Решение № 3385 от 13.03.2009 г. на ВАС по адм. д. № 15068/2008 г.

Решение № 3385 от 13.03.2009 г. на ВАС по адм. д. № 15068/2008 г., I о., докладчик съдията Румяна Монова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК и е образувано по две касационни жалби: 1. Първата касационна жалба е подадена от директора на Басейнова дирекция за Черноморски район - Варна, против решение № 1239 от 6.10.2008 г., постановено по адм. дело № 2770 по описа за 2007 г. на Административен съд - гр. Варна, АО, в частта, с която е обявена нищожността на акт за установяване на публично държавно вземане (АУПВ) № 11 от 23.11.2007 г., издаден от директора на Басейнова дирекция за Черноморски район - Варна, с който на "Водоснабдяване и канализация" ЕАД - гр. Бургас е установено задължение в размер на 216 401 лв., представляващо дължима сума за такси за водовземане и водоползване за периода от 2001 до 2006 г. съответно 47 933 за водоползване от яз "Ясна поляна", 272 797 за водоползване от яз. Камчия и 1 847 671 лв. за водоползване на количества от яз. "Камчия" подадени на "ВиК" ООД гр. Варна. Касаторът поддържа в касационната жалба и писмена защита чрез процесуален представител, че решението е неправилно - необосновано и постановено при нарушение на материалния закон, иска отмяната му и присъждане на направените по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по тази касационната жалба - "Водоснабдяване и канализация" ЕАД, гр. Бургас, не взема становище по нея. 2. Втората касационна жалба е подадена от "В и К" ЕАД гр. Бургас, подадена чрез юрс. Десислава Златева срещу решение № 1239 от 6.10.2008 г., постановено по адм. дело № 2770 по описа за 2007 г. на Административен съд - Варна, I отделение, в частта, с която е отхвърлена жалбата на дружеството срещу акт за установяване на публично държавно вземане № 11 от 23.11.2007 г. на Директора на "Басейнова дирекция за Черноморски район" - Варна относно частта, с която на "ВиК" ЕАД, гр. Бургас са определени задължения за такса водоползване на повърхностни води от яз. "Мандра" за периода на 2001-2006 г. общо в размер 811 254 лв. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно - постановено в противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Поддържа и становище за нищожност на административния акт, като издаден от некомпетентен орган и в тази връзка моли да бъде отменено обжалваното решение и да бъде прогласена нищожността на оспорения АУПДВ. Излагат се доводи, че дължимите такси за водоползване на подземни води следва да се заплащат не на отнети водни количества, а на реално ползвани (инкасирани) водни количества, така както е регламентирано в чл. 193, ал. 2 от ЗВ (отм.). Тази редакция на текста е действала до 11.08.2006 г., когато с изменение на ЗВ е въведена разпоредбата на чл. 194, ал. 2, в който е посочено, че таксите за водоползване се заплащат на база на отнетия обем от съответния водоизточник. Съобразно изложеното, касаторът моли да бъде отменено решението на АС - Варна и да бъде отменен АУПДВ, като незаконосъобразен. Ответникът по тази касационна жалба - директор на Басейнова дирекция за Черноморски район Варна не взема становище по нея. Представителят на Върховна административна прокуратура дава подробно заключение за неоснователност и на двете касационни жалби. Върховният административен съд, първо "А" отделение, като прецени допустимостта и основателността на касационните жалби по наведените в тях касационни основания, съобразно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: 1. Първата касационна жалба е процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е неоснователна. За да постанови обжалваното решение, АС е приел, че обжалваният АУПВ в тази му част е издаден от материално некомпетентен орган. Цитираните в АУПВ разрешителни за водоползване са издадено от министъра на околната среда и водите на основание чл. 44, ал. 1 и чл. 52, ал. 1, т. 2, б. "а" от Закона за водите (ЗВ) и с него е разрешено на "Водоснабдяване и канализация" ЕАД, гр. Бургас, питейно-битово водоснабдяване от язовири "Камчия" и "Ясна поляна", тъй като двата язовира са комплексни и значими язовири по смисъла на ЗВ - приложение 1, позиция 22 и разрешителните за тях следва да бъде издадено от министъра на околната среда и водите. В ЗВ са уредени ред изключителни правомощия на същия министър, свързани с комплексните и значими язовири - например тези в чл. 53 от ЗВ, чл. 56, ал. 7 ЗВ и т. н. Съгласно чл. 195б, ал. 1 от ЗВ таксите по този закон, вкл. и таксите за водовземане, се определят с АУПВ от министъра на околната среда и водите или от директорите на басейнови дирекции. В чл. 5, т. 6 от Правилника за дейността, организацията на работа и състав на басейновите дирекции е посочено, че директорът на басейнова дирекция събира таксите за разрешителните, които издава. Предвид изложеното последният не е компетентен да издаде АУПВ за такси по разрешителни, които според ЗВ се издават от друг орган. Решението е обосновано и съобразено с цитираните по - горе материално правни норми. . Компетентността на директора на басейнова дирекция за събиране на такси по ЗВ е уредена и в чл. 155, ал. 1, т. 6 ЗВ и е ограничена също до таксите по разрешителните, които издава. Логичният извод от тази разпоредба тълкувана систематично с чл. 195б, ал. 1 от ЗВ и създадения режим от ЗВ за комплексните и значими язовири, е че министърът на околната среда и водите е единственият компетентен орган, който може да издава АУПВ за такси по разрешителни за водоползване от тези язовири, издадени от него. Решението като правилно следва да бъде оставено в сила. 2. Втората касационна жалба е допустима като подадена в срок и от надлежна страна, разгледана по същество също е неоснователна. В производството пред АС - Варна е упражнен контрол за законосъобразност върху частта от АУПДВ № 11 от 23.11.2007 г. на директора на "Басейнова дирекция за черноморски район" - Варна, с който на основание чл. 195б, ал. 1 и ал. 2 от ЗВ във вр. с чл. 194, ал. 1, т. 1, б. "б" вр. с § 9 ПЗР на ЗВ във вр. с чл. 166 ДОПК и чл. 2, ал. 1, ал. 2 и чл. 4 от Тарифа за таксите за правото на водоползване и/или разрешено ползване на воден обект (наричана за краткост Тарифата), на "В и К" ЕАД - гр. Бургас е установено задължение в размер на 811254 лв. за водоползване на повърхностни води от яз. "Мандра". По делото е представено разрешителни, издадено от министъра на околната среда и водите, на основание чл. 44, ал. 1 и чл. 194, ал. 1-3 от ЗВ, с което на "В и К" ЕАД гр. Бургас е предоставено право на водоползване на повърхностни води от язовир "Мандра" за питейно битово снабдяване и промишлени нужди. Разрешителното е издадено за водоснабдяване на населените места от област Бургас, а дължимата такса за предоставеното водоползване е предвидено да се внася по сметката на Националния фонд за опазване на околната среда. По делото е изслушана ССЕ, която съдът е кредитирал. Съдът е посочил, че съгласно чл. 195б от ЗВ, вземанията за незаплатените такси за водоползване се определят с АУПДВ от министъра на околната среда и водите или от директорите на басейнови дирекции, издаден по реда на чл. 166 от ДОПК, като така определената компетентност не е алтернативна, а производна от компетентността за издаване на разрешителните за водоползване. Съгласно разпоредбите на чл. 52, ал. 1, т. 3 и чл. 46, т. 1 б. "З" от ЗВ издаването на разрешителни за водовземане от подземни води е от компетентността на директорите на басейновите дирекции, а съгласно чл. 5, ал. 1, т. 6 от Правилника за дейността, организация на работа и състава на басейновите дирекции, директорът на басейнова дирекция събира таксите по разрешителни, които издава. В конкретния случай към 23.11.2007 г. язовир "Мандра" не фигурира в списъка на значимите язовири по приложение 1 към към чл. 13 от ЗВ. Същият е прибавен към тях едва с актуализиране на списъка с бр. 36 на ДВ за 2008 г. под № 53, поради което към момента на издаване на акта не попада в изричната компетентност на министъра на околната среда и водите, поради което издаването на разрешителните от директора на басейновите дирекции и именно той и събира таксите по разрешителните. АС е приел за неоснователно оплакването на жалбоподателя, че таксата следва да се изчислява на база реално подаденото към потребителите количество вода, а не на база иззетото от разрешения водоизточник количество. Съобразно горното, административният съд е отхвърлил жалбата на дружеството като неоснователна. Така постановеното решение е правилно. Във връзка с възражението за нищожност на АУПДВ настоящият състав намира, че същото е неоснователно. АС - Варна подробно е мотивирал съображенията си за това, че АУПДВ не е нищожен акт, защото за процесния период правомощията за издаване на АУПДВ със закон са били предоставени на директорите на басейнови дирекции. Правилно първоинстанционният съд е приел, че определената в чл. 195б от ЗВ компетентност не е алтернативна, а е производна от компетентността за издаване на разрешителните за водоползване. В Закона за водите се съдържа правната регламентация, уреждаща собствеността и управлението на водите на територията на Република България. Съгласно разпоредбата на чл. 194, ал. 1, т. 1, б. "б" и т. 2 от този закон за правото на използване на водите се заплащат такса за водовземане и такса за ползване на воден обект, каквито такси в случая са определени с обжалвания АУПДВ. В този смисъл е и разпоредбата на § 9 от ПЗР на ЗВ, където също е указано, че когато използването на водите се осъществява на основата на издадени разрешителни или без основание, лицето, използващо водите, дължи заплащане на таксите, предвидени в този закон, считано от влизането в сила на тарифите, предвидени от този закон, независимо от етапа, на който се намира процедурата за издаване или преоформяне на разрешителното му. Безспорно е в случая, че размерът на дължимата такса за водоползване с обжалвания АУПДВ е определена въз основа на посочените нормативни актове и Тарифата за таксите за правото на водоползване и/или разрешено право на ползване на воден обект за първа категория подземни води. Възражението в касационната жалба, че таксата се дължи само за инкасираните водни количества към потребителите, е неоснователно. В разпоредбата на чл. 194, ал. 2 от ЗВ е посочено, че таксата по ал. 1, т. 1 се определя на база отнетия обем вода, а според ал. 4 - таксата по ал. 1, т. 2 се определя на база ползваните обеми или площи от водния обект. В чл. 193, ал. 2 от ЗВ (в приложимите за процесните периоди редакции) е предвидено, че в цената на водоснабдителната услуга се включва и таксата за реално ползвания обем вода от абонатите, но цената на тази услуга не е идентична на размера на таксата по чл. 194 от ЗВ във връзка с чл. 2 от тарифата. Този извод се налага, поради това че таксата включва не само реално ползвания обем от абонатите, а цялото количество отнета вода от подземните източници, които ползва водоснабдителното дружество. Законодателят не е включил в цената на водоснабдителната услуга, заплащана от абонатите на вода цялото количество, иззето от съответния воден източник, а само реално потребеното. За останалото количество вода, което не е подадено към абонатите, но е отнето от съответния водоизточник дружеството е задължено по закон да заплати таксата, но тя не се включва към цената на абонатите, които заплащат само реално потребеното от тях количество вода. Ето защо, настоящият състав намира, че административният съд е изяснил напълно спора от фактическа страна и въз основа на съвкупната преценка на доказателствата по делото е направил законосъобразни правни изводи. Решението в тази част също не страда от пороците, изложени в касационната жалба и следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховен административен съд, първо "А" отделение