Решение № 15551 от 15.11.2019 г. на ВАС по адм. д. № 6920/2019 г.

Решение № 15551 от 15.11.2019 г. на ВАС по адм. д. № 6920/2019 г., I о., докладчик председателят Мариника Чернева Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба подадена от П. Курдов, чрез адв. П. Юруков, против решение № 770 от 5.04.2019 г., постановено по адм. дело № 66/2019 г. по описа на Административен съд Пловдив, в частта с която е отхвърлена жалбата му срещу акт за установяване на публично държавно вземане /АУПДВ/ № 140 от 11.12.2018 г. издаден от директора на Басейнова дирекция "Източнобеломорски район", гр. Пловдив, в частта с която е установено задължение на ЕТ "Майорка – 90 – П. Курдов", със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, представляващо дължима такса за водовземане от подземни води по разрешително № 31510074 от 12.05.2008 г. на директора на БДИБР, за периода 1.01.2011 г. – 12.05.2013 г., в размер на 3 514, 12 лева главница и 1947, 56 лева лихви за забава. Според касационния жалбоподател решението в тази част е неправилно, поради нарушение на материалния закон, нарушение на процесуалните правила и необосновано, отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Излага същите възражения както и пред първоинстанционния съд. Счита, че съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като не е събрал доказателства за изясняване на фактическата обстановка по делото. Отправя искане към съд да отмени първоинстанционното решение в оспорената част и да реши въпроса по съществото на спора, като отмени изцяло оспорения административен акт. Претендира разноски и за девет инстанции. Ответната страна - директора на Басейнова дирекция "Източнобеломорски район" - гр. Пловдив, чрез юрк. Гавраилова, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, Първо отделение, в настоящия тричленен състав намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество е частично основателна. Производството пред първоинстанционния съд е започнало по жалба на П. Курдов против АУПДВ № 140 от 11.12.2018 г. на директора на Басейнова дирекция "Източнобеломорски район", с което е установено задължение на ЕТ "Майорка – 90 – П. Курдов", представлявано от П. Курдов, с който на едноличния търговец е установено дължима такса за водовземане от подземни води по разрешително № 31510074 от 12.05.2008 г. на директора на БДИБР, за периода 12.05.2008 г. – 12.05.2013 г., в размер на 3 692, 42 лева главница и 2 107, 20 лева лихви за забава. С решението си съдът е отменил АУПДВ № 140 от 11.12.2018 г. на директора на Басейнова дирекция "Източнобеломорски район", в частта, с която е установено задължение на ЕТ "Майорка – 90 – П. Курдов", за периода 12.05.2008 г. – 31.12.2010 г., в размер на 178, 30 лева главница и 159, 64 лева лихви за забава. В останалата част съдът е отхвърлил жалбата. За да постанови процесното решение първоинстанционният съд е приел, че оспореният АУПДВ е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, при спазване на процесуалните правила и материалноправните норми. Приел е за неоснователно възражението на жалбоподателя, че оспореният акт е нищожен, защото в правния мир няма такъв правен субект като ЕТ "Майорка – 90 – П. Курдов". Според съда регистрацията на едно физическо лице като едноличен търговец само разширява неговата правоспособност и му дава право да упражнява търговска дейност по занятие, но тя не раздвоява личността на физическото лице. След прекратяването на дейността като търговец и заличаването му от търговския регистър отговорността за задълженията продължава да носи физическото лице, макар да няма вече качеството на търговец, защото с регистрацията на едно лице като едноличен търговец не се създава нов правен субект в правния мир. Макар и към момента на издаване на оспорения акт жалбоподателят да няма вече качеството на едноличен търговец, това не е пречка за издаване на акта и не влияе върху неговата законосъобразност, нито е пречка за басейновата дирекция да търси събиране на неплатените държавни такси за предоставеното право на водовземане. За неоснователно е прието твърдението на жалбоподателя, че водата не е била ползвана за питейни нужди. Съдът е посочил, че целта на ползване на водата се определя в разрешителното за водовземане, а съгласно издаденото на жалбоподателя разрешително № 31510074 от 12.05.2008 г. тази цел е самостоятелно питейно-битово водоснабдяване. Ето защо съдът е приел, че е без правно значение това дали водата е била използвана за питейни нужди или не и същото не подлежи на доказване, защото меродавна и правно релевантна е само целта, определена от органа в издаденото разрешително. За неоснователно е прието и възражението относно определения размер на публичните задължения. В решението е посочено, че цената на правото на водовземане е определена правилно в съответствие с тарифите по чл. 194 ЗВ, които за срока на действие на процесното разрешително за водовземане са Тарифа за таксите за правото на водоползване и/или разрешено ползване на воден обект, в сила от 1.01.2001 г. до 1.01.2012 г., и Тарифа за таксите за водовземане, за ползване на воден обект и за замърсяване, в сила от 1.01.2012 г. до 1.01.2017 г. Относно възражението за изтекла давност в тази част съдът е уважил частично жалбата. В решението са изложени мотиви, че доколкото жалбоподателят е направил писмено възражение за изтекла погасителна давност още на 28.11.2018 г., преди издаване на процесния акт, административният орган е бил длъжен да приложи института на давността. В решението е посочено, че в петгодишния давностен срок е съставен констативен протокол № Пз-306 от 16.09.2013 г., с който е констатирано неплащането на публичните задължения и на жалбоподателя са дадени задължителни указания да погаси задълженията си в 10-дневен срок от получаване на констативния протокол. Във връзка с така установеното и на основание чл. 172, ал. 1, т. 1 ДОПК съдът е приел, че съставянето на констативния протокол представлява начало на производство по установяване на публично вземане (по арг. чл. 195б, ал. 2, т. 4 ЗВ), което е довело до спиране на давността за времето от 16.09.2013 г. до 16.09.2014 г. Предвид изложеното първоинстанционният съд е отменил оспорения административен акт в частта, с която са установени задължения за 2008 г., 2009 г. и 2010 г., а в останалата част е отхвърлил жалбата. Предмет на оспорване в настоящото производство е решението само в отхвърлителната част. В хода на съдебното производство пред административния съд са събрани и коментирани относимите към спора доказателства, достатъчни за изясняването му от фактическа и правна страна. Съдът е обсъдил представените по делото доказателства и детайлно и подробно е разгледал всички възражения от подадената жалба. В тази връзка възражението в касационната жалба за съществено съдопроизводствено нарушение поради несъбирането на доказателства се явява неоснователно. Съгласно чл. 195б, ал. 1 от ЗВ, вземанията за незаплатените по реда на чл. 195а, ал. 1 ЗВ такси се определят с акт за установяване на публично държавно вземане от директорите на басейнови дирекции. По аргумент от чл. 194, ал. 1, т. 1, б. "в" ЗВ, за правото на използване на водите се заплаща такса за водовземане. Нормата на чл. 194, ал. 6 от ЗВ сочи, че таксите по ал. 1, т. 1-3, начинът и реда за тяхното изчисляване и заплащане се определя с тарифа на Министерския съвет. Приложимите в случая тарифи са определени правилно от първоинстанционния съд, а именно Тарифа за таксите за правото на водоползване и/или разрешено ползване на воден обект, в сила от 1.01.2001 г. до 1.01.2012 г., и Тарифа за таксите за водовземане, за ползване на воден обект и за замърсяване, в сила от 1.01.2012 г. до 1.01.2017 г. В съответствие с приложимия закон и доказателствата по делото съдът правилно е посочил, че в случая с оспорения АУПДВ правилно е определен размерът на задълженията за процесния период. Неоснователно е изложеното в касационната жалба възражение за незаконосъобразност на административния акт поради това, че е адресатът на акта е заличен правен субект. По това възражение първоинстанционният съд е изложил подробно мотиви, които напълно се споделят от настоящата инстанция. Настоящият състав споделя направения в първоинстанционното решение извод, че с вписването на едно лице в търговския регистър като едноличен търговец не се появява нов правен субект и не се придобива нова правосубектност, различна от тази на физическото лице, а лицето получава възможността да действа като търговец в стопанския оборот и търговските сделки, но страна и субект в правоотношенията с контрагентите и администрацията продължава да бъде физическото лице. Ето защо при заличаването на едноличния търговец се заличава само възможността на физическото лице да действа като търговец, но остава възможността за извършване на проверка на заличеното ЕТ. Доколкото ЕТ не са юридически лица, то за задълженията, възникнали от дейността на физическите лица, действащи като еднолични търговци, отговорността се носи от съответното физическо лице. Правилно първоинстанционният съд е установил, че оспореният акт е незаконосъобразен по отношение на 2008 г., 2009 г. и 2010 г., тъй като длъжникът е направил изрично възражение за изтекла погасителна давност, и в тази част задълженията са погасени по давност. Неправилно обаче е приел, че давността е спряла със съставянето констативен протокол № Пз-306 от 16.09.2013 г., с който е констатирано неплащането на публичните задължения и на жалбоподателя са дадени задължителни указания да погаси задълженията си в 10-дневен срок от получаване на констативния протокол. Съгласно разпоредбата на чл. 172, ал. 1, т. 1 ДОПК давността спира, когато е започнало производство по установяване на публичното вземане - до издаването на акта, но за не повече от една година. Видно от предписанието на чл. 172, ал. 2 и ал. 3 ДОПК, давността се прекъсва с издаването на акта за установяване на публичното вземане или с предприемането на действия по принудително изпълнение, като от прекъсването на давността започва да тече нова давност. За да се прецени наличието на основанието за спиране на давността по чл. 172, ал. 1, т. 1 ДОПК, в случая следва да се извърши преценка кога е започнало производството по установяване на задължението за процесните задължения и по-конкретно кога е започнало производството по издаване на оспорения АУПДВ. То е инициирано от компетентния административен орган, поради което датата на започването му се определя в хипотезата на чл. 25, ал. 3 АПК – от датата на извършване на първото процесуално действие по неговото издаване. Съгласно разпоредбата на чл. 26 АПК за започване на производството се уведомяват известните заинтересовани граждани и организации освен заявителя и ако срокът за приключване на производството е по-дълъг от 7 дни, в уведомлението се включва и информация за датата, до която трябва да бъде издаден актът. В настоящия случай няма данни по делото и не се твърди този констативен протокол да е връчен на длъжника, т. е административният органа не е уведомил длъжника за започнало срещу него производството по реда на чл. 195б от ЗВ. Видно от данните по делото жалбоподателят е уведомен за първи път едва на 12.10.2018 г., когато на интернет страницата на Басейнова дирекция "Източнобеломорски район" е публикувано на осн. 26, във вр. с чл. 61, ал. 3 АПК уведомление за издадени покани за доброволно изпълнение. От анализа на цитираните разпоредби следва, че в случая със съставянето на констативния протокол не е започнало производството по установяване на публичните държавни вземания на ответника, тъй като длъжникът не е уведомен, респективно визираното с разпоредбата на чл. 172, ал. 1, т. 1 от ДОПК спиране на давността не е настъпило. В оспореното решение правилно първоинстанционният съд е посочил кога е изтекла давността за всяка една от годините, а именно за 2008 г. на 1.01.2015 г.; за 2009 г. – 1.01.2016 г., 2010 г. – 1.01.2017 г.; за 2011 г. – 1.01.2018 г.; 2012 г. – 1.01.2019 г. и за 2013 г. – 1.01.2020 г., но не е следвало да удължава с една година, породи спиране на давността във връзка със съставения констативен протокол. В конкретния случай не е налице нито едно от изброените в чл. 172 от ДОПК основания за спиране или прекъсване на погасителната давност преди изтичане на давността. Предвид изложеното и направеното от жалбоподателя възражение за изтекла погасителна давност още на 28.11.2018 г. настоящият състав приема, че оспореният АУПДВ е незаконосъобразен и в частта, с която са установени задължения за 2011 г., поради изтекла давност. Ето защо в тази частта първоинстанционното решение следва да се отмени и спорът да се реши по същество, като се отмени оспореният АУПДВ в частта, с която е установено задължение на ЕТ "Майорка – 90 – П. Курдов", представляващо дължима такса за водовземане от подземни води по разрешително № 31510074 от 12.05.2008 г. на директора на БДИБР, за периода 1.01.2011 г. – 31.12.2011 г., в размер на 67, 50 лева главница и 45, 99 лева лихви за забава. Следва да се посочи, че 5-годишната давността по установените задължение за 2012 г. и за 2013 г. не е изтекла, тъй като оспореният АУПДВ е издаден на 11.12.2018 г. (връчен на адресата на 20.12.2018 г.), а съгласно чл. 172, ал. 2 давността се прекъсва с издаването на акта за установяване на публичното вземане, поради което в тази част първоинстанционното решение следва да се остави в сила. С оглед на резултата по делото и своевременно направеното от касационния жалбоподател искане за присъждане на разноски, в негова полза следва да се присъдят разноски за заплатена държавна такса спрямо уважената част на жалбата за двете инстанции, които са в общ размер 1, 69 лева, в това число за първата инстанция - 0, 78 лева, а за касационната инстанция – 0, 91 лева. По отношение на претендираното адвокатско възнаграждение за двете инстанции при условията на чл. 38, ал. 2 от ЗА, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА настоящият състав приема същото за неоснователно. Правилно първоинстанционният съд е посочил, че в договора за правна помощ е налице противоречие, както и това, че жалбоподателят не е представил доказателства за материално затруднение, каквато е хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА. Такива доказателства не са представени и пред касационната инстанция. Следва да се посочи и това, че в представеното пред първоинстанционния съд пълномощно е посочена и друга точка от цитирана разпоредба, а именно т. 3, съгласно която адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на роднини, близки или на друг юрист - такива доказателства също не са представени пред съда. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, Първо отделение,