Решение № 2443 от 19.02.2019 г. на ВАС по адм. д. № 32/2018 г.

Решение № 2443 от 19.02.2019 г. на ВАС по адм. д. № 32/2018 г., III о., докладчик съдията Аглика Адамова Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административно-процесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Образувано е по касационна жалба на М. Георгиев срещу Решение № 1826 от 23.10.2017 г., постановено по адм. дело № 1445/2017 г. по описа на Административен съд Варна, с което е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 1 от ЗОДОВ в размер на 300 лв., представляващи претърпени имуществени вреди, произтичащи от заплащането на адвокатско възнаграждение за обжалването на отменено НП № 439 а-682/18.03.2016 г. издадено от Началника на 03 РУ към ОД на МВР Варна и процесуално представителство по нахд № 6069 по описа на РС Варна, V наказателен състав за 2016 г. Касаторът, чрез процесуалния си представител, твърди, че решението е неправилно, като изложените от него основания следва да се квалифицират като такива за съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че свидетелските показания са немотивирано и неправилно интерпретирани. Изтъква, че договорът има значение само за вътрешните отношения между адвоката и неговия клиент, а упълномощаването е едностранна сделка – правни положения, които не са съобразени от съда. Поради това моли да бъде отменено обжалваното решение и ответникът да бъде осъден да заплати исковата сума, както и разноските, сторени в двете съдебни инстанции. Ответникът – Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Варна не взема становище. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е подадена в срок от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна. С обжалваното решение Административен съд Варна е отхвърлил иска на М. Димитров с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ срещу Столична община за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 300 лева, представляващи адвокатско възнаграждение за обжалването на отменено НП № 439 а-682/18.03.2016 г. издадено от Началника на 03 РУ към ОД на МВР Варна и процесуално представителство по нахд № 6069 по описа на РС Варна, V наказателен състав за 2016 г. За да стигне до този правен резултат, административният съд е приел, че не са налице кумулативно изискуемите законови предпоставки на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на ответника - по административно-наказателното дело не е представен договор за правна защита и съдействие, в които да е удостоверено, че е заплатена исковата сума като адвокатски хонорар. Такова доказателство е представено едва с исковата молба, поради което и въпреки изслушаните свидетелски показания е прието, че искът е недоказан. Настоящата инстанция счита, че постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. Предявеният пред съда иск намира своето правно основание в разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, съгласно която държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. В Тълкувателно Решение № 1 от 15.03.2017 г. на Общото събрание на колегиите във Върховния административен съд по Тълкувателно дело № 2 от 2016 г. се приема, че при предявени пред административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни постановления изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 от този закон. В случая е безспорно установено, че е налице отменен с влязло в сила съдебно решение акт - наказателно постановление. Наказателното постановление, макар и да не представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК, е издаден при упражняване на санкционираща административна дейност, с което е изпълнена първата предпоставка по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. От събраните доказателства обаче не се установява, че М. Георгиев е претърпял вреда в пряка причинна връзка с отмененото наказателно постановление, тъй като заплащането на адвокатското възнаграждение на адв. Панайотов не е доказано. Както административният съд е посочил, по административно-наказателното дело на Варненски районен съд е приложено пълномощно от М. Георгиев за процесуално представителство от страна на адв. Панайотов. Безспорно процесуалното представителство е осъществено. В производството по реда на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ обаче доказателствената тежест за доказване по безспорен и категоричен начин наличието на твърдените в исковата молба обстоятелства и факти пада върху ищеца, а в случая това не е направено – в съдебното производство по административно-наказателното дело не са представени доказателства за заплащане на адвокатско възнаграждение, като договор за правна защита и съдействие, списък на разноските, фактури и др. Изводът е, че в тези производства не е представен изискуемия по чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата договор между адвоката и клиента, доказващ възмездността на положения от адвоката труд, както и заплащане на уговорен размер на адвокатско възнаграждение. Този извод не се променя от представения с исковата молба пред Варненски административен съд договор за правна защита и съдействие от 05.01.2017 г., в който е посочено, че договореното адвокатско възнаграждение е 300 лв, изплатени изцяло и в брой при сключване на договора. Договорът за правна защита и съдействие, в частта му, удостоверяваща плащане в брой, е частен свидетелстващ документ с недостоверна дата. Поради това той не се ползва с материална доказателствена сила, а съдът е длъжен, при преценка на доказателствената му стойност, да го съпостави с всички събрани по делото доказателства, включително да съобрази обстоятелството, че не е представен в съдебното производство, за целите на което би следвало да е съставен, както и че е с дата, различна от тази на пълномощното. Поради това в случая правилно е преценено, че представянето на този документ извън рамките на съдебното производството по административно-наказателното дело, след приключването му, когато вече е постановено решение по спора, не основава наличие на реално причинена вреда от отменения с това решение акт, съответно право на обезщетение по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Настоящата инстанция споделя и изводите на Административен съд Варна, че свидетелските показания не доказват факта на плащането на 300 лв адвокатско възнаграждение, тъй като нито един от свидетелите не е видял предаването на посочената сума. От друга страна, ако се приеме тезата на касатора, че задължението за заплащане на адвокатско възнаграждение е възникнало от сключения писмен договор, свидетелските показания са недопустими, на основание чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК. Въз основа на изложените съображения, правилно съдът е счел, че не е осъществен фактическият състав за възникване на отговорността на държавата по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Поради това обжалваното решение е правилно. При този изход от спора, разноски на касатора не се дължат, а от ответника не са поискани такива, поради което не се присъждат. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение