Решение № 60124 от 2.08.2021 г. на ВКС по н. д. № 460/2021 г.

Решение № 60124 от 2.08.2021 г. на ВКС по н. д. № 460/2021 г., II н. о., НК, докладчик съдията Петя Колева Производството е образувано по касационна жалба на адв. И. К. против решение от 02.04.2021 г. на Висшия дисциплинарен съд по дисциплинарно дело № 9/21 г., с което е потвърдено решението на Дисциплинарния съд при Софийска адвокатска колегия от 29.01.2021 г. В жалбата са изложени доводи за приложимост на чл. 56 от Конституцията на Р България, чл. 6 ЕКЗПЧОС, чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, чл. 9 от Директива 98/5/ЕО, чрез които се цели преодоляване на законовата забрана за обжалване на решенията на Висшия дисциплинарен съд, по които той се явява втора инстанция. В съдебно заседание адв. К. и процесуалния й представител адв. Г. поддържат жалбата. Излагат подробни аргументи в защита на тезата си. Процесуалният представител на Висшия адвокатски съвет – адв. В. счита жалбата на адв. К. срещу решението на дисциплинарния състав на Висшия дисциплинарен съд за недопустима. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура намира жалбата за недопустима. Защитникът на адв. К. моли съда да уважи жалбата с всички направени в нея алтернативни искания. Адв. К. моли съда да отправи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз и да се уважат направените искания в жалбата. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка по делото, установи следното: Жалбата на адв. К. срещу атакуваното решение на Висшия дисциплинарен съд е недопустима. В Закона за адвокатурата изрично са регламентирани хипотезите, при които решенията на Висшия дисциплинарен съд подлежат на обжалване пред съд и настоящият случай не е сред тях. Съгласно чл. 130, ал. 2 от Закона за адвокатурата: "Решенията на Висшия дисциплинарен съд като първа инстанция подлежат на обжалване чрез Висшия дисциплинарен съд до Върховния касационен съд в 14-дневен срок от постановяването им по реда на чл. 7, ал. 7. " От анализа на правната норма е видно, че подобна възможност за обжалване на решения на Висшия дисциплинарен съд пред Върховния касационен съд е предвидено само за дела, разгледани като първа инстанция от Висшия дисциплинарен съд. Оспореното от адв. К. решение на Висшия дисциплинарен съд не попада в посочената категория – аргумент от чл. 129, ал. 2 от Закона за адвокатурата. В случая, дисциплинарното наказание на адв. К. е наложено от дисциплинарния съд при Адвокатска колегия – София като първа инстанция, поради което решението на Висшия дисциплинарен съд е окончателно и не подлежи на обжалване. Дисциплинарното производство, водено срещу адв. К. няма характер на наказателно по смисъла на ЕКЗПЧОС, каквото възражение се прави в съдебно заседание. ЕСПЧ извежда наказателния характер на обвинението от вида на защитените обществени отношения и от кръга на адресатите на съответната правна норма. За да се счете едно обвинение за наказателно, от първостепенно значение е насочеността на правната норма към неограничен кръг адресати, а не до група със специален статут. В такъв особен, ограничен кръг адресати на правната норма попада и жалбоподателката тъкмо поради и в качеството й на адвокат. Тя е привлечена към дисциплинарна отговорност за твърдяно нарушение на Етичния кодекс на адвокатите. Не е спорно, че нарушение на цитирания акт може да осъществи не всяко наказателноотговорно лице, а малка група лица, които притежават качеството на адвокат. Нормите на Етичния кодекс на адвоката не са насочени към неограничен, а към ограничен кръг адресати, към които са предвидени специфични изисквания. На следващо място, действително на адв. К. е наложена глоба над средния размер, предвиден в Закона за адвокатурата. Сам по себе си този факт не обосновава наказателния характер на производството. Това е така, защото не е предвидено ограничение на личната свобода нито при евентуално неплащане на глобата, нито като нейна алтернатива. Дисциплинарните наказания по Закона за адвокатурата не подлежат на вписване в свидетелството за съдимост на наказаното лице. Затова не може да се приеме за основателен доводът, че обсъжданото дисциплинарно производство има наказателен характер по смисъла на ЕКЗПЧ. Върховният касационен съд следва да остави без уважение искането на адв. К. за сезиране на Конституционния съд с молба за тълкуване на разпоредби от Закона за адвокатурата и Конституцията на Република България както и за установяване на несъответствие между чл. 130, ал. 2 от Закона за адвокатурата и Конституцията, поради липсата на подобно несъответствие или неяснота в законовата норма и Конституцията. Доколкото настоящият състав не намира правно основание за сезиране на Конституционния съд с искане за тълкуване или с искане за констатиране на несъответствие между двата акта, искането в тази посока следва да бъде отклонено. Наистина, чл. 56 от Конституцията чрез общо формулираното право на гражданина на защита, установява задължение за държавата чрез законодателството да обезпечи ефективната възможност на гражданина да защити пред съд накърнените си права и законни интереси. От друга страна, допустимо е въвеждане чрез закон на ограничение във възможността да се упражнява правото на жалба. Това означава, че правото на достъп до съд не е абсолютно, а са допустими разумни ограничения от страна на държавата – например свързани с изисквания за допустимост на някои искове и обжалвания. В този смисъл три инстанционното производство е поначало изключено дори за някои видове дребни престъпления. На още по-голямо основание законодателят е счел, че за дисциплинарните производства, в това число и тези, предвидени в Закона за адвокатурата, е достатъчно двуинстанционно обжалване на дисциплинарните наказания. В този смисъл, разширяването на предмета на обжалване върху актове на особени юрисдикции не е пропорционално. Такъв именно е коментираният казус. Това е така, защото за всеки привлечен към дисциплинарна отговорност адвокат, без значение дали български или чужд гражданин, дали е член на адвокатски съвет, контролен съвет и дисциплинарен съд на съответната колегия, на Висшия адвокатски съвет, Висшия контролен съвет или Висшия дисциплинарен съд или е обикновен член на адвокатска колегия, е предвидено двуинстанционно обжалване. Няма абсолютно никаква причина да се счита, че обжалването пред Висшия дисциплинарен съд вместо пред Върховния касационен съд не е ефективно средство за защита и това е така, доколкото Висшият дисциплинарен съд е особена юрисдикция, натоварена изрично с решаването на определени в Закона за адвокатурата спорове във връзка с дисциплинарното наказване на адвокатите. Безспорно е, че членовете на адвокатската колегия и от там членовете на дисциплинарните съдилища са професионални юристи, за разлика от членовете на Комисията за финансов надзор, Комисия за защита на потребителите, Комисия за защита на конкуренцията, Комисия за защита от дискриминация и други, чиито членове по дефиниция не е задължително да са професионални юристи, но също изпълняват съдебни функции. Това означава, че дисциплинарните съдилища към адвокатските съвети и Висшия дисциплинарен съд, макар и съставени от колеги, натоварени със задачата да съдят свои колеги, с които участват в конкурентна среда, могат по-добре от всички останали професионални юрисдикции да изпълняват съдебни функции. Адвокатските колективи са самоуправляващи се, самофинансиращи се и следователно няма разумен аргумент, който да се противопостави на равната отдалеченост на тези особени юрисдикции от страните в дисциплинарното производство. Затова разликата в компетентните органи да разгледат жалбите на адвокатите в зависимост от принадлежността им само към адвокатските колективи или и към някои от органите в адвокатурата не означава неефективна защита. Аргументът, че за нотариуси и частни съдебни изпълнители, срещу които е започнало дисциплинарно производство, е предвиден достъп до съд, за разлика от обикновените адвокати, привлечени към дисциплинарна отговорност, не променя направените изводи. И за тези юридически професии са предвидени две инстанции, колкото има и за обикновените адвокати. На второ място, как и дали ще бъде уреден въпросът с достъпа до съд, който се състои от професионални съдии, е въпрос на национална правна уредба. Без съмнение понятието независим съд не е различно в отделните производства. То е с еднакво съдържание както за целите на ЕКЗПЧОС, така за чл. 276 Договора за функциониране на европейския съюз и чл. 47 ХОПЕС. В тази връзка следва да се отбележи, че ЕСПЧ в решенията си по чл. 6, т. 1 от Европейската конвенция заключава, че "съд" се явяват и особените юрисдикции, създадени в съответствие със закона, които са независими, безпристрастни, постоянно действащи, осигуряват публично гледане на делото и завършват с правораздавателен акт. Съдът взема предвид още и съществуването на гаранции в националното законодателство срещу външен натиск и дали органът като цяло създава впечатлението за независимост. От тази гледна точка дисциплинарните съдилища към адвокатските колегии и Висшият дисциплинарен съд са "съд" по смисъла на чл. 6, т. 1 от ЕКЗПОС, чл. 19 и чл. 267 ДФЕС и чл. 47 от Хартата, доколкото притежават някои фундаментални характеристики на съд в същинския смисъл, а именно създадени са и функционират съгласно закона, завършват с правораздавателен акт и притежават независимост и безпристрастност. На този извод следва да се настои, защото дисциплинарните съдилища и Висшия дисциплинарен съд по Закона за адвокатурата са независими от изпълнителната и всяка друга власт, а и от страните. Никой не може да въздейства върху независимостта им, така че да я засегне. Начинът на избиране на персоналния състав на всеки от тези органи е по предварително оповестени правила, измежду членовете на адвокатските колективи, с мандат, няма и режим на освобождаване на членовете на дисциплинарните съдилища по инициатива на адвокатския съвет. Наред с това, на производството пред дисциплинарните съдилища и Висшия дисциплинарен съд са присъщи всички основни принципи на публичния състезателен процес – възможност за упражняване на адвокатска защита, за ангажиране на доказателства, за публично огласяване на решението и неговото мотивиране, за обжалване на решението пред по-горна инстанция, която е независима в същия смисъл. Безпристрастността на членовете на дисциплинарните състави се презюмира освен ако не съществуват доказателства в обратния смисъл и е гарантирана чрез възможността за отвод и самоотвод. Цитираната от адв. К. разпоредба на чл. 9 от Директива 98/5/ЕО на Европейския парламент и на Съвета предвижда, че решенията за налагане на дисциплинарни наказания подлежат на обжалване пред съда в съответствие с разпоредбите на вътрешното право. Следователно, за чуждестранните адвокати, които упражняват адвокатска професия на територията на страната е налице препращане към вътрешната правна уредба на всяка държава – членка на Европейския съюз, от една страна, а от друга - в конкретния случай националният правен ред предвижда двуинстанционно производство - първо пред особена юрисдикция със статут на съд и второ, пред Върховния касационен съд. В коментирания случай, не е налице обратна дискриминация, т. к. се касае до "изцяло вътрешно положение", а по отношение на "чисто вътрешно положение" е недопустимо позоваване на принципа за равно третиране. Според настоящия състав няма правно основание за отправяне на преюдициално запитване, защото няма международен елемент в казуса и на държавите членки на Съюза е дадена процесуална автономия да определят правните способи за защита. В случая не са нарушени принципите на ефективност и равностойност, защото те се прилагат във връзка с правата, предоставени от правото на Европейския съюз. Тъй като спорният въпрос не се регулира от правото на Европейския съюз, а е "изцяло вътрешно положение", няма основание за отправяне на преюдициално запитване, както адв. К. претендира. Това е така, защото: Съгласно чл. 1, ал. 1 от ДЕС държавите – членки на ЕС предоставят на Съюза области на компетентност с цел постигане на общи цели. Съобразно чл. 4, ал. 1 от ДЕС всички области на правна регулация, които не са предоставени на ЕС, остават в компетентност на държавите – членки. Тези положения са допълнени от чл. 5 ДЕС и чл. 2 ДФЕС, съобразно които приеманите от Съюза законодателни актове са обусловени от предоставената му компетентност. Ако само на Съюза е предоставена определена компетентност, той има изключителна компетентност да я регулира. Ако определена компетентност е предоставена едновременно на Съюза и държавите – членки, т. е. налице е т. нар. споделена компетентност, то основна роля има законодателната регламентация в държавите – членки, а Съюзът действа само ако търсеният резултат не може да се постигне на държавно ниво, но може да се постигне на европейско като се подчинява на принципите на субсидиарност и пропорционалност. Следователно, трябва да се провери дали спорните правоотношения – съдебна защита при налагане на дисциплинарно наказание на адвокат в рамките на съсловната организация, в която членува, се регулират от правото на ЕС. Следва да се прецени дали попадат в обхвата на изключителната компетентност на ЕС или в обхвата на споделената компетентност. Във втория случай е необходимо да се провери дали Съюзът е предприел действия по допълнителна законодателна регулация на тези правоотношения. В конкретния случай, от значение за решаването на спора са трудова заетост, налагане на санкции за правонарушения и дискриминация с оглед служебно положение и гражданство. Упражняването на труд се регулира от правото на ЕС – чл. 2, ал. 3 и чл. 5, ал. 2 ДФЕС. Санкционирането се регулира от чл. 4, ал. 2, б. "й" ДФЕС. Борбата с дискриминацията е сред целите на Съюза – чл. 10, чл. 18 и чл. 19 ДФЕС, но сред дискриминационните критерии липсва служебното положение. Макар и трите проблема да попадат в областите на компетентност на съюза, става дума за споделена, а не за изключителна компетентност. Следователно, Съюзът регулира тези правоотношения само ако прецени, че така ще постигне поставените в чл. 5 ДЕС цели и след като ги регулира, националното право не може да ги уреди по различен начин – чл. 2 ДФЕС. Това налага изследване на регулирането на правото на труд, санкционирането и дискриминацията от вторичното право. Относно трудовата заетост. Несъмнено налагането на дисциплинарно наказание на адвокат има значение за правото му на упражняване на труд. Това е така, в случай, че при евентуално ново нарушение, той е наказан с наказание ограничаващо или лишаващо го от право на труд. Затова, тези дисциплинарни наказания са пряко относими към правото на труд. Към настоящия момент правото на ЕС не регулира правоотношенията, свързани с упражняване на адвокатска дейност. Налице е такава регулация само при наличие на трансграничен елемент – упражняване на адвокатска дейност в друга държава – членка. Директива 98/5/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно улесняване на постоянното упражняване на адвокатска професия в държава-членка, различна от държавата, в която е придобита квалификацията е също относима в случая. В чл. 7 от нея е уредено дисциплинарното производство срещу адвокат, но само в хипотезата на ангажиране на дисциплинарната отговорност на адвокат от една държава–членка, който практикува в друга държава–членка, където евентуално е извършил деянието, предмет на дисциплинарното производство. Процедурата предвижда съдебен контрол – обжалване от санкционирания адвокат, а също и възможност за обжалване от страна на компетентния дисциплинарен орган от държавата по произход – чл. 7, ал. 3, изр. 2. Следователно, правото на ЕС не регулира отношенията между адвокат и националната му съсловна организация, към която той принадлежи. Липсата на международен елемент води до извод за неприложимост на правото на ЕС. Относно санкционирането. Ангажирането на наказателна отговорност във всичките й разновидности, в т. ч. и дисциплинарната, попада в приложното поле на правото на ЕС, ако съответните накърнени обществени отношения се отнасят до интересите на ЕС или евентуалните противоправни деяния по съществен начин засягат ценности, основополагащи за правния ред на ЕС. Правната основа от законодателни актове по тази материя е в чл. 82 и чл. 83 ДФЕС.