Решение № 154 от 19.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5319/2007 г.

Решение № 154 от 19.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5319/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Светла Бояджиева Производството е по § 2 от ПЗР на ГПК във вр. с чл. 218а, ал. 1, б. "а" от ГПК (отм.) Образувано е по касационна жалба на З. Д. Д. и В. П. Д. против решение № 842 от 16.07.07 г. по гр. дело № 877/07 г. на Варненския окръжен съд, с което е оставено в сила решението от 9.01.04 г. по гр. дело № 886/02 г. на Варненския районен съд. С него е отхвърлен искът на З. Д. Д. срещу Т. А. Т. за признаване за установено по отношение на ответника, че ищцата е собственик на основание земеделска реституция на 15/180 ид. части от недвижим имот, находящ се в с. З., обл. Варна, съставляващ УПИ ХIII в кв. 1 по плана на селото, целият с площ от 1090 кв. м, ведно с построената в него двуетажна жилищна сграда; отхвърлен е и искът на З. Д. и В. Д. за признаване за установено по отношение на ответника, че ищците в режим на семейна имуществена общност и на основание договор за продажба, сключен с нот. акт № 67/2002 г. са собственици на 165/180 ид. части от същия недвижим имот. Изложени са касационни основания за нарушение на материалния закон, за съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - чл. 218б, б. "в" от ГПК (отм.). Молят решението да бъде отменено и исковете - уважени. Ответникът по касационната жалба Т. А. Т. не заявява становище. Върховният касационен съд, състав на IV г. о., приема, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 от ГПК (отм.), срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. За да се произнесе по основателността й по реда на чл. 218ж, ал. 1 от ГПК (отм.), с оглед заявените касационни основания, съдът установи следното: С решение № 523/15.05.06 г., постановено по гр. дело № 151/05 г. Върховният касационен съд на РБ, състав на IV г. о. е отменил решението от 4.11.04 г. по гр. дело № 278/04 г. на Варненския окръжен съд и е върнал делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав. С обжалваното решение въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с решение № 784/29.03.01 г.на ПК-Варна на наследниците на Т. Д. К. е възстановено правото на собственост в стари реални граници върху нива с площ от 1.090 дка, находяща се в строителните граници на с. З., м. Ю., представляваща по КП от 1963 г.имот пл. № 16, а по РП на селото парцел **** в кв. 1. Ищцата З. Д. е една от наследниците на Т. К. С констативен нот.акт № 161/01 г. наследниците на Т. К. са признати за собственици на дворно място с площ от 1090 кв. м, п. ХIII, кв.1 по плана на с. З. при съответните квоти за съсобствениците. С договор за продажба, оформен с нот.акт № 67/02 г.останалите съсобственици на имота са прехвърлили на ищцата по време на брака й с В. Д. своите идеални части от възстановения имот. С оглед въведеното от ищците придобивно основание за възникване на собствеността - изтекла придобивна давност са събрани гласни доказателства (св. Н. И. на Т. К.), че наследодателят е владял процесното дворно място от 1921 г., а след това свидетелката е продължила владението върху имота. Според единичната и тройна съдебно-технически експертизи процесният имот в периода от 1933 г.до настоящия момент не е изключван от строителните граници на с. З. Съгласно регулационния план от 1963 г.имотът е записан на Т. К., а съгласно регулационния план от 1984 г.е отразен като държавен. Няма данни за проведено отчуждително производство, като според в.л. Детелина П. имотът е бил отразен в патримониума на държавата по силата на регулацията, одобрена със заповед № 44/8.05.84 г. С договор № 158/10.10.89 г. на ОбНС-Варна, на основание заповед № 2256/26.09.89 г., на Т. Т. е отстъпено право на строеж върху държавна земя- п.IV в кв.1 по плана на с. З. за изграждане на двуетажна еднофамилна жилищна сграда. Издадени са разрешение за строеж № 125 от 16.10.90 г. и протокол № 37 от 4.04.91 г.за определяне на строителна линия. От свидетелските показания съдът е приел, че фактическото строителство в имота е започнало преди 1.03.91 г. При така установените факти е направен извод, че след като имотът се намира в строителните граници на с. З. земеделската реституция следва да се извърши съобразно разпоредбата на чл. 10, ал. 7 от ЗСПЗЗ. При положение, че строежът е започнал преди 1.03.91 г. ответникът е придобил права, противопоставими на правото на реституция на наследниците на общия наследодател Т. Освен това съдът е изложил и съображения, че след като имотът се е намирал в строителните граници на населеното място от 1933 г., като никога не е изключван от тях, не би могло да се приеме, че е внесен в ТКЗС по силата на Примерния устав, следователно не е имал земеделски характер, поради което не подлежи на реституция по ЗСПЗЗ. Касационната жалба е неоснователна. Решението е законосъобразно. Спазени са задължителните указания на ВКС по тълкуването и прилагането на закона, както изисква чл. 218з от ГПК (отм.). Фактическата обстановка по делото е възприета правилно от решаващия съд. Правните изводи са логични и обосновани. Правилно е приложен материалния закон - чл. 10, ал. 7 от ЗСПЗЗ. Обоснован е изводът, че строежът е започнал преди 1.03.91 г. Този извод се подкрепя от събраните по делото доказателства- гласни (показанията на свидетелите Л., Петър К. и И. К.) и писмени (разрешение за строеж № 125 от 16.10.90 г.). Разпоредбата на чл. 10, ал. 7 от ЗСПЗЗ предвижда невъзможност за възстановяване собствеността върху земеделска земя, ако върху нея е била започната или законно построена сграда до 1.03.91 г. от физическо лице. Когато съдът се произнася по иск за собственост върху земеделски имот той е длъжен да прецени по пътя на косвения съдебен контрол дали са били налице условията за връщане на земята с решението на поземлената комисия за възстановяване на собствеността. С оглед на установената фактическа обстановка по делото въззивният съд законосъобразно е приел, че не са настъпили последиците от земеделската реституция, тъй като върху спорния имот към релевантния момент - 1.03.91 г. фактически е започнало строителството на законно разрешен строеж от ответника. Неоснователни са оплакванията в касационната жалба, че за да мотивира извода, че строежът на сградата е започнал преди 1.03.91 г.съдът се е позовал само на свидетелските показания, събрани в последното съдебно заседание в нарушение на чл. 188, ал. 1 от ГПК (отм.). Настоящата инстанция намира, че въззивният съд е формирал вътрешното си убеждение като е обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност всички доказателства по делото. В тази своя дейност той е свободен да преценява убедителността на свидетелските показания и да реши кои да кредитира, стига да изложи съображенията си за това. В случая съдът се е обосновал защо не е дал вяра на свидетелите И. ВКС може да контролира само начина на формирането, но не и съдържанието на вътрешното съдийско убеждение, като направи своя преценка на събраните доказателства. По изложените съображения настоящият състав приема, че касационната жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение - да бъде оставено в сила. Воден от горното,Върховният касационен съд, състав на IV г. о.