Решение № 6818 от 20.05.2013 г. на ВАС по адм. д. № 9458/2012 г.

Решение № 6818 от 20.05.2013 г. на ВАС по адм. д. № 9458/2012 г., III о., докладчик председателят Галина Христова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационната жалба на Областния управител на област с административен център В. Търново срещу Решение № 350 от 15.06.2012 г., постановено по адм. дело № 331/2012 г. от Административен съд Велико Търново. В жалбата се мотивират касационните основания на чл. 209, т. 3 от АПК, иска се отмяната на съдебния акт и решаване на спора по същество. Ответната страна - Гюлсюма Юсеинова Чаушева не взема становище. Процесуалният представител на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Настоящата инстанция, като взе пред вид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна при следните съображения: С обжалвания съдебен акт е отменена, като незаконосъобразна, Заповед № СА-03-07-26/27.02.2012 г. на Областния управител на област с административен център Велико Търново, с която е оставено без уважение искането на Гюлсюма Юсеинова Чаушева за изплащане на обезщетение по Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица (ЗПГРРЛ) за това, че в периода от 1949 до 1953 г. е била изселена от с. Буйново в с. Змеица със семейството си и преписката е върната на административния орган за ново произнасяне със задължителни указания по приложението на материалния закон. За да постанови този резултат съдът от първата инстанция е приел, че оспорвания административен акт е издаден от компетентния административен орган, в кръга на правомощията му, но при допуснато съществено нарушение на материалния закон и необоснованост. При анализа на събраните по делото доказателства съдът е достигнал до обоснования извод, че Гюлсюма Чаушева е репресирано лице доколкото от 15.11.1949 г., заедно с родителите си, е била изселена от с. Буйново в с. Змеица, за което вече й е било изплатено първоначално обезщетение през 1993 г. по реда на Наредбата, приета с Постановление на Министерския съвет от 9.12.1992 г. за лишаваните от свобода и за въдворяваните в трудововъзпитателни общежития, лагери и други подобни места, в това число и интернираните, изселваните и заселваните (по Решение № 350/15.06.2012 г. по адм. д. № 331/2012 г. по описана АС - В. Търново). Съдът е приел още, че по делото липсва актът на компетентния, по силата на посочения нормативен акт орган, с който е прието, че Чаушева е претърпяла репресия и е определил размера на обезщетението, което следва да й бъде изплатено, поради което не може да се установи за каква точно репресия е изплатено това обезщетение. Липсата на този акт прави невъзможно установяването за какъв период за претърпяната от Чаушева репресия й е изплатено обезщетение, както и не може да бъде установено дали това е на лично основание - за претърпяната от нея самата репресия в резултат на изселването й от с. Буйново в с. Змеица или в качеството й на наследник на своя баща. За безспорен обаче е приет факта, че Гюлсюма Чаушева е претърпяла репресия и че по отношение на нея са налице предвидените в нормативната уредба предпоставки да претендира обезщетение като репресирано лице. Липсата на този административен акт, с който вече е било признато правото на Чаушева да й бъде изплатено обезщетение за претърпяната от нея репресия, както и отсъствието на други годни по смисъла на процесуалния закон доказателства прави обжалваната заповед немотивирана и незаконосъобразна и е наложило нейната отмяна, тъй като същата е издадена при неизяснена фактическа обстановка. Без да бъде установено за какъв период е изплатено обезщетение на жалбоподателката през 1993 г. и за каква претърпяна от нея репресия е невъзможно да бъде извършена обективна преценка дали тя има право на обезщетение лично или в качеството й на наследник, за това че е претърпяла репресия в периода 1949 - 1954 г., както и дали й се дължи допълнително обезщетение. В заключение съдът е приел, че като не е проявил достатъчно активност за установяване на действителното фактическо положение административният орган не е изпълнил задължението си по чл. 35 от АПК да изясни всички факти и обстоятелства от значение за случая, при което е налице нарушение на принципите на истинност в административното производство по издаване на административните актове, залегнал в чл. 7 от АПК и на служебното начало по чл. 9 АПК, съгласно които административният орган е бил длъжен да съдейства на жалбоподателя за законосъобразно и справедливо решаване на въпроса и е отменил акта. Решението е валидно, обосновано и правилно. При постановяването му не са допуснати твърдяните от касатора нарушения. Съдът е изяснил фактическата обстановка по делото, събрал е относимите за правилното решаване на спора доказателства, обсъдил ги е в тяхната съвкупност и във връзка с възраженията на страните и въз основа на това е направил верни правни изводи, които се споделят напълно от настоящия съдебен състав. В случая първостепенния съд правилно е преценил за незаконосъобразни мотивите на отказа на административния орган, в които е посочено, че към искането на Гюлсюма Чаушева няма приложени "други писмени доказателства по смисъла на чл. 3, ал. 3 от Наредбата за прилагане на чл. 4 от ЗПГРРЛ, които да удостоверят", че по отношение на нея "е осъществена незаконна репресия по смисъла на чл. 1 от закона...". Съгласно нормата на чл. 3, ал. 3, б. "в" от Наредбата за прилагане на чл. 4 от ЗПГРРЛ (публ. ДВ, бр. 35 от 28.04.2006 г.) към искането на правоимащите по чл. 1, ал. 1, т. 5 и т. 6 от ЗПГРРЛ следва да се приложи "удостоверение за основанието и фактическото времетраене на принудителната административна мярка и за членовете на семейството, изтърпявали заедно с репресираното лице мярката (включително малолетни и непълнолетни), издадено съответно от Министерството на вътрешните работи, от Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия или от кмета на общината, кмета на населеното място или от друго длъжностно лице по гражданското състояние, въз основа на регистрите за население или вписаните в тях заповеди на Министерството на вътрешните работи, или заверено ксерокопие на архивен документ от органите на управление на Държавния архивен фонд и удостоверение за наследници и/или за родствена връзка; при недостатъчно данни относно времетраенето или характера на репресията към искането се представят нотариално заверени декларации най-малко на две лица, които ги удостоверяват като свидетели". След като на административния орган приложените писмени доказателства (л. 18, л. 20, л. 21 - 24, л. 26 - 33) са се сторили недостатъчни, за да обосноват основателност на искането на Гюлсюма Чаушева, то е следвало да й укаже да представи други такива в подкрепа на твърденията й, напр. нотариално заверени декларации най-малко от две лице, които да удостоверят времетраенето и характера на репресията, както е разписано в чл. 3, ал. 3, б. "в" от Наредбата. Като е обосновал обаче отказа си именно с неприлагането на писмени доказателства от значение за спорното право административният орган е постановил незаконосъобразен акт, който правилно е бил отменен. При така изложените мотиви касационната жалба е неоснователна и не следва да се уважава, а решението на съда - като правилно и законосъобразно ще следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК Върховният административен съд, трето отделение