Решение № 4410 от 1.04.2014 г. на ВАС по адм. д. № 16062/2013 г.

Решение № 4410 от 1.04.2014 г. на ВАС по адм. д. № 16062/2013 г., VIII о., докладчик председателят Мирослав Мирчев Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно - осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е касационна жалба на "Строй Инвест Къмпани" ЕООД, ЕИК 201470108, със седалище и адрес на управление в гр. София, бул. Васил Левски № 32, ет. 3, ап. 7, срещу Решение № 6184 от 11.10.2013, постановено от Административен съд София град по адм. дело № 6953 по описа на същия съд за 2012 г. С решението е отхвърлена жалбата на търговеца против ревизионен акт № 2101111011 от 20.02.2012 г., издаден от главен инспектор по приходите при Териториална дирекция на Националната агенция за приходите - гр. София, потвърден с решение № 1138 от 17.05.2012 г. на директора на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. София при ЦУ на НАП. Касаторът релевира доводи за неправилност на решението като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон. Моли за отмяната му и претендира разноски. Ответникът - Дирекция "ОДОП" гр. София при ЦУ на НАП оспорва чрез процесуалния си представител юрк. Шинев касационната жалба. Претендира разноски. Представителят на Върховна административна прокуратура дава становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, обсъждайки допустимостта на касационната жалба, правилността на решението на предявените основания и след служебна проверка по чл. 218 АПК намира жалбата за процесуално допустима, а по същество - неоснователна. С обжалваното решение Административен съд - София град е отхвърлил жалбата на дружеството против ревизионен акт № 2101111011 от 20.02.2012 г., издаден от главен инспектор по приходите при Териториална дирекция на Националната агенция за приходите - гр. София, потвърден с решение № 1138 от 17.05.2012 г. на директора на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. София при ЦУ на НАП. За да постанови този резултат, първоинстанционният съд е приел, че оспореният РА е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма и при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. При преценката на неговата обоснованост и материална законосъобразност, решаващият състав е анализирал приобщените в хода на ревизията доказателства и установената въз основа на тях от органите по приходите фактическа обстановка. За да отхвърли жалбата на АССГ е приел, че относно издадените от "Мим Инженеринг 2003" ЕООД фактури с предмет на доставка услуги по СМР и арматурно желязо, за които е отказан данъчен кредит в размер на 161 791,94 лв. за м. 04.2011 г. и м. 05.2011 г., в полза на жалбоподателя не възникне правото на данъчен кредит по спорните доставки, тъй като не е доказано тяхното реално осъществяване, т.е. незаконосъобразно са издадени фактури без реално да са извършени доставките по тях. Решението е валидно, допустимо и правилно, поради което касационната инстанция го оставя в сила. По тази част от спора, първоинстанционният съд е формулирал обосновани мотиви, които се споделят от настоящия състав на ВАС, Осмо отделение. Правилно е разрешен спорният по делото въпрос, въз основа съвкупния анализ на всички относими писмени доказателства. Фактическите и правни доводи са поддържани и в производството пред първата инстанция, а решаващият съд ги е обсъдил задълбочено и последователно, без да е необходимо повторното им възпроизвеждане от настоящата инстанция, след като тя ги споделя изцяло. Предвид изложеното касационните оплаквания се явяват неоснователни, още повече, че фактическата обстановка е безспорно установена. Правилен е изводът на съда, че липсва реалност на осъществените доставки. Признаването на данъчен кредит е свързано с установяване по несъмнен начин на реалността, което в обсъждания случай е останало недоказано от жалбоподателя предвид на общия принцип за разпределение на доказателствената тежест в процеса. Според него всяка страна следва да докаже осъществяването на фактите, от които черпи изгодни за себе си правни последици. Реалността на доставките се доказва чрез установяването на релевантните факти, свързани с възможностите на изпълнителя и доставчика да извърши услугата, като: ресурси, материална база, техническа и кадрова обезпеченост, съответна квалификация на персонала, предвид предмета - СМР. Само начисляването на ДДС по процесните фактури не може да обоснове извод за реалност на доставките. Не е достатъчно констатирането на надлежно осчетоводяване и вписването в съответната счетоводна документация. Реалността на доставките предполага наличието на техническа и кадрова обезпеченост за извършването на доставките, което е останало недоказано в този случай. Представените от дружеството - жалбоподател фактури, договори и протоколи не са достатъчни, за да се приеме, че същите обективират реално извършена дейност. Не са събрани доказателства, че доставчикът е разполагал с работници и служители, наети по трудови или други правоотношения, както и доказателства за ресурсна обезпеченост - машини и съоръжения, с които могат да се осъществяват съответните дейности. Търговецът не е ангажирал доказателства и не е представил по делото складови разписки, издадени от материалноотговорно лице (МОЛ) във връзка със заскладяването при себе си, нито стокови разписки във връзка с изписването от склад. Не са представени и доказателства за превоза на тези материали от склад на жалбоподателя до местата, където се твърди, че са предадени. В допълнение следва да бъде посочено, че в административната преписка по делото се съдържат справки, с които "Строй Инвест Къмпани" ЕООД декларира, че няма недвижими имоти, няма моторни превозни средства, няма наличие на машини, стоки, оборудване и стопански материал. Посочените справки са с дата 30.06.2011 г., т.е. същите са валидни към процесния период. В тежест на ползващия се от правата по процесните фактури е да докаже, че отразената сделка действително е осъществена. В депозирания договор липсва метод на определяне на цената на СМР и не е представена калкулация за различните видове строителни работи. Правилно съдът е счел, че за да бъде признато правото на данъчен кредит не е достатъчно доставчикът и получателят да притежават фактури, да е извършено счетоводното им отразяване и посочването им в справките декларации по ЗДДС и в дневниците за покупки и продажби. Необходимо е наличието преди всичко на установена реалност на доставките, която обаче не е доказана в случая. По отношение отказаното право на данъчен кредит по фактури с предмет доставки на арматурно желязо са законосъобразни изводите на съда, че реалността е останала недоказана. Констатирано е непредставяне на кантарни бележки, документи за транспортиране на стоките, за шофьорите на транспортните средства. Съдът се е позовал на чл. 24 ЗЗД, според който правото на собственост върху родовоопределени вещи се прехвърля в момента на тяхното индивидуализиране. По този повод е посочено в обжалваното решение, че от събраните по делото писмени доказателства не се установява релевантният факт - прехвърляне правото на собственост върху стоката от доставчика. Неотносима е практиката на СЕС в цитираните решения по съединени дела С-80/11 и С-142/11, включително и последно постановеното от 13.02.2014 г. по дело С-18/13. Както е видно от тях, фактите по главния спор пред националния съд установяват наличието на стоки и услуги от вида на фактурираните при получателя, като спорът е дали са били извършени от посочените доставчици или подизпълнители, във връзка с който спор са поставените въпроси за допустимост на ограничаването на предвиденото в чл. 167 и сл. от Директива 2006/112/ЕО право на приспадане. Фактите по настоящото дело са различни. Наличието на доставка, (данъчно събитие), е основополагаща предпоставка за задействане механизма както на начисляване (изискуемостта) на данък добавена стойност, така и за възникване на правото на приспадане на данъчен кредит, доколкото наличието на реална доставка на стока или услуга по смисъла на чл. 6 и чл. 9 от ЗДДС е кумулативно условие за възникване на правото на данъчен кредит. Нормите на ДОПК не съдържат правила за разпределение на доказателствената тежест в процеса на оспорване пред съда на ревизионни актове, поради което намират приложение общите принципи на разпределение на доказателствената тежест. В тежест на задълженото лице е да докаже наличието на условията за възникване на право на данъчен кредит, респективно отсъствието на някоя от хипотезите по чл. 70 от ЗДДС, като изходящият относим факт за приложимостта на визираните разпоредби от ЗДДС е установяването на реално осъществени доставки на стоки. Обжалваното решение като валидно, допустимо и правилно следва да остане в сила. С оглед на резултата по спора разноски не се дължат за касационното производство в полза на дружеството. Такива не се дължат и за ответника по касация, тъй като юрисконсултско възнаграждение е било присъдено в максималния еднократно дължим размер в първата съдебна инстанция. Водим от гореизложеното и в този смисъл, на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение,