Решение № 10271 от 31.07.2018 г. на ВАС по адм. д. № 8544/2017 г.

Решение № 10271 от 31.07.2018 г. на ВАС по адм. д. № 8544/2017 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Еманоил Митев Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба на И. Г. И. от гр. С., против решение № 6688 от 30.05.2017 г. по адм. д. № 10239/2016 г. на Върховния административен съд, шесто отделение. В нея се правят оплаквания за неправилност на съдебния акт поради постановяването му при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост - касационни основания за отмяната му по чл. 209, т. 3 АПК и се иска да се отмени. Ответникът по касационната жалба - министърът на отбраната, не изпраща представител и не взема становище. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, петчленен състав, намира, че касационната жалба е подадена в законния срок и от надлежна страна, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения: Първоинстанционното производство е образувано по жалба на И. Г. И. против заповед № РД-26-399/29.07.2016 г. на министъра на отбраната, с която на основание чл. 106, ал. 1, т. 6 от Закона за държавния служител е прекратено служебното му правоотношение за длъжност "главен експерт" в отдел "Индустриално сътрудничество и кодификация", главна дирекция "Отбранителна аквизиция" с ранг III старши, считано от 1.08.2016 г., възникнало след като държавния служител е придобил правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст. С обжалваното решение Върховният административен съд, състав на шесто отделение, след като е установил изцяло релевантните фактически обстоятелства, правилно и обосновано е приел, че оспорената заповед не страда от пороците по чл. 146, т. 1 - 5 АПК и отхвърлил жалбата на Иванов срещу същата. Установена е от първоинстанционния съд следната фактическа обстановка: Въз основа на докладна записка на и. д. главен директор на Главна дирекция "Отбранителна аквизиция"/ГДОА/, съгласувана с директора на Дирекция "Управление на човешките ресурси" на 28.07.2016 г. е издадена заповед № РД-26-415/29.07.2106 г. на министъра на отбраната, с която служебното правоотношение на жалбоподателят е прекратено, постановено е изплащане на дължими обезщетения за неизползван платен годишен отпуск и неспазено предизвестие. Служебното правоотношение е възникнало след упражнено право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 69 от Кодекса за социално осигуряване, считано от 16.12.2003 г., съгласно писмо, с изх. № ДП-973#1/18.03.2015 г. на директора на ТП на НОИ-С. град. Страните не спорят, а и в административната преписка се съдържат доказателства- Заповед № Н-188/31.03.2004 г., издадена от министъра на отбраната, с която И. И. е назначен, на основание чл. 9 от ЗДСл- за държавен служител в министерството. При това положение съдът правилно е приел, че оспорената заповед е издадена при наличие на предпоставките по чл. 106, ал. 1, т. 6 ЗДСл за прекратяване на служебното правоотношение - същото е възникнало след като служителят вече е придобил и упражнил правото си на пенсия, при достигнати определен осигурителен стаж и възраст. Съдът е обсъдил възраженията на жалбоподателя във връзка с компетентността на издателя на акт, спазване на изискванията за форма и съдържание на заповедта и обосновано ги е отхвърлил като неоснователни. В съответствие с данните по делото съдът правилно е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентния орган, като съдържанието й отговаря на изискванията на чл. 108, ал. 1 ЗДСл - издадена е в писмена форма, посочено е правното основание за прекратяване на служебното правоотношение, дължимите обезщетения и придобития ранг на държавна служба. Неоснователно се поддържа в касационната жалба, че заповедта следва да съдържа изрични мотиви - фактически и правни основания за издаването й, освен отразените в нея. Както съдът вярно е отбелязал, правилото на чл. 108, ал. 1 ЗДСл дерогира общата разпоредба на чл. 59 АПК относно реквизитите на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение. Не намират опора в нормативната уредба доводите на касационния жалбоподател за нарушаване на административно производствените правила при издаване на оспорената заповед. Съдът правилно е отчел, че в приложимия закон не са предвидени процедурни правила при издаване на акта за прекратяване на служебното правоотношение. Обсъдил е доводите на касатора за неспазване на Вътрешните правила за деловодна дейност и документооборота в Министерството на отбраната, обявени със заповед на министъра на отбраната - МЗ № ОХ-375/23.05.2013 г. и мотивирано е ги е отхвърлил като неоснователни. Липсата на докладна записка от длъжностните лица, визирани в чл. 43, ал. 2 от Вътрешните правила не води до незаконосъобразност на обжалваната заповед, както се поддържа в касационната жалба. Обстоятелството, че длъжностните лица не са упражнили правомощието си да изготвят докладна записка, както правилно е посочил съда- не предполага споделена компетентност, нито ограничава органа по назначаване да издаде оспорената заповед, без да е сезиран от сочените длъжностни лица." В тази връзка са ирелевантни и неотносими към спора представените с касационната жалба писмено изразени становища от лицата О. И. и Д. Т.. Неоснователни са касационните оплаквания за дискриминиране на жалбоподателя по признака "възраст" и нарушаване на конституционно закрепеното му право на труд. Тези доводи са били поставени пред първоинстанционния съд, който ги е обсъдил и обосновано приел за неоснователни. Съдът е изложил подробни съображения защо намира релевираните оплаквания за неоснователни, които се споделят изцяло от касационната инстанция. С прекратяване на служебното правоотношение на касатора не е нарушено конституционно прокламираното право на труд. Правото на труд, както неведнъж е приемал Върховният административен съд- това е правото на всеки гражданин на свободен избор на място на работа и професия. Същото обаче не е абсолютно, подлежи на различни ограничения от обективен и субективен характер, както и не гарантира неизменност на работното място. За такова ограничение от обективен характер би могло да се приеме провежданата държавна политика за достъп до трудов пазар на лицата в не-пенсионна възраст, като държавата е осигурила условия на жалбоподателя за достъп до трудовия пазар, свободен избор на професия и място на работа като последица от което е именно придобитото право на пенсия. В този смисъл не би могло да се приеме, че същият е бил лишен от основно свое конституционно право. Поради това, легитимното упражняване на правомощието на работодателя, в случая - органа по назначаване, да прекрати служебното правоотношение, не може да се разглежда като ограничаващо правото на труд на служителя. Предвид изложеното, обжалваното решение е правилно, не са налице касационни основания за отмяната му по чл. 209, т. 3 АПК, поради което следва да се остави в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, петчленен състав