Решение № 1909 от 19.02.2016 г. на ВАС по адм. д. № 14499/2015 г.

Решение № 1909 от 19.02.2016 г. на ВАС по адм. д. № 14499/2015 г., VII о., докладчик съдията Калина Арнаудова Производство по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба подадена от Гена Нанчева Гьонева-Кулова срещу решение № 1561 от 28.10.2015 г. постановено по адм. дело № 1319 по описа за 2015 г. на Административен съд (АС) - Бургас. Касационният жалбоподател, сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради неправилно прилагане на материалния закон и необоснованост. Счита, че са налице основания за прогласяване на нищожност на обжалвания акт за установяване на задължения по декларация (АУЗД). Неправило съдът е приел, че нарушението на чл. 109, ал. 1 и на чл. 171, ал. 1 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) не засяга компетентността, а трябва да се разглежда единствено като нарушение на административнопроизводствените правила. За да приеме, че актът е издаден от компетентен орган, съдът се е позовал единствено на неговата материална и функционална компетентност и е игнорирал изцяло времевата му компетентност, като основание за нищожност. Административният орган не е разполагал с времева компетентност да образува производство за установяване на данъчни задължения извън срока по чл. 109, ал. 1 от ДОПК. Установените с обжалвания акт задължения са извън преклузивния пет годишен срок, съответно - извън пределите на предоставената на органа времева компетентност. Това води до нищожност на акта по отношение на задълженията за периода 2005 г. - 2008 г. Съгласно чл. 107, ал. 3 от ДОПК, процесният АУЗД се явява изпълнителен титул, за да бъдат предприети действия по принудително събиране на задълженията за данък сгради и такса битови отпадъци за периода 2005 г., 2006 г., 2007 г. и 2008 г. С изтичането на регламентирания в чл. 171 от ДОПК 5-годишен давностен срок, органът, компетентен да събере публичното вземане, губи възможността да предприема и принудителни действия по събирането му. Поради това АУЗД се явява нищожен титул за изпълнение и е недопустим и на това основание. Процесният АУЗД прекъсва давността само за периода след 2008 г., тъй като към датата на издаването му - 05.09.2014 г. не са изтекли визираните в чл. 171, ал. 1 от ДОПК пет години за задълженията от 2009 г. до 2014 г. включително. Предвид изложеното прави искане решението да бъде отменено и да бъде постановено решение по съществото на спора, с което да бъде прогласена частична нищожност на АУЗД. Претендира присъждане на направените разноски. Ответникът - Директорът на дирекция "Местни приходи от данъци, такси и реклама" при община Бургас, чрез процесуалния си представител, изразява становище за неоснователност на жалбата, по съображения изложени в представен по делото писмен отговор. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, седмо отделение, като се запозна със събраните по делото доказателства, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 211 от АПК от надлежна страна, имаща право и интерес от оспорването и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата на Гена Нанчева Гьонева - Кулова, с искане да бъде обявен за нищожен АУЗД № АУ6472 от 5.09.2014 г. издаден от главен експерт "Ревизии" в отдел "Контрол и принудително събиране" на дирекция "Местни приходи от данъци, такси и реклами" ("МПДТР") при община Бургас, в частта, в която е потвърден с решение № 94-01-10517/5/ от 19.06.2015 г. на директора на дирекция "МПДТР" при община Бургас и е осъдил жалбоподателката да заплати на община Бургас юрисконсултско възнаграждение. За да постанови решението си съдът е изложил, че с АУЗД № АУ6472 от 5.09.2014 г. издаден от главен експерт "Ревизии" в отдел "Контрол и принудително събиране" на дирекция "МПДТР" при община Бургас, на основание чл. 107, ал. 3 от ДОПК, по отношение на Гена Нанчева Гьонева-Кулова, са установени задължения за данъци и такса битови отпадъци за периода от 2005 г. до 2014 г., включително и лихви за просрочие към тях, към 5.09.2014 г. Актът е съобщен на адресата по реда на чл. 32 от ДОПК. На 26.03.2015 г. в община Бургас е входирано искане до директора на дирекция "МПДТР" при община Бургас, с което е поискано обявяването на АУЗД за нищожен в частта за периода 2005 г., 2006 г., 2007 г. и 2008 г. С решение № 94-01-10517/1/ от 9.04.2015 г. горестоящият административен орган е отменил АУЗД, в частта в която са установени задължения преди данъчен период 2005 г. и е оставил без разглеждане жалбата в останалата част. С определение № 1312 от 11.06.2015 г., постановено по адм. дело № 837 по описа за 2015 г. на АС - Бургас, решението е отменено, в частта относно установените с АУЗД задължения за периода 2005 г., 2006 г., 2007 г. и 2008 г. в размер общо на 1 306, 09 лв., от които главница 799,95 лв. и 605,14 лв. лихва и административната преписката е изпратена на директора на дирекция "МПДТР" община Бургас за произнасяне по жалбата срещу акта в посочената част. С решение № 94-01-10517/5/ от 19.06.2015 г. директорът на дирекция "МПДТР" при община Бургас, по искането за нищожност, е потвърдил АУЗД за периоди 2005 г., 2006 г., 2007 г. и 2008 г. При така установената фактическа обстановка, съдът е приел, че АУЗД е издаден от компетентен орган, а направените възражения за нищожност на акта, като издаден в нарушение на чл. 109, ал. 1 ДОПК и чл. 171, ал. 1 ДОПК, са неоснователни. Решението е правилно. По делото е безспорно установено, че жалбата на Гена Нанчева Гьонева-Кулова срещу АУЗД е подадена в АС - Бургас, след посочения чл. 107, ал. 4 от ДОПК 14-дневен преклузивен срок за оспорването на му, което ограничава предмета на съдебния контрол единствено до проверка на неговата действителност и не включва пороците обосноваващи унищожаемост на акта. Според чл. 4, ал. 1 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ), установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци се извършва от служители на общинската администрация по реда на ДОПК, като съгласно чл. 4, ал. 3 от с. з., в производствата по ал. 1 служителите имат правата и задълженията на органи по приходите, като се определят със заповед на кмета на общината (чл. 4, ал. 4 от ЗМДТ). По делото е представена заповед № 1681 от 1.07.2014 г. на кмета на община Бургас, с която на основание чл. 44, ал. 2 от ЗМСМА и чл. 4, ал. 3 и ал. 4 от ЗМДТ са определени служители на общинската администрация, с права и задължения на органи по приходите, сред които и издателя на оспорения АУЗД, в качеството му на служител в отдел "Контрол и принудително събиране" на дирекция "МПДТР" при община Бургас. Поради това правилен е изводът на първоинстанционния съд, че АУЗД е издаден от компетентен орган. АУЗД е изготвен в писмена форма и притежава нормативно изискуемите реквизити - съдържа мотиви и разпоредителна част, основания за издаването му, както и необходимите индивидуализиращи белези на издателя и данъчния субект, подпис на издателя и указание за обжалването му. В същия са посочени както фактическите, така и правните основания за неговото издаване. Не се спори и досежно това, че към момента на издаването на акта са били налице невнесени в срок задължения за данък върху недвижимите имоти и такса битови отпадъци, както и, че не е извършвана ревизия за установяване на въпросните задължения. При това положение са били налице материално-правните предпоставки за издаване на акт за АУЗД, визирани в чл. 107, ал. 3 от ДОПК, а именно - наличие на неплатени задължения, чийто размер се установява въз основа на подадена от задълженото лице декларация и липса на извършена ревизия. С разпоредбата на чл. 109, ал. 1 от ДОПК е регламентирано, че не се образува производство за установяване на задължения за данъци по този кодекс, когато са изтекли 5 години от изтичането на годината, в която е подадена декларация или е следвало да бъде подадена декларация. Това правило следва да се тълкува като се съобразява спецификата на задълженията и декларирането по ЗМДТ. За определяне на задължения по ЗМДТ не се подава декларация за всеки данъчен период (ежегодно или ежемесечно), а еднократно при придобиване на имот/МПС или при промяна на обстоятелства, имащи значение за определяне на данъка. При липса на промяна в обстоятелствата, първоначално подадената декларация "замества" декларациите за следващите календарни години. Нормата чл. 109 от ДОПК е императивна правна норма, въвеждаща преклузивен срок, с изтичането на който се препятства възможността на органите по приходите да установяват задължения. Изтичането на посочения в чл. 109, ал. 1 от ДОПК срок представлява отрицателна процесуална предпоставка, която е пречка за образуването и развитието на административното производството за задълженията, за които този срок е изтекъл. Процесуалните действия в противоречие в посочената норма са такива предприети при съществено нарушение на административно-производствените правила по издаването на административния акт и обуславят неговата незаконосъобразност. Недопустимостта на производството не прави завършващият го акт нищожен, а унищожаем. Предвид изложеното релевираните в тази насока възражения в касационната жалба са неоснователни. Институтът на давността по чл. 171 и следващите от ДОПК касае сроковете за погасяване на задължения, както установени по подадени от лицата декларации, така и установени с административен акт. С изтичането на регламентираните в чл. 171 от ДОПК срокове се препятства възможността същите да бъдат събирани по принудителен ред. Направеното възражение от касационния жалбоподател за изтекла давност по чл. 171, ал. 1 от ДОПК, е релевантно при проверката на пороците, обосноваващи унищожаемост, а не нищожност на АУЗД. При наличие на влязъл в сила АУЗД, давността по чл. 171 от ДОПК ще се преценява в производството по събирането на установените с този акт задължения. Решението не страда от релевираните с касационните жалби пороци и като валидно, допустимо и правилно, следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, заявеното от процесуалния представител на ответника искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателно, поради което и на основание чл. 161, ал. 1 от ДОПК във вр. с чл. 8, ал. 1, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, касационният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати в полза на бюджета на ответника сумата от 318, 03 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение