Решение № 601 от 06.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1225/2026 г.

Производството е по реда на чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от „Вилерой & Бох България“ АД против решение №296 от 17.11.2025 г., постановено по въззивно гражданско дело №194 по описа за 2025 г. на Габровския окръжен съд, I състав, с което е обезсилено решение № 19 от 15.01.2025 г. по гр. д. № 985 по описа за 2021 г. на Габровския районен съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от В. П. Г. против „Идеал Стандарт –Видима“ АД искове с правно основание чл.200, ал.1 от КТ за заплащане на 50 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от професионална болест и по чл.86 от ЗЗД за заплащане на 3 916 лв. обезщетение в размер на законната лихва върху главницата за периода от 28.05.2020 г. до 4.3.2021 г. Касаторът моли обжалваното решение да бъде отменено и делото да бъде върнато на въззивния съд за постановяване на решение по съществото на спора. В. П. Г. оспорва касационната жалба и моли обжалваното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд на Република България, състав на Трето отделение на Гражданска колегия, след като обсъди становищата на страните по посочените в жалбата основания за касация на решението, приема следното: Касационната жалба срещу решението на Габровския окръжен съд е допустима: подадена е от легитимирана страна в срока по чл.283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд по главен иск с цена 50 000 лв. Решението е допуснато до касационно обжалване с определение №2368 от 8.5.2026 г. по настоящото дело по следните въпроси: 1.По кой ред следва да бъде реализирана отговорността на работодател за обезщетение на неимуществени вреди, причинени от професионална болест, довела до трайно намалена работоспособност, включително до 50%- чл.200 или чл.49 във връзка с чл.45 от ЗЗД? 2.Какво е решението, постановено при неправилна правна квалификация на претендираното спорно право-недопустимо или неправилно? 3.Длъжен ли е въззивният съд да разреши спора по същество при произнасяне на първоинстанционния съд по твърдените от ищеца факти и петитум, но при неправилна правна квалификация на исковете, дадена от долустоящия съд? Първият въпрос на касатора е разрешен в практиката на Върховния съд в т.3 на ТР № 45 от 19.04.1990 г. по гр. д. № 33/1989 г. на ОСГК. В мотивите на тълкувателното решение е посочено, че с Кодекса на труда от 1986 г. е създадена нова правна уредба на имуществена отговорност на предприятието при смърт, с която са въведени съществени отклонения от гражданскоправния режим на отговорността по ЗЗД, за да се засили защитата на живота и здравето на работника. Различието в нормативното уреждане на тази отговорност по ЗЗД и по КТ не само изисква точното определяне на тяхното приложно поле, но изключва провеждането им в зависимост от волята на пострадалия. Изводът е, че пострадалият работник при условията на чл. 200 от Кодекса на труда не може да търси от предприятието обезщетение за претърпените от него вреди на основание чл. 49 във връзка с чл. 45 ЗЗД. Обезщетение за вреди от професионална болест, довела до намаляване на трудоспособността на пострадалия под 50 процента, също може да се търси от работодателя на основание чл.200 от КТ съобразно корективното тълкуване на тази разпоредба, дадено в решение № 286 от 16.07.2010 г. по гр.дело №69/2009 г. на IV ГО на ВКС. По втория и третия въпрос на касатора е формирана трайна и последователна практика на ВКС, съдържаща се в решения № 317 от 27.06.2012 г. по гр.д.№ 117/2012 г. на IV ГО на ВКС, № 45/ 20.04.2010 г. по т.д.№ 516/ 2009 г. на II ТО, № 539/ 13.12.2011 г. по гр.д.№ 1844/ 2010 г. на ІV ГО, № 71/ 23.02.2012 г. по гр.д.№ 594/ 2011 г. на ІV ГО, № 223 19.06.2013 г. по гр.дело №1006 / 2012 г. на IV ГО, № 50051 от 19.04.2023 г. по г.д.N.1156 по описа за 2022 г. на III ГО и много други. Според тази практика първоинстанционното решение, постановено при неправилна правна квалификация на претендираното спорно право, когато не е допуснато нарушение на диспозитивното начало, е неправилно, а не недопустимо. Въззивният съд е този, който следва да разреши спора в съответствие с действителното правно основание на исковата претенция, без да има правомощие да обезсилва първоинстанционното решение под предлог, че произнасянето е по непредявен иск. При тези отговори на поставените въпроси по съществото на спора и по оплакванията в касационната жалба се констатира следното: В. П. Г. е изложил в исковата молба, че по силата на трудов договор от 30.01.2007 г. до прекратяване на трудовото правоотношение през 2018 г. е работил като полировач на метал и заради условията на работа се е разболял от вибрационна болест, причинила 30 % намалена работоспособност. Ето защо е поискал дружеството-работодател да му заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на 50 000 лв. и 3 916 лв. обезщетение в размер на законната лихва върху главницата за периода от 28.05.2020 г. до 4.3.2021 г. В решение № 19 от 15.01.2025 г. по гр. д. № 985 по описа за 2021 г. Габровският районен съд е приел, че правното основание на иска за главницата е чл.200 от КТ и поради липса на експертно решение на ТЕЛК, установяващо професионалния характер на заболяването, е отхвърлил предявените искове. Габровският окръжен съд е счел, че правната квалификация на предявения иск за главницата е чл.49 във връзка с чл.45 от ЗЗД. Тази квалификация е била дадена от първоинстанционния съд в доклада по делото, но въпреки това е било постановено решение по иск с правно основание чл.200 от КТ. Освен това при обжалване на определението, с което е определена подсъдността на делото на Габровския районен съд, Великотърновският апелативен съд е счел в определение № 247 от 21.05.2021 г. по в.ч. гр.д. №177/2021 г., че не е налице нито една от хипотезите на чл.200, ал.1 от КТ. Затова въззивният съд е достигнал до извода, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск, поради което неговото решение е недопустимо и го е обезсилил, като е върнал делото за ново разглеждане от друг състав. От дадените по-горе отговори на въпросите следва, че Габровският окръжен съд е допуснал съществени процесуални нарушения при постановяване на обжалваното решение. Дадената от въззивния съд погрешна правна квалификация на предявения главен иск по чл.45 във връзка с чл.49 от ЗЗД, вместо по чл.200 от КТ, е дала на този съд неоснователен предлог да обезсили първоинстанционното решение, вместо да реши спора по същество, както изисква разпоредбата на чл.271, ал.1 от ГПК. Ето защо обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено и делото трябва да бъде върнато за ново разглеждане на друг състав на Габровския окръжен съд. При това разглеждане въззивният съд трябва да съобрази, че пълномощникът на ищеца в публичното съдебно заседание на 10.12.2024 г. пред Габровския районен съд е поискал спиране на производството заради обжалвано пред ВАС и все още невлязло в сила решение на ТЕЛК за признаване професионалния характер на заболяването, като е представил съдебно удостоверение от Административен съд-Габрово. В практиката на ВКС, съдържаща се в решение № 44 от 26.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1822/2020 г. на III ГО и цитираните в него решение № 462/09.01.2012 г. по гр. д. № 1304/2010 г. на IV ГО, решение № 42/20.02.2012 г. по гр. д. № 267/2011 г. на IV ГО, решение № 134/29.04.2013 г. по гр. д. № 709/2012 г. на IV ГО и решение № 74/05.07.2019 г. по гр. д. № 2813/2018 г. на III ГО на ВКС, е прието, че признаването на професионалния характер на заболяване съгласно чл. 62, ал. 3 КСО е от изключителна компетентност на органите на експертизата по работоспособността. Процедурата за установяване и признаване е уредена в специална Наредба за реда за съобщаване, регистриране, потвърждаване, обжалване и отчитане на професионалните болести. Признаването на професионалната болест, включително нейното усложнение и късните й последици, както и причинно-следствената връзка между професионалната болест и условията на труд става с решение на ТЕЛК или НЕЛК. Решенията на органите на медицинската експертиза, които не са обжалвани или редът за обжалването им е изчерпан, са задължителни за всички лица, органи и организации в страната съгласно предвиденото в чл. 113, ал. 3 и чл. 13, ал. 3 от Наредбата. Това означава, че висящо административно производство по спора дали заболяването на ищеца има професионален характер е от преюдициално значение за изхода на настоящото дело. От представеното съдебно удостоверение на стр.797 по описа на Габровския районен съд не става ясно дали висящото административно дело наистина касае установяването на професионалното заболяване на ищеца. Наличието на основание за спиране на гражданското дело обаче е абсолютна процесуална пречка, за която съдът следи служебно/т.1 на ТР№1/2017 г. от 09.07.2019 г. по тълк. д. № 1/2017 на ОСГТК/. Ето защо въззивният съд трябва сам да изиска преписи от съответните съдебни и административни актове, посочени в удостоверението, за да установи дали производството трябва да бъде спряно. Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение