Решение № 347 от 2.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 30/2011 г.

Решение № 347 от 2.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 30/2011 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Светлана Калинова Производството е по чл. 290 - 293 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Д. Г. от [населено място] срещу въззивното решение на Великотърновския апелативен съд, постановено на 21.10.2010 г. по гр. д. № 408/2010 г. в частта, с която е оставено в сила решението на първоинстанционния съд, с което предявеният от нея иск за заплащане на обезщетение за ползване на недвижим имот е отхвърлен за сумата 5214.20 лв. и по касационна жалба на П. С. Д. и И. М. Д. срещу същото въззивно решение в частта, с която е 26.04.2010 г. по гр. д. № 267/2010 г. в частта, с която е оставено в сила решението на първоинстанционния съд, с което са осъдени да заплатят солидарно на А. Д. Г. сумата 5214.20 лв. обезщетение за ползване на недвижим имот и мораторна лихва. С определение № 401/18.04.2011 г., постановено по настоящето дело, касационното обжалване на постановеното от въззивния съд решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпроса за правото на ползвателя да ползува целия имот, а оттам и да получи обезщетение за целия имот в хипотеза на запазено право на ползуване за две лица заедно и поотделно и за правата на трети лица, допуснати в имота от единия от ползвателите, както и на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за правното основание, на което носителят на вещното право на ползуване върху недвижим имот може да претендира обезщетение за това, че е лишен от ползуването от лица, с които няма сключен договор за наем, вкл. и собственика на имота. Касаторът А. Д. Г. поддържа, че в обжалваната от нея част въззивното решение е неправилно поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон, като неправилно съдът е приел, че има правото да получи само половината от обезщетението за ползването на имота, като не е съобразил констатацията на ВКС, IV ГО в решение № 2029/05 от 10.02.2006 г. по гр. д. № 1331/2004 г., че тя има правото да ползва целия апартамент. Моли решението да бъде отменено в обжалваната част и вместо това предявеният от нея иск бъде уважен изцяло. Касаторите П. С. Д. и И. М. Д. поддържат, че в обжалваната от тях част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, необоснованост и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, като съдът неправилно е приел, че дължат обезщетение, след като между тях и А. Д. Г. не съществуват договорни отношения по смисъла на чл. 56, ал. 1 ЗС. Поддържат също така, че изводът на въззивния съд, че са лишили А. Д. Г. от ползуването не кореспондират със събраните по делото доказателства, както и с обстоятелството, че другият ползвател С. С. ги е допуснал в имота въз основа на своето право на ползуване. Молят решението да бъде отменено в обжалваната част и вместо това предявеният срещу тях иск бъде изцяло отхвърлен. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК А. Д. Г. изразява становище, че подадената от П. С. Д. и И. М. Д. касационна жалба е неоснователна по изложените в отговора съображения. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 ГПК и чл. 293 ГПК, приема следното: С обжалваното решение Великотърновският апелативен съд е оставил в сила решението на първоинстанционния съд, с което П. С. Д. и И. М. Д. са осъдени солидарно да заплатят на А. Д. Г. сумата 5214.20 лв., в това число 4723.50 лв., представляващи обезщетение за пропуснати ползи за периода от 17.09.2002 г. до 24.08.2006 г., през който е била лишена от правото да ползува жилището в [населено място], [улица], вх. Б, ет. 4, ап. 12 и 490.70 лв. мораторна лихва върху тази сума за периода от 3.04.2004 г. до 22.12.2006 г., заедно със законната лихва за забава, считано от 22.12.2006 г., като за разликата до пълния предявен размер от 11134.19 лв. искът е отхвърлен като неоснователен. Прието е, че ищцата има качеството ползвател на апартамента по силата на н. а. № */93 г., ответницата П. Д. има "голата собственост" върху имота, а ответникът И. Д. е неин съпруг-държател. Страните са живели съвместно в апартамента до 24.03.2002 г., когато ищцата го е напуснала поради инцидент и влошени отношения и не е ползувала апартамента до 24.08.2006 г. поради поведението на ответниците, но манифестирала волята си същите да й освободят имота с изпратена нотариална покана, получена от ответниците на 5.09.2002 г. С оглед на това е прието, че ищцата има право да търси обезщетение за това, че не е използвала вещта в периода от 17.09.2002 г. до 24.08.2006 г. като полза, от която е била лишена. Прието е, че ищцата има правото да получи само половината от обезщетението, определено по размер от вещо лице за целия апартамент, защото не е единствен ползвател на имота - наред с нея с равни права е и другият ползвател - бившият й съпруг С. С. Прието е, че няма основание да се присъжда обезщетение в пълния му размер независимо, че правото на ползуване на ищцата касае цялото жилище, защото би се стигнало до неоснователно обогатяване, още повече, че двамата ползватели по съдебен ред понастоящем са си разпределили ползването. Претенцията е квалифицирана по чл. 56 ЗС с оглед разясненията, дадени в ТР № 47/1961 г. на ОСГК на ВС. Прието е, че ответниците през исковия период без основание са владяли, държали и ползвали процесния апартамент, отказали са на ищцата достъп до него и по този начин са я лишили от възможността самата тя да го отдаде под наем и да получава добиви. Въпросите, произнасянето по които е обосновало наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касаят правата на ползвателя в хипотеза на запазено право на ползване за две лица заедно и поотделно, противопоставимостта на тези права на трети лица, вкл. на носителя на голата собственост и правната квалификация на заявената от ползвателя претенция за заплащане на обезщетение за ползване. По въпроса за правото на ползвателя да ползува целия имот, а оттам и да получи обезщетение за целия имот в хипотеза на запазено право на ползуване за две лица заедно и поотделно в решение № 2029/10.02.2006 г. по гр. д. № 1331/2004 г. на IV ГО на ВКС е прието, че клаузата на договора, съгласно който едно лице си запазва право на ползуване заедно и поотделно с друго лице предлага на всеки от тях две възможности за упражняване на правото-сам или заедно с другия носител на същото право и от момента, в който единият ползвател напусне имота, правото на ползуване на другия срещу носителя на голата собственост е в пълен обем. Настоящият състав на Второ ГО на ГК на ВКС, след преценка на застъпените становища по поставения въпрос в цитираното решение и в постановеното от Великотърновския апелативен съд, на основание чл. 291, т. 1 ГПК приема за правилно становището, изразено в решение № 2029/10.02.2006 г. по гр. д. № 1331/2004 г. на IV ГО на ВКС, като съображенията за това са следните: В хипотеза, при която две лица са запазили за себе си правото на ползване върху недвижим имот заедно и поотделно, всяко едно от тях има правото да ползва цялата вещ при зачитане обаче правата и на другия ползвател, като това негово право е противопоставимо на всички трети лица, вкл. и на собственика на имота. Правото на ползване може да бъде ограничено само от правата на другия ползвател и то само доколкото последният изяви желание да ги упражнява лично или чрез другиго в рамките на правомощията по чл. 56, ал. 1 ЗС. Всеки един от ползвателите следователно може да претендира заплащане на обезщетение за целия имот от всяко трето лице, което му създава пречки да упражнява правата си, вкл. и от собственика на имота. Ползвателят може да допусне трети лица в имота, но само до размера на правата, които може да противопостави на другия ползвател, т. е. ако правото на ползване е учредено в полза на две лица заедно и поотделно, всеки един от тях може да противопостави на другия права върху % ид. част от имота. По въпроса за правното основание, на което носителят на вещното право на ползване върху недвижим имот може да претендира обезщетение за това, че е лишен от ползването от лица, с които няма сключен договор за наем, вкл. и собственика на имота в решение № 69/4.03.2010 г. по гр. д. № 159/2009 г. на III ГО на ВКС по реда на чл. 290 ГПК е прието, че претенцията на носителя на правото на ползване за присъждане на обезщетение за това, че е бил лишен от възможността да упражнява своето право, следва да бъде разгледана по реда на чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Настоящият състав напълно споделя изразеното в решение № 69/4.03.2010 г. решение на III ГО на ВКС, постановено по гр. д. № 159/2009 г. По основателността на касационната жалба и с оглед изложеното по-горе становище, настоящият състав приема следното: Обжалваното решение е валидно, процесуално допустимо и правилно. Действително съдът е квалифицирал спорното право по реда на чл. 56, ал. 1 ЗС, макар, както вече беше отбелязано, претенцията на ползвателя за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване срещу лица, с които същият няма сключен договор за наем, да следва да бъде квалифицирана по реда на чл. 59, ал. 1 ЗЗД. В случая обаче, доколкото съдът е преценил правилно правните последици от установените по делото факти, следва да се приеме, че неправилно определената правна квалификация не обуславя недопустимост на въззивното решение, тъй като не сочи да е бил разгледан непредявен иск. Правилно въззивният съд е приел, че ползвателят разполага с правомощието да упражнява фактическата власт върху имота и да получава обезщетение, ако бъде лишен от ползуването. Както вече беше отбелязано по-горе, в хипотеза, при която две лица са си запазили правото на ползуване върху недвижим имот заедно и поотделно, всяко едно от тях има правото да ползува целия имот и да получава гражданските плодове, респ. обезщетение за ползването. Ако обаче другият ползвател също е изявил желание да ползва имота или да предостави това свое право на трето лице, правата на двамата ползватели се ограничават взаимно до % ид. част от имота. Право да ползува целия имот, а оттам и да получава гражданските плодове, вкл. и обезщетение за ползуването, ползвателят има само ако другият ползвател е напуснал имота и не желае да упражнява правата си. Правата на ползвателя са противопоставими на всяко трето лице, но не и на другия ползвател, както и на лице, на което последния временно е предоставил упражняването на своето право по силата на договор. В настоящия случай А. Д. притежава правото на ползване върху апартамент № 12, находящ се в [населено място], [улица], вх. Б, ет. 4 заедно със С. С., като с договор от 4.12.2002 г. последният е предоставил на П. С. Д. и И. М. Д. упражняването на правото си за срок от 5 години. Този договор дава основание на ответниците по предявения иск да ползуват имота до обема от права на С. С. в отношенията му с А. Д., но не и върху целия имот, поради което правилно въззивният съд е приел, че дължат на А. Д. обезщетение за това, че са я лишили от ползването до размера на % ид. част от определеното от вещото лице за целия имот. Неоснователни са оплакванията за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила при постановяване на обжалваното решение. Всички събрани по делото доказателства са обсъдени от въззивния съд в тяхната съвкупност, въз основа на което е извършена и констатацията за установените по делото факти и обстоятелства, чиито правни последици са преценени правилно, макар претенцията да е квалифицирана неточно. Обстоятелството, че ползвателят С. С. не се е противопоставял на това дъщеря му да живее със семейството си в имота и да ползува жилището, както вече беше отбелязано, е ирелевантно по отношение на правата на А. Д., поради което необсъждането му от въззивния съд не представлява такова нарушение на съдопроизводствените правила, което да обосновава неправилност на обжалваното решение. Без правно значение е също така, че А. Д. е разполагала с ключ от имота, след като достъпът й до същия е бил ограничаван от ответниците по предявения иск. Притежаването на ключ не може да бъде приравнено на наличие на достъп до един имот, ако е установено извършването на действия, които препятстват ползуването. Крайният извод на въззивния съд за размера на обезщетението, което следва да бъде присъдено в полза на А. Д. е правилен, поради което по реда на чл. 293, ал. 1 ГПК постановеното от въззивния съд решение следва да бъде оставено в сила. По изложените по-горе съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение