Решение № 13353 от 28.10.2020 г. на ВАС по адм. д. № 8350/2020 г.

Решение № 13353 от 28.10.2020 г. на ВАС по адм. д. № 8350/2020 г., IV о., докладчик съдията Светослав Славов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Н. Николов директор на дирекция "Миграция" в Министерство на вътрешните работи чрез процесуалния си представител ст. юрисконсулт В. Чорбаджийски срещу Решение № 2594 от 20.05.2020 г. на Административен съд - София-град, по административно дело № 3493/2019 г., с което е отменена заповедта му с № 5364 з-749/17.03.2020 г., с която на В. Алими, [гражданство] е продължено принудителното настаняване в Специален дом за временно настаняване на чужденци /СДВНЧ/ към дирекция "Миграция". Касационният жалбоподател, счита обжалваният съдебен акт е неправилен, поради нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост, касационни основания за отмяна съгласно чл. 209, т. 3 от АПК. При изложени съображения прави искане да се отмени съдебния акт и да се потвърди обжалвания административен акт. Представена е писмена защита, в която е направено възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар, както и че претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касационната жалба – В. Алими чрез преупълномощен процесуален представител адв. Гитева в съдебно заседание оспорва касационната жалба. Прави искане съдебния акт да бъде оставен в сила като правилен и законосъобразен, постановен в съответствие с материалния закон и при спазване на административнопроизводствените правила. Оспорва направеното възражение за прекомерност направено от процесуалния представител на касационния жалбоподател. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, след като обсъди твърденията и доводите на касатора и възраженията на ответника и провери обжалваното съдебно решение с оглед на правомощията си по чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 211 АПК от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. За да постанови обжалваното решение, съдът е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган, при спазване на формата по чл. 59, ал. 1 от АПК със задължителните реквизити по чл. 59, ал. 2, т. 1 - 8 от АПК - посочени са релевантните по чл. 44, ал. 8, изр. 2 от ЗЧРБ обстоятелства, съставляващи фактически основания за издаването му. На следващо място съдът е приел, че при постановяването на административния акт не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Съдът при установена фактическа обстановка и въз основа на направения анализ на относимите правни норми е приел, че е налице хипотезата на параграф 4 на чл. 15 от Директива 2008/115, според която когато стане ясно, че вече не съществува разумна възможност за извеждане по правни или други съображения или че вече не съществуват посочените по параграф 1 условия, задържането престава да бъде оправдано и засегнатото лице се освобождава незабавно. Двете условия за незабавно освобождаване са предвидени алтернативно и при наличието на което и да е от тях лицето следва незабавно да бъде освободено. Административния съд е приел, че независимо, че може да е налице опасност да се укрие, в случая, след като не съществува разумна възможност за извеждането на чужденеца, той следва да бъде освободен. Установено е от съда, че административния орган не е представил доказателства за наличието на предприети действия по изпълнение на временната мярка. Липсват доказателства, че след писмото до Афганистанското посолство в София, са предприети действия за изпълнение на наложената ПАМ. Представените доказателства са такива от повече от една година преди датата на съдебното заседание. Следователно след като Посолството на Афганистан изрично е заявило, че чуждия гражданин не подлежи на връщане и отказа за издаване на документ в рамките на срока на постановената принудителна административна мярка "връщане" обективно няма да бъде извършено в рамките на срока до 19.09.2019 година. Въз основа на което съдът е достигнал до извода, че невъзможността мярката да бъде изпълнена лишава от смисъл постановеното принудително настаняване и прави заповедта за продължаване на срока незаконосъобразна и в противоречие с целта на закона, тъй като задържането е законово оправдано само дотогава, докато е налице обективна възможност връщането да бъде осъществено. Въз основа на което е отменил обжалвания административен акт. Така постановеното решение е правилно. Не са налице сочените от касатора касационни основания. Съдът е обсъдил събраните в хода на делото относими доказателства и въз основа на тяхната съвкупна преценка е стигнал до извод, че издадената заповед е незаконосъобразна. Решението му не е необосновано. Видно от мотивите на обжалвания съдебен акт съдът не е допуснал грешки при формиране на вътрешното си убеждение в насоките, които не са установени от закона. Същото съответства и на материалния закон. В настоящия случай релевантната нормативна уредба е член 15 от Директива 2008/115 и чл. 44, ал. 6 и 8 ЗЧРБ, които я транспонират. Разпоредбата на чл. 44, ал. 8, изр. 2 ЗЧРБ възпроизвежда съдържанието на член 15, параграф 6 от Директива 2008/115. И двете разпоредби допускат продължаване на срока на принудителното задържане над първоначално определения, при наличието на една от двете предпоставки: 1.) липса на съдействие от страна на чуждия гражданин или 2.) забавяне при получаване на необходимите документи за връщане. Националният законодател в чл. 44, ал. 8, изр. 3 ЗЧРБ транспонира и изискването на член 15, параграф 4 от Директива 2008/115 в частта, с която се регламентира задължението за прекратяване на предварителното задържане, когато с оглед на конкретните обстоятелства по случая се установи, че вече не съществува разумна възможност по правни или технически причини за принудителното извеждане на чужденеца. Следователно, съвкупната преценка на релевантната нормативна уредба – на правото на Съюза и на националното право, сочи, че материалноправните предпоставки, при които е допустимо да бъде продължен срока на принудителното задържане са: компетентните органи да са положили разумни усилия да осъществят извеждането, но въпреки това да е вероятно то да продължи по-дълго поради една от двете причини: 1.) липса на съдействие от страна на чуждия гражданин или 2.) забавяне при получаване на необходимите документи за връщане, като наред с това трябва да е налице и разумна възможност извеждането да бъде реално осъществено. Видно от мотивите на обжалваното решение съдът е съобразил приложимата правна уредба и е извършил дължимата проверка продължават ли да са налице предпоставките за първоначално прилагане на принудителната мярка "принудително настаняване в специален дом" по чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ по отношение на В. Алими. Решаващият състав е съобразил, че чуждия гражданин се е опитал да премине нелегално границата на Република България и е давал противоречиви лични данни, като с това си поведение той показва, че няма да се съобрази с наложената му мярка. Съдът е приел още, че по отношение на чуждия гражданин не се сочат доказателства, който да обуславят прилагането на друга по-лека мярка, тъй като той не разполага със средства за издръжка, място за живот, социална и финансова подкрепа, медицинска застраховка. Този извод също е съответен на доказателствата по делото. Също така безспорно е установено, че лицето няма документ и са правени постъпки по реда на Споразумението между ЕС и Афганистан, но същите са неефективни, тъй като е налице отказ да издадат поисканите документи. С оглед на това правилен е изводът на първоинстанционния съд, че при издаване на оспорената заповед административният орган не е съобразил нормите на изречение последно на чл. 44, ал. 8 ЗЧРБ и на член 15, параграф 4 от Директива 2008/115/ЕО, съгласно които разпоредби, когато с оглед на конкретните обстоятелства по случая се установи, че вече не съществува разумна възможност по правни или технически причини за принудителното извеждане на чужденеца, лицето се освобождава незабавно. При отчитане на горното съдът е извършил и проверка за наличие на предпоставките по чл. 44, ал. 8, изр. 2 ЗЧРБ. Както правилно е установено от решаващия състав, по делото няма абсолютно никакви доказателства за положени каквито и да било усилия от страна на компетентните органи за организиране на извеждането на чуждия гражданин. Приложената кореспонденция с Посолството на Афганистан във връзка със Споразумението е повече от една година. Няма данни по делото, нито твърдения в този смисъл в касационната жалба, да са положени нови усилия в тази насока от страна на административния орган. Отделно от това е налице заявена позиция от страна на Посолството в Афганистан, че чуждия гражданин не подлежи на връщане и отказва издаване на документи, следователно в този срок на постановената мярка "връщане" няма да бъде изпълнена в срока до 19.09.2019 г. С оглед на това, от доказателствата по делото не се установява да са налице предпоставките на чл. 44, ал. 8 ЗЧРБ, съответно на член 15, параграф 6 във вр. с параграф 4 от Директива 2008/115 за продължаване на срока на принудителното настаняване – нито органът е положил разумни усилия, нито съществува разумна възможност за извеждането му по други съображения, тъй като В. Алими категорично отказва да се върне в страната по произход, а без това негово съгласие не могат да бъдат издадени необходимите документи за пътуване от консулския отдел на посолството на Афганистан, т. е извеждането не може да бъде осъществено. Това прави продължаването на престоя на лицето в специалния дом за временно настаняване на чужденци лишено от своята закона цел – да се подготви връщането и извърши процеса на извеждане. Като е достигнал до този извод, първоинстанционният съд е постановил правилен съдебен акт, който следва да бъде оставен в сила. При този изход на делото претендираните от касационния жалбоподател разноски не се дължат, а такива не са претендирани от ответната страна. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,