Решение № 7246 от 11.06.2020 г. на ВАС по адм. д. № 12645/2019 г.

Решение № 7246 от 11.06.2020 г. на ВАС по адм. д. № 12645/2019 г., III о., докладчик съдията Румяна Лилова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена К. Илиев, чрез адв. Д. Димитрова, срещу Решение № 1721 от 09.08.2019 г., постановено по адм. д. № 1150 по описа на Административен съд - Пловдив (АС – Пловдив) за 2019 г. С него е отхвърлен предявеният от настоящия касационен жалбоподател иск с правно основание чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) срещу Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи (ОД на МВР) - Пловдив за осъждането й да му заплати обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 500, 00 лв., изразяващи се в платено адвокатско възнаграждение във връзка с обжалването на Наказателно постановление № 17-6207-000585 от 11.08.2017 г., издадено от началник РУП към ОД на МВР – Пловдив, РУ Труд, отменено с Решение № 2223 от 05.12.2017 г., постановено по анд № 5818 по описа на Районен съд – Пловдив за 2017 г., ведно с искането за присъждане на законната лихва върху сумата на обезщетението. Наред с това, Илиев е осъден да заплати в полза на ОД на МВР – Пловдив сумата от 100, 00 лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение. В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради неговата необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Оспорва се възприетото от първоинстанционния съд становище за неоснователност на предявения иск за обезщетение, основано единствено на факта на представянето на договора за правна защита и съдействие едва в производството по обезщетението. Излагат се подробни доводи по въпроси, разрешени с приетото Тълкувателно решение № 1 от 15.03.2017 г., постановено по тълк. д. № 2 по описа на Върховния административен съд за 2016 г. Допълнително се обръща внимание, че договореното и заплатено в административнонаказателното производство адвокатско възнаграждение е обосновано и е в регламентираните размери по действалата към онзи момент регламентация по наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По подробно изложените в касационната жалба в тази насока съображения се иска отмяната на обжалваното съдебно решение и постановяване на решение, с което да бъде уважена исковата претенция за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди. Претендират се разноските по делото. В съдебното заседание пред настоящия съд касационният жалбоподател се представлява от упълномощената адв. Димитрова, която от негово име поддържа касационната жалба, а по същество моли да бъде уважена. Ответникът – ОД на МВР – Пловдив не представя писмен отговор на касационната жалба и не изразява становище по нея. В съдебното заседание пред настоящия съд не се представлява. Представителят на Върховната административна прокуратура дава подробно мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е частично основателна. К. Илиев е предявил пред АС - Пловдив иск срещу ОД на МВР - Пловдив, с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, за осъждането й да му заплати обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 500, 00 лв., изразяващи се в платено адвокатско възнаграждение във връзка с обжалването на Наказателно постановление № 17-6207-000585 от 11.08.2017 г., издадено от началник РУП към ОД на МВР – Пловдив, РУ Труд, отменено с Решение № 2223 от 05.12.2017 г., постановено по анд № 5818 по описа на Районен съд – Пловдив за 2017 г., ведно със законната лихва върху сумата на обезщетението от датата на подаване на исковата молба до окончателното негово изплащане. Въз основа на изясненото по делото от фактическа страна, първоинстанционният съд приел предявения иск за допустим, а по същество за неоснователен. Позовал се на приетото в Тълкувателно решение № 1 от 15.03.2017 г. на Върховния административен съд, постановено по тълк. д. № 2 от 2016 г. по описа на този съд. Съставът на АС - Пловдив счел, че е налице първата необходима предпоставка, за да възникне правото на обезщетение – отмененото по съдебен ред наказателно постановление, което като властнически акт на административен орган представлява материалноправно основание по чл. 1 ЗОДОВ. Направил извод обаче, че не е налице вредоносен за настоящия касационен жалбоподател резултат – реално настъпила имуществена вреда, която да е в пряка причинна връзка с отменения акт. За да приеме това, съдът се мотивирал, че по делото не били представени несъмнени доказателства, че претендираното в настоящото производство като вреда адвокатско възнаграждение е било действително платено във връзка с проведеното съдебно обжалване на наказателното постановление. Съдът съобразил факта, че по анд № 5818 по описа на Районен съд – Пловдив не е бил представен договор за правна защита и съдействие, сключен на 18.08.2017 г. между Илиев и Адвокатско дружество "Даскалов и Захариева" за оказване на правна защита и съдействие във връзка с обжалване на отмененото наказателно постановление. По това дело не били представени и каквито и да е други доказателства, от които да се установи договарянето и изплащането на адвокатско възнаграждение. Съдът приел за основателно възражението на процесуалния представител на ОД на МВР – Пловдив, че договорът от 18.08.2017 г. е представен едва в производството по обезщетение и като частен документ няма достоверна дата. Като съобразил, че въпреки дадените с разпореждането от 19.04.2019 г. указания до Илиев, доказателства за изплащането на сумата по договора от 18.08.2017 г. не били представени, съдът приел, че по делото не е установено, че към посочената дата е договорено и платено възнаграждение в размер на 500, 00 лв. от Илиев във връзка с обжалването на посоченото по – горе наказателно постановление. Изразил становище, че представеният в производството по обезщетение договор от 18.08.2017 г. бил съставен за целите на това производство. В заключение съдът посочил, че липсата на доказателства за реално претърпени имуществени вреди, които да са в пряка и непосредствена причинна връзка с отмененото наказателно постановление дава основание за отхвърляне на иска за обезщетение. При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 8 от Гражданския процесуален кодекс, във вр. с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ, във вр. с чл. 144 АПК, осъдил Илиев да заплати на ОД на МВР – Пловдив сума в размер на 100, 00 лв. за юрисконсултско възнаграждение. Решението е валидно и допустимо. То е неправилно в частта, с която Илиев е осъден да заплати разноски в размер на 100, 00 лв. на ОД на МВР - Пловдив и правилно в останалата част. Предявеният пред АС - Пловдив от Илиев иск намира своето правно основание в разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Фактическият състав на отговорността по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ включва отменен по надлежния ред акт, реално причинена вреда, произтичаща от него, както и наличието на пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт и настъпилата вреда. Доколкото е установено от първоинстанционния съд наличието на отменено с влязло в сила съдебно решение Наказателно постановление № 17-6207-000585 от 11.08.2017 г., издадено от началник РУП към ОД на МВР – Пловдив, РУ Труд, правилно е прието в решението, че е налице първата предпоставка за ангажиране отговорността на ОД на МВР - Пловдив по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. С Тълкувателно решение № 1 от 15.03.2017 г. на Общото събрание на съдиите от Първа и Втора колегия на Върховния административен съд, постановено по тълкувателно дело № 2 по описа на този съд за 2016 г. е прието, че при предявени пред административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни постановления, изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 от този закон. Въпреки така приетото в посоченото тълкувателно решение, правилни и обосновани на доказателствата по делото и в съответствие с материалния закон са изводите на състава на АС - Пловдив за неоснователност на предявения иск за обезщетение по причина, че Илиев не е доказал реално претърпяна имуществена вреда, изразяваща се в действително заплащане на претендираното като такава адвокатско възнаграждение в съдебното производство по обжалване на отмененото наказателно постановление. За да приеме това, правилно съдът е съобразил, че договорът за правна защита и съдействие е представен едва в производството пред АС – Пловдив и няма достоверна дата, като наред с това не са представени други доказателства, от които да се установява изплащането на претендираното като вреда адвокатско възнаграждение. Такива е било възможно да бъдат представени, вкл. във връзка с осчетоводяването на сумата от адвокатското дружество, което е страна по представения в производството пред АС - Пловдив договор от 18.08.2017 г. Въз основа на представените в хода на производството за отмяна на наказателното постановление доказателства не може да се направи извод за уговарянето и заплащането на определен размер на адвокатско възнаграждение. Тези изводи не се променят от факта на изготвянето, подаването на жалба, представляването и явяването на адвокат в хода на административнонаказателното производство. Поради това в случая правилно е преценено от първоинстанционния съд, че не е доказана реално причинена имуществена вреда във връзка с отмяната по съдебен ред на наказателното постановление, съответно право на обезщетение по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Предвид изложеното, обжалваното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от настоящия касационен жалбоподател иск с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за осъждането на ОД на МВР – Пловдив да му заплати обезщетение за претърпени имуществени вреди, ведно със законната лихва, както е претендирана, е правилно и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК следва да остане в сила в тази част. Решението обаче е неправилно в частта, с която Илиев е осъден да заплати на ОД на МВР - Пловдив разноски по делото в размер на 100, 00 лв. за възнаграждение за юрисконсулт. В чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗОДОВ (в относимата редакция), които се явяват специални разпоредби по отношение на чл. 78 от Гражданския процесуален кодекс и чл. 143 АПК, законодателят не е предвидил изрично, че при отхвърляне изцяло или частично на предявените искове, на ответника се дължи заплащане на възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв или юрисконсултско възнаграждение, ако е бил защитаван от юрисконсулт. Като е приел обратното, съдът е постановил неправилен съдебен акт в тази част, който на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. второ АПК следва да се отмени, като искането на ОД на МВР - Пловдив за заплащане на възнаграждение за юрисконсулт за първоинстанционното производство бъде оставено без уважение. Следва да се има предвид, че към казуса не е приложима разпоредбата на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ (в редакцията съгласно изм. и доп., публ. ДВ, бр. 94 от 29.11.2019 г.) доколкото съгласно пар. 6, ал. 1 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на ЗОДОВ (ДВ, бр. 94 от 29.11.2019 г.) този закон се прилага за предявените искови молби, подадени след влизането му в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо и второ АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение

ОСОБЕНО МНЕНИЕ на съдия Искра Александрова: Не съм съгласна с решението на мнозинството от съдебния състав, в частта, в която се отменя обжалваното решение, в частта, в която ищецът е осъден да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. Считам, че решението на първоинстанционния съд в тази част е правилно е следва да се потвърди, като излагам следните съображения: Съгласна съм, че към казуса не е приложима разпоредбата на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ (в редакцията съгласно ДВ, бр. 94/19 г.) с оглед разпоредбата на пар. 6, ал. 1 от ПЗР на ЗИДЗОДОВ, но с приемането на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ, законодателят ясно изрази волята си по въпроса, дължат ли се разноски за юрисконсултски възнаграждения и адвокатски такива от ищеца на ответника при частично или пълно отхвърляне на иска/исковете. При тази ясно изразена законодателна воля, считам, че въпросът с разноските за юрисконсултско възнаграждение в полза на ответника при частично или пълно отхвърляне на иска / исковете по заварените дела, се явява неуреден по смисъла на § 1 от ПЗР на ЗОДОВ и по силата на тази препращаща разпоредба приложение по тях следва да намери нормата на чл. 78, ал. 8 ГПК, с което ще се избегне и различното третиране на сходни положения, различаващи се единствено по време. Мотивирала особеното мнение: ............................................. Съдия: /Искра Александрова/