоподателите – физически лица и ответника пред първата инстанция Кмета на община Пловдив са осъдени да заплатят разноски по делото съответно на уважената част на жалбата.

С касационната жалба се твърди на първо място недопустимост на оспореното решение – отменително основание по чл. 209, т. 2 АПК – като постановено по недопустима жалба, като в тази връзка се твърди неправилност на извода на съда за наличието на основание по чл. 131, ал. 2, т. 2 ЗУТ, за да се приеме жалбата на жалбоподателите пред първата инстанция за допустима. В тази връзка посочва, че свързаното застрояване е предвидено с предходен план и в тази връзка не е налице изменение на плана за застрояване, поради и което не е налице основанието да се приемат за заинтересовани лица жалбоподателите. Алтернативно твърди неправилност на оспореното решение като постановено в противоречие със закона и поради необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди, че е неправилен извода на съда за материална незаконосъобразност на оспорената заповед. Посочва, че при одобряването на оспорения ПЗ отстоянията до страничната регулационна линия и преходът в етажността както по отношение на съсобствения на жалбоподателите в първата инстанция УПИ I – 1165, така и към останалите съседни имоти на проектния УПИ XI – 506. 599 са спазени и не са допуснати намалени такива. Посочва в тази връзка, че не е допуснато приетото от съда нарушение на чл. 31, ал. 2, т. 1 ЗУТ, който предвижда при средно високо застрояване (каквото е процесното) отстоянието до страничната регулационна линия да бъде 1/3 от височината на сградата. Твърди, че в случая е спазено това изискване, тъй като е предвиден преход от ниско застрояване на регулационната линия към средно такова с предвиден отстъп, като е посочил, че в случая е приложима разпоредбата на чл. 82, ал. 10 от Наредба № 7 от 22.12.2003 г. за правилата и нормативите по устройство на отделните видове територии и устройствени зони. В тази връзка твърди, че отстоянието до страничната регулационна линия към УПИ I – 1165 за средноетажно застрояване в УПИ XI – 506. 599 се определя като 1/3 от разликата между кота корниз на пететажното застрояване и кота корниз на предвиденото двуетажно застрояване в този имот. По тези съображения счита, че съдът неправилно е приложил закона и е достигнал до неправилен извод за незаконосъобразност на заповедна в частта на одобрения план за застрояване. Иска оспореното решение да бъде обезсилено като недопустимо в цялост като постановено по недопустима жалба. Алтернативно иска оспореното решение да бъде отменено в частта, с която е отменена оспорената заповед досежно одобрения план за застрояване. Претендира разноски в размер на юрисконсултско възнаграждение. Прави и възражение за прекомерност на договореното адвокатско възнаграждение в полза на процесуални представители на ответните страни.

Ответниците И. М., Т. А., Г. Д., И. В., В. М. и Д. Б., чрез процесуалния си представител адв. М., изразяват становище за неоснователност на касационната жалба. Претендират разноски.

Ответниците Я. Т. – М., Г. Т. и К. Т. възразяват, че не следва да участват в настоящото производство, но с разпореждане е посочено, че съгласно чл. 210 АПК същите имат такова качество.

Ответниците А. А., Д. П., Й. Т., Г. К., А. В. - Б., С. Б., Р. К., К. П., А. А., А. Л., А. З., А. З., Х. Х., Д. Х., В. Х., Д. Й., И. К. и М. А., чрез назначения им особен представител адв. К., изразяват становище за неоснователност на касационната жалба.

Останалите ответниците "Стоянстрой" ЕООД, "Банка ДСК" ЕАД, "Евробилд-М1" ЕООД и "Криси 2002", В. Д., М. Я., М. Б., М. З., Я. П., Ж. Н., Т. Н., А. К. - Й., Л. Д., Б. Д., Б. Х., А. Т., Д. П. - Д., Н. С., Н. И., С. Д., Т. М., И. Я., А. Д. (със съгласието на законен представител Б. Д.), А. Д. (със съгласието на законен представител Б. Д.), Г. Н. - Г., А. Т. и Н. И., не изразяват становище по касационната жалба.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното решение.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна, адресат на оспореното решение и срещу акт, подлежащ на касационен контрол, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество е неоснователна.

За да постанови оспореното в това производство решение АС – гр. Пловдив е приел, че жалбата, с която е сезиран е подадена от заинтересовани лица на основание чл. 131, ал. 2, т. 2 ЗУТ, поради което е допустима. Приел е, че това е така, тъй като жалбоподателите пред първата инстанция са собственици на жилища и идеални части от имот пл. № 1165, заснет в кадастралната карта като имот идентификатор к крайни цифри № 506. 599, отреден за УПИ I – 1165, съседен на имот УПИ XI – 506. 599, предмет на оспорената заповед, с която пък се предвижда свързано застрояване между двата имота и промяна в застрояването в УПИ XI – 506. 599.

По съществото е посочил, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган в предвидената от закона форма и без допуснати съществени нарушения на административно производствените правила. Приел е обаче, че оспорената заповед е издадена в противоречие с материалния закон и в частност в противоречие с изискванията на чл. 31, ал. 2, т. 1 ЗУТ досежно минимално изискващите се отстояния на предвиденото ново пететажно средно застрояване. Посочил е, че действащият ПУП досежно УПИ I – 1165, УПИ XI – 1164 и УПИ IX - 1163 (всъщност УПИ X – 1168, като в тази част е посочил, че е допусната очевидна фактическа грешка, отстранима по друг ред), с който е предвидено свързано застрояване между тези имоти е одобреният със заповед № 0 А – 140 от 9.02.1998 г. ЗРП (КЗСП). Приел е, че при одобряване на оспорения план при предвидена дълбочина на застрояването в УПИ XI – 506. 599 мин. 6 м. е спазено изискването на чл. 31, ал. 2, т. 2 ЗУТ, както и е спазено изискването на чл. 22, ал. 2 ЗУТ за покриване на калканната стена на едно и двуетажното застрояване към УПИ I – 1165. Приел е, че от доказателствата се установява, че предвиденото в УПИ XI – 506. 599 пететажно застрояване (височина до 15 м.) е проектирано на отстояние от 3 м. от страничната регулационна граница с УПИ I – 1165, което е в противоречие с чл. 31, ал. 2, т. 1 ЗУТ, изискваща при средно застрояване отстояние от мин. 5 м. Посочил е, че нормата на чл. 36, ал. 1 и 2 ЗУТ допуска намаляване на минимално предвидените в закона отстояния между сградите на основното застрояване най – много с една трета, което в случая е до 3, 33 м., но допускане на намалени отстояния под минимално предвидените в закона може да стане само с изработен РУП, който в случая не е налице. Приел е, че нормата на чл. 82, ал. 10 от Наредба № 7 от 2003 г. е спазена, тъй като тя изисква преход в етажността на сгради на основното застрояване да бъде предвидено най – малко на отстояние 3 м. от регулационната линия, като обаче е посочил, че спазването на това изискване не отменя приложимостта на чл. 31, ал. 2, т. 1 от ЗУТ досежно минимално изискуемите отстояния с оглед характера на застрояването – средно в случая. Направил е и паралел с одобреното застрояване в подобен вид за УПИ I – 1165 по заповедта № 0 А – 140 от 9.02.1998 г., за който имот също с предвидено свързано застрояване с процесния имот е предвидено триетажно тяло с височина до 10 м. на отстояние от 3 м. от регулационната линия с УПИ XI – 1164 (процесния по оспорената заповед), а за предвиденото пететажно тяло с височина до 15 м. е предвидено отстояние до регулационната граница на УПИ XI – 1164 от 5 м.

Досежно оспорването на заповедта в частта, с която е одобрено изменение на регулацията и поставяне на регулационните граници на УПИ XI – 1164 в съответствие с кадастралните граници на поземления имот с идентификатор с крайни цифри 506. 599 на основание чл. 134, ал. 2, т. 2, е приел неоснователност на оспорването, поради наличието на предпоставките за изменение на регулацията в тази насока и е отхвърлил оспорването в тази част.

Решението е правилно.

На първо място е неоснователно възражението на касатора за недопустимост на оспореното решение като постановено по недопустима жалба. Действително свързаното застрояване между имота на жалбоподателите пред първата инстанция и имота, предмет на плана е предвидено с предходна заповед № 0 А – 140 от 09.02.1998 г. По тази заповед освен едно и двуетажно свързано застрояване по страничната регулационна линия на УПИ I – 1165 и УПИ XI – 1164 (по оспорената заповед УПИ XI – 506. 599) е предвидено при отстъп и на отстояние от страничната регулационна линия триетажно застрояване до 10 м. и за двата УПИ, а за УПИ I – 1165 и пететажно средно високо строителство до 15 м. на отстояние от 5 м. от страничната регулационна линия. С оспорената заповед в текстовата й част е посочено, че се предвижда ново свързано застрояване между двата имота, а от графичната част е видно, че не е променен начина на свързано застрояване от заповедта от 1998 г. Въпреки това с оспорената в това производство заповед е предвидена промяна на застрояването в УПИ XI – 506. 599 като същото от ниско такова до три етажа и 10 м. по застроителния план от 1998 г. с оспорената заповед е променено на средно такова до пет етажа и 15 м., което втората хипотеза на основанието по чл. 131, ал. 2, т. 2 ЗУТ, в редакцията, действала към момента на подаване на жалбата и постановяване на оспореното съдебно решение. Дори да се приеме, че към настоящия момент след изменението на разпоредбата на чл. 131, ал. 2, т. 2 ЗУТ от ДВ бр. 15/2021 г. и отпадане на промяната в застрояването като условие за заинтересованост от оспорване на плана, то пак за жалбоподателите пред първата инстанция е налице правен интерес от оспорването на основание чл. 131, ал. 2, т. 3 ЗУТ, което съдът не е отчел и посочил, а именно поради установените допуснати намалени отстояния на новопредвиденото строителство към регулационната граница между двата имота. По тези съображения оспореното решение е валидно и допустимо, постановено по допустима жалба.

На второ място правилен е и изводът на съда, че оспорената заповед в частта, с която е одобрен планът за застрояване е незаконосъобразна постановена в противоречие със закона и частност с изискването за минимални отстояния до страничната регулационна линия по чл. 31, ал. 2, т. 1 ЗУТ.

Нормата на чл. 82, ал. 10 от Наредба № 7/2003 г. предвижда, че "При свързано застрояване на сгради на основното застрояване се допуска преход в етажността на разстояние най-малко 3 м от регулационната линия". Видно от така цитираната норма тя не касае и не допуска намалени отстояния, а още по-малко допуска или изисква изваждане на височините на кота корниз на различните о височина части на една сграда и изчисляване на отстоянието до страничната регулационна линия от разликата между кота корниз на различните по височина тела на сградата. Напротив нормата разписва само и единствено правилото за допустимост на преход в етажността най – малко на отстояние три метра от регулационната линия при свързано застрояване. Т. е. при допуснато свързано застрояване на един или два етажа, преход или повишаване на етажността е допустим най – малко на посоченото отстояние и е правилен извода на съда, че в случая това условие е спазено. Тази норма обаче не дерогира законовите норми (от по – висша степен) досежно отстоянията до страничните регулационни линии съобразно характера на предвиденото застрояване. В случая правилно съдът е приел, че предвиденото с 5 етажно, средно застрояване предвидено на отстояние само 3 м. от регулационната линия, е допуснато намалено отстояние в противоречие с правилата на закона – чл. 31, ал. 2, т. 1 ЗУТ, изискващ при средно застрояване отстоянието да е най – малко 1/3 от височината на сградата – в случая при предвидена такава с височина до 15 м. (5 етажа) отстоянието следва да е мин. 5 м. Законът в чл. 36, ал. 1 ЗУТ допуска намаляване на отстоянията под минимално предвидените по закон, но по отношение на отстоянията между сградите, а не към страничните регулационни линии. Тази разпоредба допуска намаляване под минимално предвидените отстояния за запазване на заварени сгради, като допуска такова намаляване между сградите – съществуваща и предвидена за запазване и новопредвидена, но не и към законовопредвидените отстояния към страничните регулационни линии. Т. е. чл. 36 в случая е неприложим, противно на приетото от съда. Това обаче не променя крайния извод до който е достигнал, а именно, че оспорената заповед в частта на одобрения план за застрояване е незаконосъобразна.

По изложените съображения оспореното решение като правилно следва да бъде оставено в сила.

Предвид изхода на спора е неоснователно искането на касаторите за присъждане на разноски, а искането на ответниците по касация И. М., Т. А., Г. Д., И. В., В. М. и Д. Б. макар и основателно следва да бъде уважено само досежно претенцията на Т. А., тъй като само по отношение на него са представени доказателства за сторени такива в размер на 600 лв. за адвокатско възнаграждение. Предвид това, че договореното възнаграждение в полза на процесуалния представител на Т. А. е в размер на 600 лв., а именно минималното такова за представителство по дела по ЗУТ по Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение към момента на сключване на договора, то е неоснователно възражението на касатора за прекомерност на договореното възнаграждение.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от ЗУТ, Върховният административен съд