Решение № 10320 от 2.08.2010 г. на ВАС по адм. д. № 3853/2010 г.

Решение № 10320 от 2.08.2010 г. на ВАС по адм. д. № 3853/2010 г., I о., докладчик съдията Искра Александрова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от директора на дирекция "ОУИ" - В. Търново против решение № 39 от 2.02.2010 г., постановено от Административен съд - гр. В. Търново по адм. д. № 812/09 г. С решението в обжалваната му част, по жалба на "Трансиск" ЕООД, гр. Враца е отменен РА № 900065/30.07.2009 г., потвърден с решение № 438/1.10.09 г. на директор на Дирекция "ОУИ" - В. Търново, в частта, с която са определени задължения за внасяне за корпоративен данък за 2007 г. в размер на 68 303,66 лв. и лихви в размер на 13 547, 44 лв. Със същото решение дирекцията е осъдена да заплати на дружеството разноски в размер на 2 327, 26 лева. В касационната жалба се поддържа неправилност на решението в обжалваната му част, като релевираните касационни основания са неправилно приложение на материалния закон и необоснованост - чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на решението в обжалваната част, отхвърляне на жалбата срещу РА в същата част и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касация - "Трансиск" ЕООД чрез процесуалния си представител по делото оспорва жалбата по съображения, развити в писмен отговор. Представителят на Върховна административна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, първо отделение в настоящия съдебен състав преценява касационната жалба като допустима и основателна. С РА, за 2007 г. на ревизирания субект - "Трансиск" ЕООД е определен корпоративен данък в размер на 77 101,09 лв., от който е внесен 8 797,43 лв. и остава за довнасяне 68 303,66 лв., върху която сума са начислени лихви в размер на 13 547, 44 лв. В жалбата си, както пред директора на дирекция "ОУИ" - В. Търново, така и пред административния съд, жалбоподателят чрез своя процесуален представител поддържа, че органът по приходите не е изпълнил задължението си, произтичащо от чл. 5 ДОПК за изясняване на фактите и обстоятелствата от значение за установяване на публичните вземания за 2007 г. и неоснователно не е приложил за 2007 г. разпоредбата на чл. 77 от ЗКПО. С решението си, административният съд преценява като основателна жалбата срещу РА в частта за 2007 г. Съдът приема, че отчетените разходи през 2006 г. във връзка с отписване на вземане в размер на 737 404, 33 лв. основателно е преценено от органа по приходите като незаконосъобразно действие на ревизирания субект. Прието е обаче, че отписване на това вземане е следвало да стане през 2007 г. поради изтичане на 5-годишния срок от датата на изискуемостта на вземането съгласно чл. 37, т. 1 от ЗКПО. Не е било спорно между страните, че вземането на жалбоподателя в посочения размер произтича от договор за прехвърляне на вземане от 11.07.2005 г. по силата на който "Транскомплект" ЕАД прехвърля на "Трансиск" вземането си по договор за консорциум № 91817049 от 11.12.1997 г. с Austtrian Energy & Environement SGP/Waagner-Biro, GmBH с ново име VA TECH WABAG GmbH, посочено във фактури № 33 и № 34 от 7.03.2002 г. Административният съд, изхождайки от датата на фактурите приема, че вземането на жалбоподателя по тези две фактури възниква през 2002 г., а петгодишният срок по чл. 37, т. 1 от ЗКПО изтича през 2007 г. Прието е, че разпоредбите на ЗЗД, регламентиращи прекъсване на давността не са приложими за данъчни цели, тъй като ако се приеме обратното би означавало дружеството никога да не може да отпише вземанията си. Преценено е, че търговските вземания по своята същност са финансови активи, които се оценяват по реда на съответния приложим стандарт- СС 32 "Финансови инструменти" или МСС 39 "Финансови инструменти" и като вид актив подлежат периодично на обезценка. Съдът приема, че със ЗКПО в сила от 1.01.2007 г. е предвидено, че независимо дали е изтекъл давностният срок, при изтичане на петгодишен период от момента, в който вземането е станало изискуемо загубата от неговата обезценка се признава за данъчни цели - чл. 37, т. 1 от ЗКПО. Съдът, позовавайки се на теоретични разработки приема, че разпоредбата на чл. 37 от ЗКПО е императивна, а не диспозитивна. Съдът е възприел изцяло заключението на допуснатата и приета по делото съдебно-счетоводна експертиза според която след като вземането от 737 404,33 лв. е следвало да бъде отписано през 2007 г. на осн. чл. 37, ал. 1 от ЗКПО, то тогава отписаното вземане през 2006 г. в размер на 737 404,33 лв. /с размера на което органът по приходите е увеличил финансовия резултат на дружеството за 2006 г./ заедно с адвокатските хонорари и възнаграждения за командировки в размер на 34 068,05 лв. и адвокатските хонорари и командировъчни в размер на 27 855,59 лв., направени през 2005 г. ще имат характер на данъчни временни разлики по повод "обезценка на вземане". След направени изчисления от вещото лице за 2007 г., с които то е намалило размера на приходите за тази година с размера на осъщественото частично плащане по въпросното вземане и е увеличило разходите за тази година с размера на изплатените адвокатски хонорари и командировъчни - 34 068,05 лв. и с размера на отписаното вземане, от което е приспадната частично платената сума, вещото лице определя като дължим корпоративен данък за 2007 г. по-малък размер от определения и платения от ревизираното лице за същата година. Върховният административен съд в настоящия съдебен състав преценява решението на административния съд в обжалваната му част като неправилно. Спорът между страните се свежда до това следвало ли е органът по приходите при извършване на ревизията да намали счетоводния финансов резултат на дружеството за 2007 г. със сумата от 740 769,86 лв., представляваща сбор от сумата на непризнатите за данъчни цели през 2006 г. разходи за отписване на вземането в размер на 737 4040,33 лв. от която е извадена сумата (30 702,52 лв.) на частичното погасяване на вземането през 2007 г. плюс размера на разходите за адвокатски хонорари и командировъчни в размер на 34 068,05 лв., направени във връзка с това вземане. Административният съд дава положителен отговор на въпроса, приемайки, че вземането на дружеството, получено по договора за прехвърляне на вземане от 11.07.2005 г. е следвало да бъде отписано през 2007 г., а приема, че е следвало да бъде отписано, тъй като са изтекли 5 години от датата на която е станало изискуемо. Основателно е възражението на касатора, че в конкретния случай административният съд е приложил неправилно разпоредбата на чл. 37, ал. 1, т. 1 от ЗКПО в приложимата и редакция. Приложимата редакция на посочената разпоредба гласи: "Непризнатите за данъчни цели приходи и разходи от последващи оценки на вземания по реда на чл. 34 се признават за данъчни цели в годината, в която настъпи едно от следните обстоятелства: т. 1 изтичане на давностния срок за вземането, но не повече от 5 години от момента, в който вземането е станало изискуемо." В приложимата разпоредба не е регламентирано данъчно третиране в случаите на отписване на вземане като несъбираемо. Липсата на законова регламентация прави невъзможно както отчитането, така и признаването за данъчни цели през 2007 г. на разходи от отписване на вземане поради настъпването на някои от основанията посочени в чл. 37, т. 1 от ЗКПО ( в редакцията и към 2007 г.). Като е приел обратното административният съд неправилно е тълкувал и приложил чл. 37, т. 1 ЗКПО в приложимата редакция. Както правилно е посочил касатора данъчната норма, каквато несъмнено е чл. 37, т. 1 от ЗКПО изисква стриктно тълкуване. Съгласно чл. 77, ал. 1 и 2 от ЗКПО "