Решение № 11043 от 20.10.2016 г. на ВАС по адм. д. № 9759/2015 г.

Решение № 11043 от 20.10.2016 г. на ВАС по адм. д. № 9759/2015 г., I о., докладчик съдията Милена Златкова Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ вр. чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационните жалби на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" /ОДОП/ - В. при Централно управление на Националната агенция за приходите /ЦУ на НАП/ - гр. В., бул. "О. П. полк" № 128 и на "А. Б." ЕАД със седалище и адрес на управление: гр. Д., Административна сграда на "Агрополихим", ет. ..., подадена чрез представляващия дружеството изп. директор М. Т., против решение № 1053/11.05.2015 г. на Административен съд - В., постановено по адм. д. № 3156/2014 г., както и по частната жалба на директора на Дирекция "ОДОП" - В. при ЦУ на НАП против определение № 2141/22.06.2015 г. на Административен съд - В., постановено по адм. д. № 3156/2014 г. В първата касационна жалба се излагат доводи за неправилност на решението, в частта му, в което е отменен РА и ответникът е осъден да заплати на жалбоподателя разноски в размер на 44 339.08 лв., поради необоснованост и неправилно приложение на материалния закон, съставляващи отменителни касационни основания по чл. 209, т. 3, предложения първо и трето АПК. Претендира се отмяна на решението и постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отхвърли жалбата на "А. Б." ЕАД против РА, както и присъждане на юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции. В частната жалба се твърди, че неправилно съдът е отхвърлил искането на ответника по делото за изменение на съдебното решение в частта му за разноските, тъй като делото не е с фактическа и правна сложност и адвокатското възнаграждение е в прекомерен размер по смисъла на чл. 161, ал. 2 ДОПК. Иска се отмяна на определението и присъждане на адвокатско възнаграждение в минимален размер. Ответникът по касационната жалба и по частната жалба - "А. Б." ЕАД оспорва същите чрез процесуалния си представител адв. П. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и основателност на частната жалба. С втората касационна жалба решението се оспорва в частта му, в която е отхвърлена жалбата на дружеството против РА. Излагат се доводи за неговата неправилност, поради допуснати съществени процесуални нарушения и нарушение на материалния закон, съставляващи отменителни касационни основания по чл. 209, т. 3, предложения първо и второ АПК. Претендира се отмяна на решението в оспорената част. Ответникът по касационната жалба - директор на Дирекция "ОДОП" - В. при ЦУ на НАП оспорва същата чрез процесуалния си представител юрк. И. Н. Н. - П. по съображения, изложени в писмена молба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени наведените в касационните жалби доводи, валидността, допустимостта, съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационните жалби като подадени в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежни страни срещу съответните части от подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятни за тях, са допустими. Предмет на съдебен контрол в производството пред Варненския административен съд е бил РА № 03251400014/02.06.2014 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП - В. - С. А. П. на длъжност началник сектор "Ревизии и проверки" в Дирекция "СДО", възложила ревизията, и от М. Г. А.-Д. на длъжност главен инспектор по приходите, ръководител на ревизията, потвърден с решение № 453/12.09.2014 г. на и. д. директора на Дирекция "ОДОП" - В. при ЦУ на НАП, съгласно заповед № 908/10.09.2014 г. на изп. директор на НАП. Със същия на ревизираното дружество "А. Б." ЕАД са установени задължения за ДДС в общ размер 835 917.33 лв. и лихви за забава в общ размер 89 015.80 лв. за данъчните периоди м. декември 2012 г., м. февруари, м. март, м. април и м. юли 2013 г. Първоинстанционният съд е приел, че оспореният РА е издаден от компетентни органи по приходите по смисъла на чл. 119, ал. 2 ДОПК. Отменил е РА в частта му на начислен ДДС за данъчните периоди м. декември 2012 г., м. април и м. юли 2013 г. в общ размер 833 663.39 лв. и съответните лихви като незаконосъобразен, тъй като е издаден в противоречие с нормата на чл. 128 3ДДС. П. е, че ревизираното дружества правилно не е начислило ДДС на основание чл. 21, ал. 2 ЗДДС, а от заключението на вещото лице по назначената ССЕ се установява, че данъкът е начислен от белгийското дружество. За да отхвърли жалбата на "А. Б." ЕАД против частта от РА, в която е отказано право на приспадане на данъчен кредит по фактури, издадени от "Полимери инвест" АД, съдът е приел, че фактурите не отговарят на изискването на чл. 114, ал. 1, т. 9 ЗДДС, тъй описанието на услугата в тях не съдържа релевантната информация, необходима за индивидуализиране на престацията. Не се представят от жалбоподателя други документи освен процесните фактури. Установено е в хода на ревизията, че доставчикът не е включил фактурите в дневниците си за продажбите и не е декларирал осъществени доставки от него към жалбоподателя. Съгласно чл. 218, ал. 2 АПК при касационната проверка на оспореното първоинстанционно решение съдът следи служебно за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон, т.е. тази проверка не е ограничена до посочените в касационната жалба касационни основания по чл. 209, т. 1, т. 2 и т. 3, предложение първо АПК. Съобразявайки задължението си по чл. 218, ал. 2 АПК, настоящият касационен състав преценява решението на Варненския административен съд като валидно и допустимо, но според мнозинството от него то е неправилно, поради несъобразяване на изводите на съда с материалноправните разпоредби на ДОПК, регламентиращи компетентността на органите, издали оспорения РА. Уредбата на компетентността на административните органи като специфична правоспособност е предмет на материалните правни норми, независимо от това, че тези норми е възможно да се съдържат в процесуален закон. Процесуалните норми регламентират реда, по който следва да се издаде административният акт. В този смисъл са и мотивите на ТР № 2 от 14.05.1991 г. по гр. д. № 2/1991 г. на ОСГК на ВС, в които се посочва: "Компетентността не следва да се разглежда като количествено понятие - сбор (обем) от правомощия, отдадени на определен орган, а на основата на общото учение за правосубектността. Оттук и разбирането за некомпетентността като порок на административния акт е аналогично на недействителността на гражданскоправната сделка, сключена от юридическо лице в нарушение на гражданската правосубектност. Издаденият от държавен орган в нарушение на специалната му правосубектност административен акт е недействителен (нищожен) и не поражда правни последици." На основание чл. 112, ал. 1 ДОПК конкретното ревизионно производство е образувано с издаването на заповед за възлагане на ревизията /ЗВР/ № 1300162/28.10.2013 г., издадена от С. А. П. на длъжност началник отдел "Ревизии и проверки" в Дирекция "СДО" при ТД на НАП - В. ЗВР има изискуемото по чл. 113, ал. 1 ДОПК съдържание. Със същата са определени органите по приходите, които следва да извършат ревизията, както и ръководителят на ревизията - М. Г. А.-Д. на длъжност главен инспектор по приходите. ЗВР е издадена от органа по приходите, определен от териториалния директор на компетентната териториална дирекция по реда на чл. 112, ал. 2, т. 1 ДОПК със заповед № Д-141/1.02.2013 г. РА е издаден от С. А. П. на длъжност началник отдел "Ревизии и проверки" в Дирекция "СДО", възложила ревизията, и от М. Г. А.-Д. на длъжност главен инспектор по приходите, ръководител на ревизията в съответствие с разпоредбата на чл. 119, ал. 2 ДОПК (изм. - ДВ, бр. 82 от 2012 г., в сила от 1.01.2013 г.), според която РА се издава от органа, възложил ревизията, и от ръководителя на ревизията, но в нарушение на разпоредбата на чл. 118, ал. 2 ДОПК, според която РА се издава от органите по приходите, посочени в чл. 7, ал. 1, т. 4 от Закона за Националната агенция за приходите /ЗНАП/. Съгласно чл. 7, ал. 1 ЗНАП органи по приходите са: 1. изпълнителният директор и неговите заместници; 2. териториалните директори и техните заместници; 3. директорите на дирекции, началниците на отдели и сектори; 4 служителите, заемащи длъжност "държавен експерт по приходите", "държавен инспектор по приходите", "главен експерт по приходите", "старши експерт по приходите", "експерт по приходите", "главен инспектор по приходите", "старши инспектор по приходите" и "инспектор по приходите". Нормите на чл. 13 от Закона за администрацията /ЗА/, който е общ закон спрямо ЗНАП, регламентират следното: ал. 1: Държавните служители и лицата, работещи по трудово правоотношение, заемат длъжности, чиито наименования се определят в Класификатора на длъжностите в администрацията. В класификатора се посочва и разпределението на длъжностите в длъжностни нива; ал. 2: Според функциите, които се изпълняват, длъжностите в администрацията са: 1. ръководни; 2. експертни; 3. технически. В съответствие с Класификатора на длъжностите в администрацията, приет с ПМС № 129/26.06.2012 г., действащ през 2013 г. и 2014 г., и определящ кои длъжности в данъчната администрация са ръководни и кои експертни, в чл. 7, ал. 1 ЗНАП са разграничени ръководните от експертните длъжности, като безспорно според класификатора изброените длъжности в т. 3, между които началниците на отдели и началниците на сектори в ТД на НАП са ръководни длъжности, за разлика от длъжностите, изброени в т. 4, които са експертни длъжности. Обикновено компетентността на органа се определя в акта, с който той е създаден. В случая компетентността по материя, а именно кой е компетентният орган да издаде РА, е определена в нормата на чл. 118, ал. 2 ДОПК чрез използване на техниката на препращане към устройствения закон - ЗНАП и тя е предоставена на органите по приходите, изброени в чл. 7, ал. 1, т. 4 ЗНАП. Това са органите по приходите, заемащи експертни длъжности. Двете норми - тази на чл. 118, ал. 2 ДОПК и тази на чл. 119, ал. 2 ДОПК следва да се прилагат кумулативно, тъй като първата определя материалната компетентност на данъчните органи според функциите, които те изпълняват, а именно заемащите експертни длъжности, а втората определя компетентност на тези данъчни органи според процесуалното им качество в конкретното ревизионно производство, а именно органи по приходите по чл. 7, ал. 1, т. 4 ЗНАП, имащи процесуалното качество в конкретната ревизия на орган, който възлага ревизията, и орган, който е ръководител на ревизията. Това е така, защото компетентността на органите по чл. 7, ал. 1, т. 4 ЗНАП да издават РА е определена в закона. В съответствие с конституционната норма на чл. 4, ал. 1, според която Р. Б. е правова държава и се управлява според Конституцията и законите на страната, компетентността на административните органи винаги се определя в съответния материален закон, а процесуалното качество на тези органи в конкретното ревизионно производство се определя от други данъчни органи в актове, които са част от производството по издаване на РА, и по аргумент на чл. 21, ал. 5 АПК не подлежат на съдебен контрол, тъй като не са индивидуални административни актове. В конкретния случай органът, който е възложил извършването на ревизията, е определен от териториалния директор на компетентната териториална дирекция по реда на чл. 112, ал. 2, т. 1 ДОПК, а ръководителят на ревизията е определен от органа, възложил ревизията, в издадената от него ЗВР. В действащия към момента на започването на ревизионното производство и към момента на издаването на РА ДОПК са налице две правни норми, в които един и същ юридически факт, а именно издаването на РА, е предвиден едновременно в хипотезиса на чл. 118, ал. 2 и чл. 119, ал. 2 ДОПК. Кумулативното им прилагане се определя от това, че те съдържат различни изисквания по отношение на компетентните данъчни органи да издадат РА и следователно, преследват различни цели като първата от тях изисква тези органи да изпълняват експертни длъжности, а втората да имат определено процесуално качество в самото ревизионно производство, т.е. втората норма може да бъде определена като уточняваща. За да се приеме, че следва да се прилага само нормата на чл. 119, ал. 2 ДОПК и да не се прилага тази на чл. 118, ал. 2 ДОПК, което следва от мотивите на оспореното съдебно решение, е необходимо да може да се обоснове извод за това, че първата е специална и като такава отменя втората, която е обща, или че тъй като е по-нова норма, първата мълчаливо отменя втората, която е по-стара и й противоречи. Мнозинството от настоящият касационен състав на Върховния административен съд, първо отделение намира, че двете норми не се отнасят една към друга като специална към обща и по-новата не отменя мълчаливо по-старата, поради следното: В конкретния случай териториалният директор на компетентната териториална дирекция по реда на чл. 112, ал. 2, т. 1 ДОПК е определил С. А. П. на длъжност началник отдел "Ревизии и проверки" в Дирекция "СДО" при ТД на НАП - В. за орган по приходите, който да възложи ревизията. Безспорно чл. 112, ал. 2, т. 1 ДОПК регламентира, че ревизията може да се възлага от органа по приходите, определен от териториалния директор на компетентната териториална дирекция, т.е. нормата не въвежда изискване по отношение на заеманата от органа по приходите длъжност /ръководна или експертна/. В съответствие с тази норма териториалният директор е възложил на орган по приходите, заемащ ръководна длъжност по чл. 7, ал. 1, т. 3 ЗНАП да възложи ревизията. В изпълнение на изискването на чл. 119, ал. 2 ДОПК РА е издаден от органа, възложил ревизията, заемащ ръководна длъжност, и ръководителя на ревизията, изпълняващ експертна длъжност. От това следва, че в нарушение на изискването на чл. 118, ал. 2 ДОПК единият от органите по приходите, издал РА, не е компетентен по степен, тъй като в структурата на ТД той заема ръководна, а не експертна длъжност. Следователно, приложението на разпоредбата на чл. 119, ал. 2 ДОПК в конкретния случай води до разширяване на приложното поле на чл. 118, ал. 2 ДОПК и издаването на РА не само от органи по приходите, заемащи експертна длъжност, но и от органи по приходите, заемащи ръководна длъжност. Поради това не може да се приеме, че нормата на чл. 119, ал. 2 ДОПК е специална спрямо тази на чл. 118, ал. 2. Според приетото в ТР № 2 от 14.05.1991 г. по гр. д. № 2/1991 г. на ОСГК на ВС всяка некомпетентност води до нищожност, включително, когато по-горестоящ орган изземе законово определена компетентност на по-долустоящ орган. Съответна на приетото в ТР е и изричната разпоредба на чл. 10, ал. 1 АПК /обн. ДВ бр. 30 от 11 април 2006 г./. По отношение на действието на нормата на чл. 118, ал. 2 ДОПК във времето: Тази норма е в сила от 01.01.2006 г. и към настоящия момент не е изрично отменена. Съгласно чл. 11, ал. 3 от Закона за нормативните актове /ЗНА/ нормативните актове се отменят с изрична разпоредба на новия акт. В самия кодекс няма предвиден срок на действие на тази норма, нито конкретна цел, която тя преследва, за да се обсъжда дали е загубила действието си поради постигането на целта, за която е създадена или поради изтичането на срока на нейното действие. Независимо от правилото, установено в чл. 11, ал. 3 ЗНА, изискващо изрична отмяна на правните норми, в теорията, а и в редица съдебни актове, в т.ч. решения на Конституционния съд, се приема възможността за мълчалива отмяна. За да е налице мълчалива отмяна, е необходимо в даден момент да действат две правни норми с идентичен предмет на регулиране, но регламентиращи различни и взаимно изключващи се изисквания за поведение на правните субекти, респ. различни и взаимно изключващи се правни последици, т.е. необходимо е да е налице интендитет във фактическите състави на двете правни норми и техния характер /общи или специални/ и различие в диспозицията или санкцията. Макар да действат в един и същ времеви отрязък, двете правни норми трябва да са влезли в сила в различен момент. Именно защото е недопустимо и логически изключено едновременното действие на такива две норми, то в този случай се приема, че по-новият закон отменя по-стария, който му противоречи. Безспорно, двете правни норми /чл. 118, ал. 2 ДОПК и чл. 119, ал. 2 ДОПК/ регламентират материална компетентност на органите по приходите за издаване на РА, първата според мястото им в структурата на ТД на НАП, втората, според процесуалното им качество в конкретното ревизионно производство. Безспорно е също така, че нормата на чл. 119, ал. 2 ДОПК е нова в сравнение с тази на чл. 118, ал. 2 ДОПК. По никакъв начин обаче втората не противоречи на първата, за да се приеме, че първата като нова мълчаливо отменя втората. Както беше посочено по-горе, териториалният директор на компетентната ТД съгласно чл. 112, ал. 2, т. 1 ДОПК може да определи органа по приходите, който да възложи ревизията. Доколкото тази норма не съдържа конкретни изисквания, на които да отговаря този орган по приходите, за да бъде определен от териториалния директор да възложи конкретната ревизия, то тя не противоречи на чл. 118, ал. 2 ДОПК, и за териториалния директор не е налице невъзможност да съобрази разпоредбата на чл. 118, ал. 2 ДОПК като определи орган по чл. 7, ал. 1, т. 4 ЗНАП, изпълняващ експертна длъжност, да възложи ревизията вместо да определи орган по приходите, заемащ ръководна длъжност по чл. 7, ал. 1, т. 3. На последно място, ако двете норми не се приложат кумулативно, то ще се наруши принципа на законоустановеност на компетентността на административните органи да издават административни актове, тъй като РА, както в случая, ще бъде издаден от орган по приходите, определен от териториалния директор на компетентната ТД по реда на чл. 112, ал. 2, т. 1 ДОПК, и от орган по приходите, определен от възлагащия ревизията, вместо от орган по приходите, определен в материалноправна норма, каквато е тази на чл. 118, ал. 2 ДОПК, т.е. определени от тях органи по приходите, каквито са всички, изброени в чл. 7 ЗНАП. Тъй като всяка некомпетентност води до нищожност, то издаването на оспорения пред Варненския административен съд РА от двама органи по приходите, единият от които не притежава материална компетентност по смисъла на чл. 118, ал. 2 ДОПК, обосновава извод за неговата нищожност. Независимо от това, че с решението си административният съд е отменил РА в една част като незаконосъобразен, поради противоречие с материалния закон, а касационното производство е образувано и по касационната жалба на ответника, който е директорът на Дирекция "ОДОП" - В., касационната инстанция е длъжна да прецени служебно съответствието на решението с материалния закон независимо от посочените в касационната жалба касационни основания по чл. 209, т. 3, предл. първо АПК, вкл. и във връзка с компетентността на органите, издали РА. Прогласяването на РА за нищожен не влошава положението на касатора, тъй като ако бъде оставено в сила първоинстанционното решение, въпросът относно недължимостта на определените с РА данъчни задължения от ревизираното дружество ще бъде решен със сила на пресъдено нещо. След прогласяването на РА за нищожен обаче той не може да породи каквито и да било права и задължения и за данъчната администрация ще е налице принципната възможност за образуване на ново ревизионно производство с цел установяване на данъчни задължения отново по ЗДДС за същите данъчни периоди. Независимо от изхода на настоящия правен спор, с първоинстанционното решение правилно е уважена претенцията на жалбоподателя за разноски, доколкото като краен резултат решението е благоприятно за него. За касационното производство разноски на първия касатор не се дължат, тъй като не е представляван от юрисконсулт пред Върховния административен съд, а вторият не е заявил искане за присъждане на разноски. По частната жалба: Същата като подадена от надлежна страна в срока по чл. 230 АПК против подлежащо на оспорване определение на първоинстанционния съд според чл. 229, ал. 1, т. 2 АПК вр. чл. 248, ал. 3 ГПК вр. чл. 144 АПК, неблагоприятно за нея, е допустима. С оспореното определение съдът е оставил без уважение молбата на директора на Дирекция "ОДОП" - В. за изменение на решението в частта му за разноските. Приел е, че делото е с фактическа и правна сложност, а по аналогичен спор, свързан със съпътстващи доставки, е налице оскъдна практика на ВАС. П. делото са изслушани ССЕ и СТЕ експертизи, които са много обемни и са от съществено значение за правилното разрешаване на конкретния правен спор. Заплатеното адвокатско възнаграждение е съответно на положената от процесуалния представител на страната правна защита. Частната жалба е частично основателна. Съгласно чл. 161, ал. 2 ДОПК при прекомерно възнаграждение за адвокат без оглед на действителната правна и фактическа сложност на делото съдът може да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Независимо от това, че цитираната разпоредба за разлика от тази на чл. 78 ГПК дава право на съда да прецени дали адвокатското възнаграждение е прекомерно и да присъди по-нисък размер и без изрично направено искане от противната страна, в случая ответникът по делото е направил възражение за прекомерност в проведеното последно открито съдебно заседание по делото. Разпоредбата на § 2 от ДР на Наредба № 1 от 9 юли 2004 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, според която в случаите по чл. 161, ал. 2 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс присъденото възнаграждение не може да бъде по-ниско от двукратния размер на възнагражденията, посочени в тази наредба, е прогласена за нищожна с решение № 14820 от 10.12.2014 г. на ВАС - ДВ, бр. 10 от 2016 г., в сила от 5.02.2016 г., т.е. към постановяване на оспореното определение същата е била действаща. Правилно обаче съдът се е позовал на т. 3 от ТР № 6 от 6.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, според което намаляването или не на договореното адвокатско възнаграждение от съда се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото, т.е. до съобразяване с доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар. Минималният размер на възнаграждението за всеки вид адвокатска услуга е определен по силата на законова делегация с издадената Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения - чл. 36 ЗА. С тази Н. В. адвокатски съвет може да създава само норми, уреждащи изчерпателно посочената в закона материя - определяне на минимални размери на възнагражденията, когато се касае за договор между адвокат и клиент. Следователно с § 2 ДР Наредба № 1/2004 г. се надхвърлят рамките на така определената законова делегация, като се въвеждат правила за процедиране на съда и се допълва разпоредба на ГПК, за което не са делегирани правомощия по надлежния ред на Висшия адвокатски съвет. Обсъжданата наредба е подзаконов нормативен акт, поради което при противоречие с основен нормативен акт, правораздавателният орган е задължен да приложи акта от по-висока степен - чл. 15 от Закона за нормативните актове (ЗНА). В случая § 2 ДР Наредба № 1/2004 г. влиза в противоречие с чл. 36 ЗА и с чл. 78, ал. 5 ГПК, като променя, без да има такава правна възможност, процесуалното правомощие на съда да осъществи самостоятелна преценка за прекомерност, след като е сезиран от страната за това и съответно да намали дължимото като разноски адвокатско възнаграждение до размера, определен от чл. 78, ал. 5 ГПК, вр. чл. 36 ЗА. Настоящият касационен състав намира обаче, че преценката на първоинстанционния съд относно съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото, както и изводът му, че договореното адвокатско възнаграждение съответства на положената от страна на процесуалния представител на жалбоподателя адвокатска защита, са неправилни. Вярно е, че във връзка с конкретния правен спор не са налице много на брой решения на ВАС, но такива все пак има и те са цитирани в мотивите на съдебното решение. Налице са и решения на СЕС, които също са цитирани в мотивите на първоинстанционното решение. Заявяването на доказателствени искания за допускане на две експертиза - СТЕ и ССЕ, които са от съществено значение за правилното разрешаване на спора, не е достатъчно, за да обоснове четирикратния минимален размер на адвокатското възнаграждение. Поради така изложените съображения, настоящият касационен състав намира, че определението на Варненския административен съд, с което е отхвърлено искането на ответника по делото за изменение на първоинстанционното решение в частта му за разноските, следва да се отмени като неправилно, и вместо него да се постанови друго по съществото на спора, с което адвокатското да се намали до размера, който съответства на действително положените усилия от страна на процесуалния представител на жалбоподателя за защитата на страната и на фактическата и правна сложност на делото, а именно - 23 500 лв. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предложение второ вр. чл. 222, ал. 1 вр. чл. 235, ал. 1 и чл. 236 АПК, Върховният административен съд, първо отделение