Решение № 10535 от 21.11.2022 г. на ВАС, I о.

Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. С решение 175 от 10.05.2022 г. по адм. д. 509/2021 г. по описа на Административен съд - Добрич е отхвърлена жалбата на Я. Димитрова от гр. Добрич срещу Акт за установяване на задължения по декларация /АУЗД/ ПО-03000820076989-91-001/29.01.2021 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП-Варна, потвърден с Решение 214/20.09.2021 г. на директора на ТД на НАП Варна. С решението съдът е осъдил жалбоподателката да заплати на ТД на НАП Варна разноски по делото в размер на 300 лв. Срещу така постановеното решение е подадена касационна жалба от Я. Димитрова от гр. Добрич, [улица], чрез адв. И. Стефанова ДАК, В същата се прави оплакване, че решението на Административен съд Добрич е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и е необоснованост отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат доводи в подкрепа на оплакванията. Моли Върховния административен съд да отмени обжалваното решение и вместо него да постанови друго такова, с което да прогласи за нищожен или отмени оспорения АУЗД. Ответникът по касационната жалба директор на ТД на НАП Варна, чрез своя процесуален представител юрк. С. Митева, взема становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира заплащане на разноски. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е неоснователна. Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта и съответствието на решението на Административен съд - Добрич материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея, е допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд Добрич е бил АУЗД ПО-03000820076989-91-001/29.01.2021 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП-Варна, потвърден с Решение 214/20.09.2021 г. на директора на ТД на НАП Варна. С административния акт на Я. Димитрова са установени допълнителни задължения за внасяне данък върху дохода по чл. 17, във вр. с чл. 48 от ЗДДФЛ за периода 01.01.2019 г - 31.12.2019 г. и лихви за просрочие към 29.01.2021 г. в общ размер на 852, 28 лева. Първоинстанционният съд е приел, че между страните не е било спорно, че Я. Димитрова е подала по електронен път (вх. 0800И0253194/28.04.2020 г.) годишна данъчна декларация по чл. 50 от ЗДДФЛ за 2019 г., с която е декларирана годишна данъчна основа на получени доходи от упражняване на свободна професия с код 306 в размер на 13 735, 75 лева. В Приложение 10 от подадената декларация е декларирано и право на ползване на данъчно облекчение, предвидено за лице с намалена работоспособност в чл. 18, ал. 1 от ЗДДФЛ. Безспорно е, че Я. Димитрова е с 70 % намалена работоспособност видно от Експертно решение на ТЕЛК към МБАЛ-Добрич 3035 от 22.10.2009 г. (със срок на инвалидността до 01.10.2012 г.). Между страните не се спори, че на 28.04.2020 г. е генерирано съобщение с изх. 0800И0253194, в което е посочено, че декларацията е приета, но че са установени несъответствия в декларираните данни, поради наличие на подлежащи на принудително изпълнение публични задължения. Със съобщението е отправена покана за корекция на декларираните данни по реда на чл. 104, ал. 1 от ДОПК. От представеното по делото заверено копие на изпълнително дело 8150000463/2015 г. е видно, че същото е образувано през м. януари 2015 г. по реда на чл. 221, ал. 1 от ДОПК с изпращането на съобщение за доброволно изпълнение от публичния изпълнител. В съобщението са визирани изискуеми публични задължения от 2005 г., 2011 г., 2012 г., 2013 г. в общ размер на главницата от 595, 72 лв. и лихви от 371, 38 лева. Съобщението е получено лично от Я. Димитрова на 24.01.2015 г. Не се спори, че всички последващи издадени разпореждания от публичния изпълнител (разпореждане за плащане от 18.04.2016 г., разпореждане за присъединяване от 04.10.2016 г., разпореждане за частично прекратяване на производството от 13.01.2017 г., разпореждане за присъединяване от 19.05.2020 г.) са били неуспешно връчвани на адреса на касатора. Страните не спорят също така, че на 26.11.2020 г. до Я. Димитрова е изпратено ново съобщение с изх. 080662003498383 (връчено на 21.12.2020 г.) с покана да се яви в ТД на НАП, офис Добрич за отстраняване на несъответствията в подадената на 28.04.2020 г. годишна данъчна декларация. Безспорно е, че коригираща декларация не е подадена. На основание чл. 106, ал. 1 от ДОПК е издаден АУЗД, с който е установен размер на задължението по декларацията без данъчното облекчение по чл. 18, ал. 1 от ЗДДФЛ, а именно от 1 373 лева, от които 581 лв. внесени и 792 лв., подлежащи на допълнително внасяне. Определена е и лихвата за забава в размер на 60, 28 лева и общия размер на допълнителното задължение от 852, 28 лева. В производство по чл. 152-155 от ДОПК директорът на ТД на НАП-Варна е постановил Решение 214/20.09.2021 г., с което е потвърдил оспорения АУЗД. За да отхвърли жалбата на Я. Димитрова срещу АУЗД, потвърдено с Решение на директора на ТД на НАП Варна, решаващият съд е приел, че АУЗД е издаден в производство по служебна корекция на подадена декларация по чл. 50 ЗДДФЛ, при която органът по приходите е установил наличието на пречки за ползване на данъчно облекчение за лица с намалена работоспособност и е определил допълнителни задължения за данък върху доходите на физическо лице. При извършване на преценката за наличието на общите изисквания на закона за ползване на данъчно намаление органът, издал АУЗД е засегнал размера на декларирането задължение, тъй като е приел наличието на пречките за ползване на данъчното облекчение по чл. 23, ал. 3 от ЗДДФЛ, поради образуваното срещу Я. Димитрова през 2015 г. изпълнително дело 8150000463/2015 г. по описа на ТД на НАП Варна. Направен е краен извод за законосъобразност на оспорения ревизионен акт и неоснователност на жалбата. Решението е валидно, допустимо и правилно. По делото няма спор за факти. Правният спор се състои в отговор на въпроса дали с АУЗД по чл. 106, ал. 1 ДОПК могат да се определят служебно задължения за данъци, поради наличие на образувано изпълнително дело и представлява ли образувано изпълнително дело пречката по чл. 23, ал. 3 от ЗДДФЛ за ползване на данъчно облекчение за лица с намалена работоспособност по чл. 18, ал. 1 от ЗДДФЛ, във вр. с § 10а, ал. 3 от ДР на ЗДДФЛ. Отговорът на този въпрос е положителен от първоинстанционния съд и се възприема от настоящия съдебен състав. Образуваното и непрекратено изпълнително дело срещу жалбоподателката е достатъчно основание да се приеме, че са налице предпоставките по визирани в чл. 103, ал. 1 ДОПК - несъответствия между данните в декларацията и данните, получени от органите по приходите от трети лица или администрации съгласно изискванията на данъчното и осигурителното законодателство за подаване на декларации или информация, извън случаите по чл. 101, ал. 4 и чл. 102, ал. 4 ДОПК. Релевираните доводи в касационната жалба повтарят тезите на жалбоподателя пред първоинстанционния съд. Неоснователно е твърдението, че АУЗД по чл. 106, ал. 1 ДОПК е нищожен, тъй като е издаден в нарушение на чл. 103 и чл. 108 от ДОПК, защото въвежда изцяло нов предмет на облагането. Определените с оспорения АУЗД задължения са в резултат от несъответствия в подадената декларация с данните по изпълнително дело за изискуемите и непогасени публични задължения на декларатора, поради което те могат да бъда определени по реда на чл. 106, ал. 1 от ДОПК, какъвто е смисълът и целта на посочената разпоредба. Посочената съдебна практика на ВАС в касационната жалба, а именно Решение 4551 от 16.04.2020 г. по адм. д. 11804/2019 г., се отнася за случай, различен от настоящия, в който по отношение юридическо лице органите на приходите в производство по чл. 106, ал. 1 ДОПК при извършване на преценка за наличието на общите изисквания на закона за преотстъпване на данък по чл. 167 ЗКПО са засегнали основанието на данъчното задължение, което подлежи на установяване в ревизионно производство. В настоящия случай не се установява ново задължение, респ. нов предмет на облагането. Това е така, тъй като съгласно чл. 106 ДОПК, когато в декларация по чл. 105 се установят несъответствия, които засягат основата за данъчното облагане или за изчисляването на задължителните осигурителни вноски или размера на задължението, които не са отстранени по реда на чл. 103, органът по приходите издава акт за установяване на задължението, с който се коригира декларацията. Както вече беше посочено, за да се ползва данъчно облекчение по чл. 18, ал. 1 ЗДДФЛ е необходимо да няма подлежащи на принудително изпълнение публични задължения съгласно чл.23, ал. 2 ЗДДФЛ. При установяване на несъответствията в подадената декларация, административният орган е съобразил данните, получени от трети лица или администрации, а именно наличието на изпълнително дело срещу данъчно задълженото лице, което не е прекратено. Извършената от органа корекция на задълженията е единствено по отношение на размера на задължението, неправилно деклариран след приспадане на данъчно облекчение, каквото право деклараторът не притежава, предвид образуваното срещу него изпълнително дело. Подлежащо на принудително изпълнение задължение е всяко едно задължение, което може да бъде обект на принудително изпълнение, без значение дали самото изпълнение е започнало. В този смисъл доводите за липсата на успешно връчване на последващи разпореждания на публичния изпълнител (разпореждане за плащане от 18.04.2016 г., разпореждане за присъединяване от 04.10.2016 г., разпореждане за частично прекратяване на производството от 13.01.2017 г., разпореждане за присъединяване от 19.05.2020 г.), не променят крайния извод за липса на предпоставки за ползване на данъчно облекчение по чл. 18, ал. 1 от ЗДДФЛ, във вр. с § 10а, ал. 3 от ДР на ЗДДФЛ. С оглед на гореизложеното, в касационното производство не се установиха твърдяните отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК, поради което обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. При този изход на делото е основателна претенцията за присъждане на разноски на ответника по касация. Така мотивиран, Върховният административен съд, състав на първо отделение