Решение № 14104 от 23.11.2010 г. на ВАС по адм. д. № 3014/2010 г.

Решение № 14104 от 23.11.2010 г. на ВАС по адм. д. № 3014/2010 г., III о., докладчик съдията Йовка Дражева Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на кмета на Столична община (СО), район "Искър", чрез процесуален представител юрк. Огняна Иванова, срещу решение № 599/18.12.2009 г. по адм. дело № 6658/2009 г. по описа на Административен съд - София- град. В жалбата се излагат доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт като постановен в нарушение на материалноправните разпоредби и при съществено нарушение на съдебно-производствените правила. Ответната страна Христо Драгомиров Василев, чрез адвокат Марков, в писмено становище от 11.02.2010 г. изразява становище за неоснователност на касационната жалба и иска да бъде оставено в сила първоинстанционното решение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд - състав на трето отделение, намери, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК, от надлежна страна, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна. С обжалваното решение първоинстанционният съд е прогласил нищожността на заповед № 768/25.08.2009 г. на Кмета на СО район "Искър" с която е прекратено наемното отношение на Христо Драгомиров Василев, възникнало на основание настанителна заповед № 83/12.12.1991 г. на Генералния директор на "Трансенерго" ООД и договор за наем от 14.03.1991 г. за общински жилища находящи с в гр. София, ж. к. "Дружба" № 2, бл. 228, вх. А, ап. 77 и ап. 78. Административният акт е издаден на основание чл. 46, ал. 2 от ЗОС във връзка с чл. 33, ал. 1, т. 1 и . 2 от Наредбата за реда и условията за управление на общински жилища и е мотивиран с неизпълнение на задължения по договора за наем и неплатени консумативни разходи. С обжалваното съдебно решение съдът приема, че оспорената заповед е издадена от некомпетентен орган, различен от посочения в чл. 46, ал. 2 от ЗОС и липсата на доказателства за наемно правоотношение между ответника и жалбоподателя, нито за правоприемство между издателя на настанителната заповед и страната сключила договора за наем. Въз основа на това е направен извод, че оспорената заповед няма предмет, а административният орган неправилно е приложил § 8 от ПРЗ на ЗОС. Решението е неправилно. Съгласно чл. 46, ал. 2 от ЗОС наемното отношение се прекратява със заповед на органа, издал настанителната заповед. Спорът по делото е дали кметът на района има правомощието да прекрати наемния договор, след като наемното правоотношение е възникнало при режима на ЗНО /отм., бр. 44 от 21.05.1996 г./ между Христо Драгомиров Василев и между "Трансенерго" ООФ, а заповедта прекратяване на наемния договор е издадена от кмета на СО район "Искър, който не е издател на настанителната заповед. Издаването на заповед по чл. 46, ал. 2 от ЗОС предполага на първо място наличието на наемни правоотношения по отношение на общински недвижими имоти. Обосновано е прието, че настанителната заповед № 83/12.02.1991 г. е издадена на основание Закона за наемните отношения /отм./ от Генералния директор на "Трансенерго" ООФ, а представеният по делото договор за наем от 14.03.1991 г. е сключен между Христо Драгомиров, електромонтьор, с Предприятие "БКС - Община "Искър" въз основа на Решение № 83/12.02.1991 г. на комисия за жилищно настаняване на Софийски народен съвет, Градски транспорт - Трансенерго, ООФ. Неотносим към предмета на делото е правният извод за неприключила процедура за продажба на двата апартамента, открита със заповед № 106/1991 г. на Генералния директор на "Трансенерго" ООД, както и мотивите на съда, че административният орган не обсъдил представените доказателства за заплатена цена на имота. До сключване на договора за продажба, правото на собственост не преминава върху купувача, поради което неприключилата процедура за продажба по § 8 от ПРЗ на ЗОС не означава прекратяване на наемните правоотношения. Плащането на определена парична сума като продажна цена не представлява юридически факт, с който законодателят да свързва забрана за административния орган да издаде административен акт за прекратяване на наемни правоотношения. Видно от доказателствата по делото наемните правоотношения са възникнали при действието на Закона за наемните правоотношения (отм.), който е уреждал настаняване в държавни жилища, включително такива предоставени на учреждения и предприятия, въз основа на списък на нуждаещи се граждани, съставен от общинския /районния/ съвет - чл. 10 от ЗНО и чл. 34 от ППЗНО /отм., бр. 82 от 27.09.1996 г./ и заповед по чл. 38 от ППЗНО на ръководителя на предприятието. Съгласно обаче § 10 от ПЗР на ЗОС /Обн. - ДВ, бр. 44 от 1996 г./, с който е отменен ЗНО, с влизането на закона в сила преминават в собственост на общините обектите изградени с държавни средства, предоставени на бившите народни съвети, или с доброволен труд и средствата на населението, включително и тези които са в капитала, уставния фонд или по баланса на търговското дружество, фирма или предприятие с държавно имущество, като е съставен и акт за общинска собственост № 207/10.07.1998 г. Така по силата на закона собствеността върху двата апартамента е преминала в патримониума на общината като юридическо лице по чл. 136, ал. 3 от Конституцията на РБ и чл. 14 от ЗМСМА. Възникналите наемни правоотношения по силата на закона продължават да съществуват, но между общината като собственик и правоприемник и физическото лице като наемател и се подчиняват на новия материален закон- Закона за общинската собственост. Само по отношение на срочните договори се прилага § 7 от ПЗР на ЗОС, според който договорите за наем, сключени по установения ред до 1 юни 1996 г., чийто срок не е изтекъл, запазват действието си до края на договорения срок, но за не повече от три години от влизането в сила на този закон. Тъй като договорът от 14.03.1991 г. не е срочен, същият е запазил действието си, но съобразно новият правен режим, като прекратяването му може да се извърши на основанията в чл. 46 от ЗОС. Затова твърдението, че между страните не съществува наемен договор, защото същият е сключен с друго лице наемодател не съответства на изменената законовата уредба. Всъщност при липса на наемен договор общината би могла да изземе веднага имотите като ползвани без правно основание, защото актът за частна общинска собственост на основание чл. 5, ал. 1 от ЗОС има обвързваща доказателствена сила за правото на собственост до доказване на друго. Предвид доказателствата по делото е неоснователно твърдението на процесуалния представител на наемателя, че собствеността е преминала в полза на Христо Василев. Установено е неизпълнение на задължения за плащане на наемна цена за срок от месец юни 2008 г. до септември 2009 г. и неплащане на консумативи за периода от м. декември 2004 г. до м. юни 2009 г., т. е. за повече от три месеца, което представлява основание за прекратяване на наемно правоотношение по чл. 46, ал. 1, т. 1 от ЗОС. Защитната теза развита в съдебно заседание от 3.12.2009 г. е в смисъл, че наемните задължения не са плащани, защото в предходен момент е платена цена с цел купуване на жилищата. Обстоятелството е неотносимо към предмета на спора, защото договор за продажба на жилищата не е сключен, а преведената сума на 6.04.1993 г. по сметка на Столична голяма община е на друго основание. По тези съображения Върховният административен съд, трето отделение, намира, че решението е незаконосъобразно и следва да бъде отменено на основание чл. 221, ал. 2 вр. с чл. 209, т. 3 от АПК, като по същество жалбата бъде отхвърлена. Развитите доводи, че заповедта е нищожна са незаконосъобразни. В случаите, в които има правоприемство по силата на закона на страната на наемодателя поради промяна във вида на собствеността от държавна в общинска, органът, който е издал заповедта не може да бъде издател на заповедта за прекратяване на наемното правоотношение. Съгласно чл. 45а от ЗОС условията и редът за установяване на жилищни нужди и за настаняване под наем в жилищата по чл. 43 и 45 от ЗОС се определят с наредба на общинския съвет, като целта на закона е управлението на общинската собственост да се осъществява от един и същ административен орган в интерес на териториалната общност - чл. 142 от Конституцията на РБ. Следователно когато органът, издал настанителната заповед е изгубил компетентността си поради промяна в законодателството или поради промяна на собствеността, под "орган, издал настанителната заповед" по смисъла на чл. 46, ал. 2 от ЗОС трябва да се разбира органът, който към този момент има компетентността да извърши настаняване. Оспорената заповед не страда от пороците, посочи в чл. 146 от АПК като основания за отмяна. Водим от горното Върховният административен съд, III отделение,