Решение № 12739 от 25.11.2024 г. на ВАС по адм. д. № 7121/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Ж. И. Д. от [населено място], община Ветрино, област Варна, срещу Решение 2379 от 10.04.2024 г., постановено по адм. дело 10180/2023 г. на Административен съд София-град. Изложени са съображения за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост касационни основания за отмяна по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата е включено искане за сезиране на Конституционния съд за установяване на противоконституционност на § 3 от Заключителните разпоредби на Закона за социалното подпомагане (ЗР на ЗСП) с чл. 115 от Конституцията на Република България. Искането е, след произнасянето на Конституционния съд, настоящата инстанция да се произнесе по въпросите на правните последици от Определение 6070 от 07.06.2023 г., постановено по адм. дело 4276/2023 г. по описа на Върховния административен съд, а също и по въпроса за оставянето без разглеждане на жалбата срещу мълчалив отказ на министъра на труда и социалната политика. Претендира разноски. Ответната страна министърът на труда и социалната политика, чрез главен юрисконсулт П. Петрова, в писмен отговор, оспорва жалбата като неоснователна. Претендира разноски. Прокурорът от Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационното оспорване. Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК. След като разгледа касационната жалба по същество, Върховният административен съд, шесто отделение, я намира за неоснователна по следните съображения: Пред Административен съд София- град Ж. И. Д. е предявила иск за обявяване на нищожност на Определение 6070 от 07.06.2023 г., постановено по адм. дело 4276/2023 г. по описа на Върховния административен съд. С това определение е оставена без разглеждане жалбата на Ж. И. Д. срещу мълчалив отказ на министъра на труда и социалната политика по искане, с основание чл. 51 от Закона за нормативните актове, във връзка с чл. 18 от същия закон, за тълкуване на чл. 10, ал. 1, т. 2, предл. второ от Правилника за прилагане на Закона за социално подпомагане, като е прекратено производството по делото. Със същото определение административната преписка е изпратена по компетентност на Министерски съвет на Република България. Определението не е обжалвано и е влязло в сила на 29.06.2023 г. С обжалваното решение първоинстанционният съд, позовавайки се на правната теория и съдебната практика, е приел че оспореното пред него решение не е нищожно и е валиден съдебен акт, годен да породи правни последици. Решението е валидно, допустимо и правилно. Както е посочил административният съд в мотивите си, няма легално определение за това кога един съдебен акт е нищожен. В мотивите към Тълкувателно постановление 1 от 29.09.2016 г. по тълк. дело 1/2015 г., ОСС от ГК и ТК на ВКС и ОСС от I и II колегии на ВАС, е посочено, че за да е нищожно съдебното решение, то изцяло трябва да е лишено от законова опора, да не притежава качествените характеристики на валидно съдебно решение. Нищожността на съдебния акт предполага постановяването му от съдебен орган, функциониращ в ненадлежен състав или извън пределите на правораздавателната власт на съда. Горните характеристики са изследвани от първоинстанционния съд, който е посочил, че оспореното определение е постановено от надлежен състав и в изискуемата писмена форма. Според изискването за този вид дела, съдебният състав е тричленен и се е произнесъл в закрито заседание, а определението е подписано от всички членове на състава. Също така е посочено, че са налице всички изискуеми реквизити, необходими за постановяването на валиден съдебен акт по смисъла на чл. 254, ал. 2, във връзка с ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 144 от АПК. При тези данни, противно на твърденията на жалбоподателката, оспореният от нея съдебен акт не е притежава порок, който да води до неговата нищожност. В тази насока следва да се отбележи, че както в първоначалната си жалба (исковата молба), така и в касационната такава, се излагат доводи по съществото на съдебния спор и досежно правилността на определението, с което той е приключил. Тези доводи са неотносими към искането за прогласяване на нищожност, а и възможността за това е преклудирана с изтичането на срока за обжалване на оспореното определение. Предвид изложеното и след служебна проверка на съдебното решение, настоящата инстанция не констатира пороци, съставляващи касационни основания за отмяната му и същото, като правилно, следва да бъде оставено в сила. По отношение на искането за сезиране на Конституционния съд за установяване на противоконституционност на § 3 от Заключителните разпоредби на Закона за социалното подпомагане с чл. 115 от Конституцията на Република България, настоящият съдебен състав се е произнесъл с протоколно определение от 22.10.2024 г. по настоящото дело, като е приел искането за неоснователно. С оглед изхода на спора, на ответника се дължат претендираните разноски. На основание §1, т. 6 от ДР на АПК, Ж. И. Д. следва да заплати на Министерството на труда и социалната политика сумата от 100 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение, определено съобразно чл. 143, ал. 3 от АПК, във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Мотивиран от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,