Решение № 229 от 24.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 246/2018 г.

Решение № 229 от 24.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 246/2018 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Геника Михайлова Производството е по чл. 290 - 293 ГПК. До касационно обжалване е допуснато решение № 394/05.10.2017 г. по гр. д. № 531/2017 г., с което Русенски окръжен съд, като потвърждава решение № 760/16.06.2017 г. по гр. д. № 914/2017 г. на Русенски районен съд на основание чл. 124, ал. 4, изр. 1 ГПК признава за установено между [община], от една страна, и Е. В. К. и А. А. К., от друга, че е неистински документ нотариален акт по договор № 123/16.12.1947, том VII, рег. № 2496, дело № 2406/1947 г. на нотариус А. К.. Решението е допуснато до касационен контрол за проверка на неговата допустимост при основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните процесуално-правни въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди оплакването във въззивната жалба, че първоинстанционното решение е недопустимо, преди да пристъпи към решаването на спора по същество? 2. Кога е налице правен интерес от иска по чл. 124, ал. 4 ГПК за неистинност на документ в хипотезата, в която оспореният документ не е представен като доказателство по друго дело?. По първия въпрос настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че въззивният съд е длъжен да обсъди оплакването в жалбата, че първоинстанционното решение е недопустимо, а да пристъпи към решаване на правния спор, след като прецени, че то е валидно - изцяло и допустимо – в обжалваната част. Въззивният съд извършва тази проверка и служебно, доколкото тя се отнася до възможните най-тежки пороци на правосъдния акт (чл. 269, изр. 1 ГПК). Оплакването, че условията за допустимост на първоинстанционното решение не са спазени, може да въведе жалбоподателят, включително след срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, но и всяка друга страна по гражданското дело, която има правен интерес да се позове на процесуалната пречка. Процесуалните предпоставки (положителни и отрицателни) обуславят допустимостта на първоинстанционното, но и на въззивното решение. Ако въззивният съд игнорира оплакването за наличието на процесуална пречка при постановеното първоинстанционно решение, а реши правния спор, въззивното решение е недопустимо, но само ако към момента на постановяване на въззивното решение действително има процесуална пречка - изтъкнатата от страните или различна. Даденият отговор обобщава константната практика на Върховния касационен съд по първия въпрос. Отговорът на втория въпрос е даден в решение № 124/18.04.2013 г. по гр. д. № 783/2012 г. на ВКС, ГК, IV-то ГО, постановено по реда на чл. 290 ГПК, и в определение № 778/03.12.2015 г. по ч. гр. д. № 5924/2015 г. на ВКС, ГК, IV-то отд., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. В тази своя казуална практика ВКС доразвива нормативното тълкуване на чл. 124, ал. 4, изр. 1 и чл. 193 ГПК, извършено с ТР № 5/14.11.2012 г. по тълк. д. № 5/2011 г. ОСГТК. Прието е, че искът за установяване истинността на документ по чл. 124, ал. 4 ГПК е допустим, когато: 1) е предявен преди да е преклудирана възможността за оспорването на документа по реда на чл. 193 ГПК в производство по друго гражданско дело между страните; 2) документът доказва или отрича факт от значение за възникването, съществуването, изискуемостта или погасяването на гражданско право или правоотношение и 3) ищецът има правен интерес от установяването или отричането на гражданското право или правоотношението, доколкото от него е производен и правният му интерес да оспорва документа. Настоящият състав на Върховния касационен съд споделя казуалната практика. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира за основателно оплакването в жалбата, че въззивното решение е недопустимо. Съображенията са следните: Правният интерес от иска по чл. 124, ал. 4, изр. 1 ГПК, предявен от [община], е обоснован с твърденията, че е неистински договорът за покупко-продажба по н. а. № 123/16.12.1947 г., том VII, рег. № 2496, дело № 2406/1947 г. на нотариус А. К., с който един имот в [населено място] е бил закупен от В. Й. К., наследодател на ответниците Е. К. и А. К.. Ищецът е твърдял, че нотариалният акт е бил подправен от трето за процеса лице (Ю. С. С.), купувачът по договора е Г. Б. Е., а не наследодателят и тази подправка е установена в мотивите към две осъдителни присъди. В писмения отговор на исковата молба ответниците са възразили, че ищецът няма правен интерес от оспорването на нотариалния акт. С първоинстанционното решение е прието, че правният интерес е производен от това, че между страните няма друго гражданско дело, преклузията по чл. 193 ГПК не е възможна. Прието е, че исковете са основателни, доколкото оспореният нотариален акт е подправен в частта относно купувача по договора. Касаторите са обжалвали решението. Едно от оплакванията във въззивната жалба е, че решението е постановено при изтъкнатата с отговора абсолютна процесуална пречка. В своето решение въззивният съд не го е разгледал, а е потвърдил първоинстанционното решение, след като също е достигнал до извода, че нотариалният акт е подправен. Настоящият състав намира, че въззивният съд е нарушил чл. 269 ГПК и е постановил недопустимо решение. Между страните е нямало спор, че: 1) имотът, предмет на договора за покупко-продажба по нотариалния акт, е бил одържавен по ЗОЕГПНС и 2) ответниците не са заявявали пред [община] свои права, основани на договора по нотариалния акт и в частност, не са се позовавали на реституционното основание по чл. 1 ЗВСОНИ. В константната практика на ВКС (решение № 240/24.07.2012 г. по гр. д. № 1472/2010 г. на ВКС, ГК, I-во ГО, решение № 215/22.12.2015 г. по гр. д. № 6209/2014 г. на ВКС, ГК, I-во отд., и много други, постановени по реда на чл. 290 ГПК) се приема, че Закона за възстановяване собствеността на някои одържавени недвижими имоти. ЗВСОНИ има за цел да върне на бившите собственици имуществото, което е одържавено в периода 1944 г. – 1989 г. въз основа на изброените в чл. 1 и 2, ал. 1 закони, както и движимото и недвижимо имущество, отнето от държавата без законово основание, или отчуждено не по установения законов ред.