Решение № 11657 от 8.10.2009 г. на ВАС по адм. д. № 7026/2009 г.

Решение № 11657 от 8.10.2009 г. на ВАС по адм. д. № 7026/2009 г., VI о., докладчик председателят Светла Петкова Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от Георги Дуков Георгиев - управител на "Аксис холд" ООД, гр. София, представляван от пълномощника си адвокат Томислава Алексиева Георгиева от САК, срещу решение № 11/9.02.2009 г., постановено по административно дело № 3377/2008 г. по описа на Административен съд София-град, I отделение, 10-ти състав, с което е отхвърлена жалбата на касатора против ревизионен акт (РА) № 20002659 от 14.11.2007 г., издаден от орган по приходите в ТД на НАП София-град, потвърден с решение № 611/17.04.2008 г. на директора на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. София при ЦУ на НАП в частта, с която са определени задължения на дружеството за осигурителни вноски за ДОО, НЗОК, ДЗПО-УПФ, ДЗПО-ППФ, Фонд"ГВРС" - главници и лихви за просрочие за периодите от 1.01.2005 г. до 31.12.2006 година. Релевират се оплаквания за необоснованост и неправилност на обжалваното решение поради неправилно прилагане на чл. 7 от КСО в редакцията, приложима през разглеждания период. Иска се отмяна на решението и отмяна на ревизионния акт относно начислените с него главници за осигурителни вноски и лихвите върху тях, както и отмяна на решението в частта за присъденото юрисконсултско възнаграждение в размер на 2464 лева. Ответникът по касационната жалба - директорът на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. София, представляван от упълномощения главен юрисконсулт Ванюша Илиева Минкова, в съдебно заседание оспорва касационната жалба и моли да се остави в сила решението на първоинстанционния съд. Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основателността на касационната жалба на посочените в нея основания и като прецени валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон, с оглед разпоредбата на чл. 210, ал. 1 и 2 от АПК, Върховният административен съд-шесто отделение приема следното: Предмет на съдебна проверка за законосъобразност по реда на чл. 156 и сл. от ДОПК е оспореният от "Аксис холд" ООД, гр. София РА № 20002659/14.11.2007 г., издаден от орган по приходите в ТД на НАП София-град, потвърден с решение № 611/17.04.2008 г. на директора на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. София при ЦУ на НАП в частта му за размера на установените дължими осигурителни вноски за държавно обществено осигуряване (ДОО), за здравно осигуряване (фонд НЗОК), за допълнително задължително пенсионно осигуряване (ДЗПО) - универсален пенсионен фонд (УПФ) и професионален пенсионен фонд (ППФ), вноски за фонд Гарантирани вземания на работници и служители (фонд ГВРС) - главници и лихви за просрочие за 2005 и 2006 г. За да отхвърли оспорването на жалбоподателя първоинстанционният съд е приел, че ревизионният акт е законосъобразен, издаден е от компетентен орган и в изискуемата форма, съдържа мотиви - в обстоятелствената му част има позоваване на правнорелевантните факти, а удостоверяващите ги доказателства са приложени към административната преписка, не са допуснати нарушения на административнопроизводствените правила, не противоречи на материалноправните разпоредби и съответства с целта на закона. Изложени са съображения, че установените с ревизионния акт задължения за осигурителни вноски за ревизирания период (2005 - 2006 г.) са дължими. Въз основа на доказателствата по делото и заключението на изслушаната съдебно-счетоводна експертиза съдът е направил извод, че през ревизирания период осигурителят е изплащал по касов път трудовите възнаграждения на наетите лица, работещи по трудови правоотношения, но не е внасял осигурителни вноски за тях. Прието е също, че за невнесените или несвоевременно внесени осигурителни вноски задълженото лице дължи лихва в размера, установен по ревизионния акт. Оплакването на касатора за неправилно приложение на материалния закон от съда при постановяване на обжалваното решение, не намира опора в доказателствата и закона, нещо повече, основава се на изцяло погрешната теза, че щом трудовите възнаграждения не са изплатени, а само начислени, вноски по задължително ДОО от страна на осигурителя - работодател не се дължат. Законодателят е свързал изпълнението на задължението на осигурителя да внася осигурителни вноски на лицата по чл. 4, ал. 1, т. 1 КСО с определен от него срок - осигурителните вноски за държавното обществено осигуряване се внасят едновременно с изплащането на дължимото възнаграждение или на част от него (чл. 7, ал. 1 и ал. 2 КСО). Нормалното развитие на трудовото правоотношение и на свързаното с него сложно осигурително правоотношение предполага доброволно изпълнение на задълженията по тях. На практика, обаче, не са рядкост случаите, какъвто е и процесният, когато осигурители не изпълняват задълженията си по трудовите правоотношения, а оттам и по осигурителните правоотношения, по причина на временни или трайни финансови затруднения. В посочените случаи е налице неизпълнение на задължението на осигурителя да внесе своевременно и в пълен размер дължимите за наетите от него работници и служители осигурителни вноски, което е пряка и непосредствена последица от неизпълнението на задължението му по чл. 128, т. 2 от Кодекса на труда да плаща уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. Неизпълнението на задължението да плати на наетите от него работници и служители не означава, че с оглед на правилата по чл. 7, ал. 1 и ал. 2 КСО работодателят-осигурител не дължи на ДОО осигурителни вноски за тези лица. То не означава и че задължението към ДОО не е изискуемо. Напротив. От обстоятелството, че законодателят е свързал плащането на осигурителните вноски с плащането на трудовото възнаграждение следва изводът, че стане ли изискуемо трудовото възнаграждение, става изискуемо и задължението за внасяне на осигурителните вноски. Осигурителните вноски са дължими от възникването на сложното осигурително правоотношение - чл. 10 КСО, но когато се дължат за лица по чл. 4, ал. 1, т. 1 КСО, те стават изискуеми от момента на плащането на трудовото възнаграждение, по което се начисляват, а при липса на такова плащане в установения срок - от момента, в който трудовото възнаграждение е станало изискуемо, т. е. при полагането на съответния труд. В този смисъл е тълкуването на разпоредбата на чл. 7, алинеи 1, 2 и 7 от КСО, в приложимата за ревизирания период редакция (ДВ, бр. 1/2002 г.), което е направено от Върховния административен съд и е залегнало трайно в съдебната практика на този съд и на първоинстанционните съдилища, разглеждащи административни спорове. Законодателните промени на цитираната разпоредба след 1.01.2007 г. (ДВ, бр. 105/2006 г.) внасят яснота в законовата уредба и са провокирани именно от тази съдебна практика, като утвърждават прилагането й и с новата редакция на чл. 7 от КСО. В този смисъл е неправилна тезата на касатора на стр. 5 от касационната жалба, "... че режимът след 1.01.2007 г. търпи значителна промяна, тъй като с измененията на КСО от 1.01.2007 г., в чл. 7, ал. 8 е предвидено когато възнагражденията са начислени, но не са изплатени, осигурителят внася осигурителните вноски по ал. 1 и 2 до края на месеца, през който е извършено начисляването. Нормата обаче няма обратно действие и не е приложима за периодите преди 1.01.2007 г." При положение, че по делото е безспорно, че трудовите възнаграждения са били начислявани своевременно през периодите 2005 и 2006 г., е било безпредметно проведеното от първоинстанционният съд изследване дали начислените заплати са изплатени през ревизирания период и кога реално са изплатени трудовите възнаграждения. Вместо така определената задача на вещото лице, съдът е следвало да му възложи да провери дали правилно и точно е определен размерът на дължимите осигурителни вноски за ДОО, ЗО, ДЗПО-УПФ, ДЗПО-ППФ и фонд "ГВРС" - главниците и лихвите за просрочие за 2005 и 2006 г. Жалбоподателят е оспорил ревизионния акт за неточно пресметнати суми в Таблица № 1 към акта на осигурителните вноски, формиращи главниците и лихвите за периодите на 2005 и 2006 г., като е изтъкнал разлики от определените с ревизионния акт: на главницата - 7 239.12 лв. и на лихвата - 2 316.00 лв. По делото не става ясно дали тези разлики са в резултат на неточно пресметнати суми или са дължими от ревизираното лице. Също така не е ясно как е установен размера на лихвите за забава, възлизащ по ревизионния акт общо на 68 139, 62 лева. Въпреки че оспорващият твърди за допуснати грешки при начисляването на спорните лихви, съдът не е проверил размера на дължимите лихви и необосновано е приел, че те са определени законосъобразно от органа по приходите в съответствие с началния период на дължимост до датата на издаване на ревизионния акт. По изложените съображения касационният съдебен състав намира, че оплакването в касационната жалба за необоснованост на решението на Административен съд София-град е основателно. Допуснатото нарушение представлява касационно основание по чл. 209, т. 3, предл. последно от АПК и обуславя необходимостта от отмяната на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на АССГ. Касационната жалба е основателна и относно присъденото с обжалваното решение юрисконсултско възнаграждение в размер на 2464 лева. Отговорността за разноски е обективна и невиновна - тя обхваща само направените, чието присъждане законодателят е предвидил. Правилата на ГПК се прилагат в административното правосъдие само по неуредените в дял III на АПК въпроси - чл. 144 от АПК. Разпоредбата на чл. 143 от АПК е наименована "Отговорност за разноски" и урежда изчерпателно хипотезите за тяхната дължимост. В съдържанието и не е включено юрисконсултско възнаграждение и това не е пропуск. Юрисконсултът в държавната администрация и в другите държавни учреждения е държавен служител или по служебно правоотношение, или по трудово правоотношение и за положения от него труд получава заплата или трудово възнаграждение. Адвокатът не получава заплата или трудово възнаграждение и затова за своя труд той получава уговорен с договора за правни услуги хонорар, вкл. и когато поема защитата на държавен орган. В бюджета на държавния орган е предвидена заплатата или трудовото възнаграждение на юрисконсулта, но хонорарът на адвоката не е предвиден. Затова според чл. 143, ал. 4 АПК при отхвърляне на оспорването от съда той присъжда и минималното възнаграждение за един адвокат, ако другата страна (административния орган) е ползвала такъв, но не присъжда юрисконсултско възнаграждение. Искането е неоснователно и при субсидиарно приложение на ГПК. Според чл. 78, ал. 8 ГПК в полза на юридически лица и еднолични търговци се присъжда и адвокатско възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Ответникът по жалбата - директорът на дирекция "ОУИ" - София не е юридическо лице или едноличен търговец, поради което решението в частта, с която е присъдено юрисконсултско възнаграждение, следва да бъде отменено. Водим от горното и на основание чл. 222, ал. 2, т. 2 от АПК Върховният административен съд, шесто отделение,