Решение № 4474 от 22.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1669/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по касационната жалба от "Технопанел" ЕАД, гр. София, подадена чрез процесуален пълномощник, против Решение № 38839 от 21.11.2025 г. на Административен съд - София - град /АССГ/, постановено по административно дело № 7151/2025 г., с което са отхвърлени предявените от дружеството искове срещу Агенция Митници и Върховен административен съд /ВАС/ с правно основание чл. 4, § 3 от Договора за Европейския съюз /ДЕС/ вр. чл. 2в, ал. 1, т. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/ за солидарно осъждане за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 19 811.55 лв. в резултат от административна и правораздавателна дейност, при която са допуснати достатъчно съществени нарушения на правото на Европейския съюз /ЕС/, и с правно основание чл. 86 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/ за сумата от 4 826.98 лв., представляваща мораторна лихва за забава за периода от датата на увреждането /22.02.2023 г./ до предявяването на исковата молба /08.07.2025 г./, ведно със законна лихва от датата на завеждане на исковата молба до окончателното плащане на главницата.

С обжалваното съдебно решение АССГ е отхвърлил и предявеният в условията на обективно евентуално съединяване иск срещу ВАС с правно основание чл. 4 § 3 от Договора за Европейския съюз /ДЕС/ вр. чл. 2в, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 19 811.55 лв. в резултат на правораздавателна дейност, при която е допуснато достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз /ЕС/, изразяващо се в отхвърляне на искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС по адм. дело № 10077/2024г. по описа на ВАС и с правно основание чл. 86 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/ за сумата от 4826.98 лв., представляваща мораторна лихва за забава за периода от датата на увреждането /22.02.2023 г./ до предявяването на исковата молба /08.07.2025 г./, ведно със законна лихва от датата на завеждане на исковата молба до окончателното плащане на главницата.

Касаторът поддръжа, че атакуваният съдебен акт е неправилен като постановен при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и в противоречие с материалния закон, съставляващи касационни основания за отмяна по чл. 209, т. 3 АПК. Сочи, че при ясна фактическа обстановка първостепенният съд е достигнал до необосновани правни изводи. Изтъква, че от една страна решаващият състав е формирал извод за наличие на нарушение на правото на ЕС, което е достатъчно съществено, но друга страна неаргументирано е счел, че липсва причинно - следствена връзка и не е установено настъпването на вреди. В тази връзка подчертава, че извършването на проверка по чл. 33 от Протокол № 1 към Споразумението между Европейската общност за въглища и стомана и Република Турция относно търговията с продукти, които попадат в обхвата на договора за създаване на ЕОВС от 25.07.1996г., изменен с Решение № 1 он 24.02.2009г. /Протокол № 1/ е правомощие на митническите органи, чието упражняване не може да бъде инициирано от дружеството. Намира, че след като дължимата проверка по чл. 33 от Протокол № 1 не е извършена, то не е налице законово основание за незачитане на доказателствената сила на представения за стоката сертификат за движение ЕUR 1. Именно тези незаконосъобразни действия, потвърдени като такива и от съда, счита, че са в пряка причинно - следствената връзка с установените от митническите органи и заплатени от дружеството задължения и разноски за обжалване, представляващи претърпените от него имуществени вреди. Досежно предявеният в условията на евентуалност иск срещу Върховния административен съд акцентира, че искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС е касаело норми от правото на ЕС, които са приложени от митническия орган и от ВАС при разрешаването на спора. В тези насоки излага подробни доводи и претендира отмяна на обжалваното решение и вместо него постановяване на друго, с което предявените искове бъдат уважени, ведно с присъждане на осъществените разноски в първоинстанционното и касационното производство, съгласно представения списък по чл. 80 от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.

Ответникът по касационната жалба – Агенция Митници, редовно призован, не се явява, не се представлява и не изразява писмено становище по нея.

Ответникът – Върховният административен съд / ВАС/, чрез процесуален пълномощник, с писмен отговор оспорва основателността на касационната жалба и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Възразява за прекомерност на заплатеното от касатора адвокатско възнаграждение.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на Първо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея, е допустима, а разгледана по същество е основателна по следните съображения:

Оспореното първоинстанционно решение е валидно и допустимо като постановено от компетентен съд съгласно чл. 2в, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ и съобразно правилата за родова и местна подсъдност. Правилно АССГ е приел, че исковете са предявени от активно легитимирана страна срещу надлежни пасивно легитимирани ответници при условията на обективно евентуално и субективно съединяване по чл.4, ал.2 ЗОДОВ.

За да достигне до извод за неоснователност на релевираните претенции първостепенният съд е приел следното от фактическа страна:

На 16.10.2023г. на „Технопанел „ ЕАД е издадено Решение № РЗМ-5800-1669/32-592525 от Директора на ТД Митница София /ТДМС/ по митническа декларация (МД) с MRN № 23BG005808113772R2/17.02.2023г., с която е декларирано поставяне под режим „Допускане за свободно обращение“ на стоки, внесени от Република Турция, представляващи 3 колета плосковалцовани продукти от желязо и нелегирани стомани, с широчина 600 mm или повече: от нелегирана стомана, боядисана галванизирана ламарина на рулони, с бруто тегло 20890 кг. и нето тегло 20740 кг., с декларирани ЕД 6/14 „Код на стоката по Комбинираната номенклатура“ – 7210708091, в ЕД 5/15 „Код на държавата по произход“ - EU - European Community, в ЕД 4/11 „Обща фактурна стойност“ – 26 107 EUR и държава на изпращане - Република Турция.

При извършена физическа проверка на стоките митническите органи са установили, че върху стоките има етикети, които те разчитат като произведена в Република Турция.

В тази връзка за целите на даване на разрешение за вдигане на стоките по смисъла на чл. 195 от Регламент (ЕС) 952/2013, както и поради възприета от административните органи невъзможност по безспорен начин да бъде доказан декларираният произход на стоката, с писмо рег. № 32-66261/17.02.2023 г. от дружеството е изискано обезпечение за защитно мито в размер на 25%, в съответствие с Регламент (ЕС) № 2019/159, възлизащо на сумата от 15 318.55 лв. Обезпечението е предоставено и заведено в регистъра на ТДМС с GRN 23BG005800X274822/22.02.2023 г.

С писмо рег. № 32-66240/17.02.2023 г. от вносителя са изискани допълнителни документи във връзка с изпълнението на Регламент (ЕС) № 2019/159, доказващи произхода на стоката.

С писмо рег. № 32-72265/22.02.2023 г. „Технопанел“ ЕАД е предоставило допълнителна информация и документи, свързани с вноса на декларираната стока. Със служебна бележка рег. № 32-107080/20.03.2023 г. е изразено становище за некоректност на тарифния код по ТАРИК и по отношение на декларирания произход на стоката, доколкото същият „не може да бъде еднозначно доказан“.

С Решение № РЗМ – 5800-1669/32-592525 от 16.10.2023 г., издадено от директора на ТДМС по горепосочената МД е определена ставка на допълнително/ защитно/ мито в размер на 25 %. Според изложените мотиви, сертификатът за движение EUR.1 за европейския произход на изнасяните стоки се издава на основание Протокол № 1 от 24 февруари 2009 г. за целите на доказване на преференциалния произход във връзка с изискванията на преференциалните търговски договорености, сключени между ЕС и държави партньори и като такъв не се приема за целите на доказване на непреференциален произход на стоките по смисъла на Регламент за изпълнение (EС) № 2019/159. Прието е, че стоките са без произход по аргумент от чл. 12, § 2 от Протокол № 1 от 24 февруари 2009 г., тъй като са изнесени от Общността в трета страна, като впоследствие не може да бъде доказано, че тези стоки са същите и че не са преминали през други операции освен необходимите за запазването им в добро състояние, докато са били в тази страна или по време на износа. По тези съображения произходът на стоката е определен по правилата на чл. 243, § 4 от Регламент за изпълнение (ЕС) № 2015/2447 на Комисията от 24 ноември 2015 година за определяне на подробни правила за прилагането на някои разпоредби на Регламент (ЕС) № 952/2013 на Европейския парламент и на Съвета за създаване на Митнически кодекс на Съюза (Регламент (ЕС) № 2015/2447), като в обобщение е прието, че тя е с произход Република Турция, а не от Европейски съюз.

Това решение на директора на ТД Митница София е оспорено пред АССГ, като по жалбата е образувано адм. д. № 11452/2023 г., спорът по което се концентрира върху произхода на стоката, която е декларирана с МД с MRN № 23BG005808113772R2/17.02.2023 г. и начина на оспорване и доказването му. С Решение № 12401/19.07.2024 г., постановено по адм. д. № 11452/2023 г., АССГ е отхвърлил жалбата с мотиви за приложимост на чл. 12, § 2 от Протокол № 1 от 24 февруари 2009 г., който определя процесните стоки като „стоки без произход“. Изтъкнал е още, че е налице различно описание на стоката и код по ТАРИК, внесена в Република Турция от Европейския съюз и тази изнесена от Република Турция за Република България, предвид което не е доказано по задоволителен за митническите органи начин, че върнатите стоки са същите като тези, които са били изнесени от Общността към Република Турция, независимо, че митническите органи не оспорват валидността на представения сертификат за движение EUR 1.

Решението на АССГ е обжалвано от „Технопанел“ ЕАД пред ВАС, като по жалбата е образувано адм. д. № 10077/2024 г., в хода на което дружеството е поискало отправяне на преюдициално запитване до СЕС, съдържащо предложение за поставяне на следните въпроси:

1. Допуска ли разпоредбата на чл. 2, параграф 1 от Регламент (ЕС) 2019/159 да се приложат с приоритет общите правилата за определяне на произход на стока пред разпоредбите на Протокол № 1 от 24 февруари 2009 г. за стоки с тарифен код по Комбинираната номенклатура – 7210708091, с произход Общността, които се внасят обратно в Общността от Република Турция, когато тези стоки са придружени от сертификат за движение EUR 1?

2. Допуска ли чл. 2, параграф 1 от Регламент (ЕС) 2019/159 да се приеме, че внасяни в Общността стоки не са с произход от Общността, когато тези стоки се придружават от сертификат за движение EUR 1, в който е посочен произход Общността, без да бъде извършена проверка на този сертификат по реда на чл. 33 от Протокол № 1 от 24 февруари 2009 г.?

3. Допуска ли се доказване на непреференциален произход на стоките по смисъла на Регламент (EС) 2019/159, когато за тях е представен сертификат за движение EUR.1, съгласно чл. 16 от Протокол № 1 от 24 февруари 2009 г.?

С Решение № 1892/26.02.2025 г., постановено по адм. д. № 10 077/2024 г. ВАС е отхвърлил искането за отправяне на преюдициално запитване и е оставил в сила Решение № 12401/19.07.2024 г., постановено по адм. д. № 11452/2023 г., по описа на АССГ, 2 състав. Изводът за неговата правилност е обоснован с различното описание на стоката и код по ТАРИК, внесена в Република Турция от Европейския съюз и тази изнесена от Република Турция за Република България. Преценено е, че така формулираното искане за отправяне на преюдициално запитване е неотносимо към спора. Застъпено е становище, че в хипотезата, при която стоки с произход ЕС се изнесени за република Турция и впоследствие са върнати в ЕС, тези стоки се считат за стоки без произход съгласно чл. 12, § 2 от Протокол № 1 от 24 февруари 2009 г., поради което сертификатът за движение EUR.1, издаден от турските митнически органи за тези стоки, не може да бъде приет за целите на прилагане на тарифни преференции, предвидени в Споразумение между Европейската общност за въглища и стомана и Република Турция за търговията с продукти, включени в Договора за въглища и стомана. Тъй като от „Технопанел“ ЕАД не са предоставени достатъчно документи за проследяване движението на стоките и еднозначно определяне на техния непреференциален произход, то декларираният произход на стоката не може да се приеме. Според тричленният състав стоките са с произход Република Турция съгласно правилата на чл. 2, § 1 и § 2 от Регламент (ЕС) № 2019/159 във вр. с чл. 243, § 4 от Регламент (ЕС) № 2015/2447.

При тази фактическа установеност АССГ е приел, че предпоставките за ангажиране отговорността на държава членка за обезщетение за вреди, причинени от нарушение на общностното право, са следните: съюзна норма, предоставяща права на частноправните субекти; наличие на достатъчно очевидно /съществено, сериозно/ нарушение на общностната норма от административния орган и от националния съд, пряка причинна връзка между нарушението и настъпила за частноправното лице вреда.

Според решаващия състав наличието на първата предпоставка, а именно - съюзна норма, предоставяща права на частноправните субекти, се обосновава с разпоредбата на чл. 33 от Протокол № 1 от 24 февруари 2009 г., уреждащ проверка на представеното при вноса доказателство за произход на стоката – сертификат EUR 1. Като международно споразумение, цитираният Протокол е неделима част от правото на ЕС и правната му сила е по-голяма от тази на вторичното законодателство.

Съдът е приел за установено наличието и на втората предпоставка - нарушение на общностната норма от административния орган и националния съд, което е достатъчно съществено. Уточнил е, че констатираното разминаване в описанието на стоките може да послужи само като основание за съмнение на вписания в сертификата за движение EUR 1 произход. Това съмнение обаче е следвало да доведе до иницииране на проверка по реда на чл. 33 от Протокол № 1 от 24 февруари 2009 г., тъй като Споразумението между Европейската общност за въглища и стомана и Република Турция относно търговията с продукти, които попадат в обхвата на договора за създаване на ЕОВС от 25.07.1996г., изменен с Решение № 1 он 24.02.2009г. е международен договор с по-висша сила, който изключва прилагането на вторичното законодателство на ЕС.

За да достигне до извод за неоснователност на исковете по чл. 4, § 3 ДФЕС във вр. с чл. 2в, ал. 1 и ал. 2 ЗОДОВ решаващият състав е приел за недоказани причинно-следствената връзка между нарушението и настъпването на вреда за дружеството. Това заключение е обосновано с довода, че неизвършването на проверката по реда на чл. 33 от Протокол № 1 от 24 февруари 2009 г. не води до единствения и възможен извод за неначисляване на допълнителни задължения за дружеството, което се подкрепя и от констатираните различия в останалата част от доказателствата.

Относно предявения в условията на евентуалност иск срещу ВАС, първоинстанционният съд е посочил, че не е допуснато нарушение на чл. 267 от ДФЕС с отхвърляне на искането за отправяне на преюдициално запитване, тъй като приложените общностни норми са ясни.

Така постановеното решение е валидно и допустимо, но неправилно като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила.

Независимо, че правото на ЕС не съдържа изрична регламентация на иска за обезщетение за вреди, причинени на частно правните субекти от нарушаването му, то в своите решения СЕС приема, че по силата на предвидения в член 4, § 3 ДЕС принцип на лоялното сътрудничество държавите членки са длъжни да отстранят незаконосъобразните последици от всяко нарушение на правото на Съюза и че принципът на отговорност на държавата за вреди, причинени на частноправните субекти вследствие на нарушения на правото на Съюза, за което носи отговорност държавата, е присъщ на системата на Договорите, на които се основава Съюзът /така решение от 19 ноември 1991 г., Francovich и др. C-6/90 и C-9/90, т. 35, решение от 5 март 1996 г., Brasserie du pеcheur и Factortame, C-46/93 и C-48/93, т. 31, решение от 14 март 2013 г. по дело Leth, C-420/11, т. 37 и т. 40/.

Приложимите процесуални правила се определят във вътрешния правен ред на всяка държава членка по силата на принципа на процесуалната автономия на държавите членки, при условие все пак да не са по-неблагоприятни от правилата, уреждащи аналогични вътрешноправни положения /принцип на равностойност/, и да не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от общностния правен ред /принцип на ефективността/ /виж решение от 7 януари 2004 г. по дело Wells, C-201/т. 67, решение от 14 март 2013 г. по дело Leth, C-420/11, т. 38/.

Според СЕС, материално правните предпоставки, обуславящи основателността на иска за обезщетение за вреди от нарушаване на правото на ЕС, са изискуеми кумулативно, а те са: предмет на нарушената правна норма на Съюза да е предоставянето на права на частноправните субекти, нарушението на нормата да е достатъчно съществено и да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда / решение от 25 ноември 2010 г. по дело C-429/09, т. 47, решение от 9 декември 2010 г. по дело Combinatie Spijker Infrabouw-De Jonge Konstruktie и др., C-568/08, т. 87, решение от 14 март 2013 г. по дело Leth, C-420/11, т. 37/.

Задължението на държавата членка да отстрани незаконосъобразните последици от всяко нарушение на правото на Съюза съществува във всички хипотези на нарушаването му, независимо кой е публичният орган, извършил нарушението, и кой е публичният орган, който съгласно правото на съответната държава членка носи отговорност за поправянето на вредите /в този смисъл решение от 5 март 1996 г. по дело Brasserie duреcheur и Factortame, C-46/93 и C-48, т. 32, решение от 1 юни 1999 г. по дело Konle, C-302/97, т. 62, решение от 4 юли 2000 г. по дело Haim, C-424/97, т. 27, решение от 30 септември 2003 г. по дело Kсbler, C-224/01, т. 31, решение от 25 ноември 2010 г. по дело C-429/09, т. 46/.

Според приетото от СЕС в решението му по дело Milena Tomasova, С-168/15, т. 20 и т. 23 принципът на отговорност на държавата за вреди, причинени на частноправните субекти вследствие на нарушения на правото на Съюза, за което носи отговорност държавата, е приложим и когато въпросното нарушение произтича от решение на национална юрисдикция, която се произнася като последна инстанция, при наличието на същите материално правни предпоставки. Съдът е приел, че това се налага предвид съществената роля, която изпълнява съдебната власт за защита на правата, които частноправните субекти извеждат от правните норми на Съюза, и обстоятелството, че юрисдикция, която се произнася като последна инстанция, по дефиниция представлява последната инстанция, пред която те могат да предявят правата, предоставени им от тези правни норми.

Преценката за това дали допуснатото нарушение е достатъчно съществено, както и за наличието на пряка причинно-следствена връзка между него и претърпените от частноправните субекти вреди, е на националните юрисдикции съгласно дадените от СЕС насоки /решение от 14 март 2013 г. по дело Jutta Leth, т. 43, решение от 12 декември 2006 г. по дело Test Claimants in the FII Group Litigation, C-446/04, т. 210/. При всички положения обаче нарушението на правото на Съюза е достатъчно съществено, когато то е извършено при явно несъобразяване с практиката на Съда в съответната област /виж решение от 30 септември 2003 г., Kоbler, C-224/01, т. 56, решение по дело Milena Tomasova, С-168/15, т. 26/.

Именно от цитираните решения на СЕС по делата Kоbler и Milena Tomasova се извежда задължителната сила на неговите решения, постановени по преюдициални запитвания на националните юрисдикции, при това не само за тези, които са отправили преюдициалното запитване, но и за всички национални съдилища, разглеждащи правен спор, решаването на който изисква прилагане на общностна норма, тълкувана с тези решения. Това разбиране е израз на принципа, че сходните казуси трябва да се решават по сходен начин, а съгласно чл. 19, § 1 и § 3, б. б) ДЕС СЕС осигурява спазването на правото на ЕС и се произнася с преюдициални заключения за тълкуването на това право.

При така очертаната правна рамка настоящият касационен състав намира формираните от АССГ изводи за необосновани, взаимно противоречиви и несъобразени с част от представените, но необсъдени доказателства.

В този аспект на първо място следва да се посочи, че решаващият състав не е съобразил, че основният спор между дружеството и митническия орган, инициирал и приключилото съдебно производство пред ВАС, е бил концентриран само върху въпроса доказал ли е вносителят декларирания европейски произход на процесните стоки с представения сертификат за движение EUR 1, а разрешаването му е било обусловено от преценката доколко са приложими правилата за установяване произхода на стоките, установени с посочения Протокол № 1 от 24.02.2019г.

Действително, съдът еднозначно е приел за приложима нормата на чл. 33 от Протокол № 1 от 24 февруари 2009 г., уреждаща проверка на представеното при вноса доказателство за произход на стоката – сертификат EUR 1, с чието неспазване е обосновал и заключението си за съществено нарушение на общностна разпоредба, но не е изложил никакви мотиви как правила на този Протокол са съотнасят по време с нормите на Регламент за изпълнение (ЕС) № 2019/159, с които са наложени окончателни защитни мерки, изразяващи се в откриване на тарифни квоти, посочени в Приложение IV.1, във връзка с вноса в Съюза на определени категории продукти чрез позоваване на кодовете по КН, посочени за тях в Приложение I, в т. ч. с код по КН 72107080, определени в Приложение III.2 спрямо кои държави, от които произхождат продуктите, се прилагат мерките, предвидени в член 1, измежду които и Турция. Без коментар е останало и основанието за приемането на Регламент за изпълнение (ЕС) № 2019/159, съдържащо се в чл. 12 от Споразумението, сключено между Европейската общност за въглища и стомана и Република Турция, относно търговията с продукти, влизащи в обхвата на Договора за създаване на Европейската общност за въглища и стомана, както и в чл. 60 от Допълнителния протокол, подписан на 23 ноември 1970 г., приложен към Споразумението за асоцииране между Европейската икономическа общност и Турция, което е относимо към преценката доколко правилата на Регламент за изпълнение (ЕС) № 2019/159 дерогират нормите на Протокол № 1 за установяване произхода на стоките. Отговорът на този въпрос е в пряка корелация с преценката доколко приложими към разрешаването на приключилия административен и съдебен спор са били правилата относно установяването на т.нар. "непреференциален произход" на стоките, дефинирани в чл. 60 и сл. от МКС, чл. 31 - чл. 36 и Приложение 22-01 от Делегиран Регламент (EC) № 2015/2446, към които препраща чл. 2 от Регламент за изпълнение (ЕС) № 2019/159, респективно - налице ли е достатъчно очевидно нарушение на общностната норма от административния орган и от националния съд.

На следващо място първостепенният съд не е изложил никакви доводи защо приема, че нормата на чл. 33 от Протокол № 1 от 24 февруари 2009 г. предоставя права на частноправните субекти, при условие, че тя е част от дял VI от Решение № 1/2009 на Съвместния комитет, създаден съгласно Споразумението между ЕОВС И Република Турция от 24 февруари 2009 година за изменение на протокол 1 към споразумението, озаглавен „Договорености за административно сътрудничество“. Самата норма на чл. 33 е наименована „Взаимопомощ“ /между митнически органи/, а това само по себе си, както основателно възразява процесуалният представител на ВАС, изключва възможността да се приеме, че коментираната разпоредба предоставя права на частното правните субекти. Всъщност, такова право регламентира чл. 16, §1, б. „а“ от Протокол № 1, но само при приложимост на правилата за установяване на т.н. „преференциален произход на стоките“.

При приложимост на правилата за установяване на непреференциален произход на стоките Регламентът за изпълнение (ЕС) № 2019/159 не въвежда задължение за представяне на конкретен документ, доказващ произхода на визираните с него стоки. Член 2, § 1 предвижда единствено, че произходът на стоките се определя в съответствие с действащите в Съюза разпоредби относно непреференциалния произход, а чл. 61 от МКС въвежда правомощието за митническите органи да изискат от декларатора да го докаже. В тази връзка първостепенният съд е следвало да анализира конкретно представените доказателства, включително да уточни каква е доказателствената сила на сертификат за движение EUR 1 и как верността му се подкрепя от останалите представени доказателства за първоначално внесените в Турция стоки от Нидерландия и последващите данни от турския износител. Едва тогова той би могъл да установи налице ли е търсената идентичност на стоките, внесени първоначално в Република Турция, и тези, впоследствие внесени от Република Турция в Република България с процесната декларация, както и дали турският износител е осъществил единствено "минимални операции" по смисъла на чл. 34, § 1 от Делегиран регламент (EC) № 2015/2446, които не са достатъчни да придадат произход на стоката от Република Турция на основание чл. 60, § 2 от Регламент (ЕС) № 952/2013. От там пък може да се изведе заключение налице ли е нарушение на норма на правото на ЕС и доколко то е съществено.

Именно отговорите на всички горепосочени въпроси обуславят и преценката доколко е налице причинно- следствена връзка между евентуално допуснато съществено нарушение на общностна норма и настъпили за дружеството вреди. В тази връзка изложените от решаващия състав мотиви са напълно бланкетни, неясни и неподкрепени от конкретно обсъдени и ценени доказателства. Основателно касаторът поддържа, че настъпването на вредите е доказано с приложените към исковата молба доказателства за допълнително начислените задължения за мито и ДДС при вноса, както и платежни нареждания за заплатено адвокатско възнаграждение, които са изцяло игнорирани от първостепенния съд.

Във връзка с предявения в условията на евентуалност иск срещу ВАС за нарушение на правото на ЕС, изразяващо се в отхвърляне на искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС с поставените от дружеството въпроси, следва да се посочи, че изясняването на спора в цялост от фактическа страна пряко ще рефлектират върху анализа доколко тълкуването на посочените в искането за отправяне на преюдициално запитване общностни норми е относимо към правния спор, респективно доколко прилагането им е толкова очевидно, че не оставя място за никакво основателно съмнение.

Като не е съобразил горното и не е обсъдил всички представени относими доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, АССГ е постановил решение, при неизяснен от фактическа страна спор, което съставлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Наличието на този порок на обжалваното решение налага неговата отмяна и връщането му за ново разглеждане от друг състав на същия съд, който следва да обсъди всички събрани доказателства и да съобрази съдържащите се в настоящото решение указания по тълкуването и прилагането на приложимия закон.

На основание чл. 226, ал.3 АПК, при новото разглеждане на делото, първостепенният съд следва да се произнесе и по разноските за водене на делото пред ВАС.

Така мотивиран и на основание чл.222, ал.1, т.2 АПК, Върховният административен съд, състав на Първо отделение