Решение № 11118 от 17.10.2024 г. на ВАС по адм. д. № 1694/2024 г.

Производство по реда на глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба от Т. А. чрез процесуален представител против решение 761 от 11.12.2023 г. на Административен съд-Пазарджик, постановено по адм. дело 737/2023 г. Поддържат се доводи за недопустимост, неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решението вследствие необоснованост и незаконосъобразност, с посочени касационни основания по чл. 209, т. 2 и т. 3 АПК, поради което се иска отмяната му. Претендира се присъждане на разноски. Ответникът - директорът на ТП на НОИ-Пазарджик, чрез процесуален представител изразява становище за неоснователност на жалбата по съображения, изложени в приложен отговор. Възведено е искане за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и от надлежна страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна по следните съображения: С обжалваното решение, Административен съд Пазарджик е отхвърлил жалбата на г-жа А. против решение 1012-12-137#1 от 06.07.2023 г. на директора на ТП на НОИ-Пазарджик, с което са потвърдени задължителни предписания ЗД-1-12-01362143 от 02.06.2023 г. и ЗД-1-12-01362149 от 02.06.2023 г. издадени от контролен орган на ТП на НОИ-Пазарджик и е присъдил разноски. Съдът е приел, че обжалваният акт е законосъобразен, издаден в съответствие с целта на закона от административен орган, разполагащ с материална и териториална компетентност. По установените фактически обстоятелства спор няма. Първостепенният съд е описал подробно установените пред него и по приложената административна преписка факти. По справка Регистър на земеделските стопани на МЗХ, Т. А. има регистрация като регистриран земеделски стопанин, съгласно Наредба 3/29.01.1999 г. за създаване и поддържане на Регистъра на земеделски стопанин на 10.10.2018 г.; 06.03.2020 г.; 22.04.2021 г.; 27.04.2022 г. и на 26.04.2023 г. Подадени са декларации по реда на чл. чл. 5, ал. 4, ал. 1 от КСО, обр. 1 Данни за осигуреното лице, с код - вид осигурен 13 - за регистрирани земеделски стопани и тютюнопроизводители, осигурени по чл. 4, ал. 3, т. 4 от Кодекса за социално осигуряване. Във връзка с проведена проверка, касационната жалбоподателка не е представила документи, установяващи приходи от дейността си като земеделски производител. Във връзка с упражнявана дейност, жалбоподателката се позовава на наемен договор със свързано лице за земеделска земя, обработвана като пасище във връзка с отглеждане на животни. В тази връзка, както в жалбата до низовия съд, така и в касационната жалба, пълномощник на жалбоподателката твърди като незаконосъобразност на административния акт, така и незаконосъобразност и допуснато съществено процесуално нарушение на съдебното решение необсъденото оплакване за приложимостта на реципирани в националното право разпоредби от общностното право. Според касационен жалбоподател, нито административен орган нито местния съд са обсъдили приложимо или не в това административно производство определението земеделски стопанин. Според Закона за подпомагане на земеделските производители в § 1 , т. 23 ДР - Земеделски стопанин е стопанин по смисъла на чл.3, т.1 от Регламент /ЕС/ 2021/2115. В тази разпоредба има по - широко разбиране от това на КСО на земеделски стопанин. ПЕС имало приоритет спрямо националното право и поради това следвало да се приложи дефиницията от горепосочения регламент за земеделски стопанин. Според цитираното в касационната жалба определение, определението е за физическо или юридическо лице или група физически или юридически лица, независимо какъв е правният статут на тази група и на нейните членове съгласно националното право, чието стопанство се намира в териториалния обхват на Договорите, определен в член 52 от Договора за Европейския съюз във връзка с членове 349 и 355 от Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС), и които осъществяват селскостопанска дейност, определена от държавите членки в съответствие с член 4, параграф 2 от настоящия регламент. В продължение се сочи разпоредбата Селскостопанска дейност" с конкретиката по т. б) поддържането на селскостопанската площ в състояние, което да я прави подходяща за паша или обработване без никакви специални подготвителни действия, които са извън рамките на употребата на традиционните селскостопански методи и машини. До степен, че оплакването на касационния жалбоподател въобще не е обсъдено от съда, настоящият съдебен състав не възразява основателността му. Следва да се вземе предвид, че формално определенията както в КСО, така и ЗПЗП са по отношения на земеделски стопанин. Настоящият съдебен състав не може да се съгласи с оплакването на касационният жалбоподател, че би следвало да се приложи определението по ЗПЗП, респ. Регламент /ЕС/ 2021/2115 и по точно, касателно определението по т. б на чл. 4, пар. 2 от Регламента. Административното производство е започнало и се развивало по реда на чл.108, ал. 1, т. 3 от КСО, относно касационната жалбоподателка с издаването на задължителни предписания за заличаване на данни подадени с декларация, обр. 1 по чл. 5, ал. 4, т. 1 от Кодекса. В това производство е установено, че въпреки декларираните данни, г-жа А. не е полагала труд като земеделски производител. В тази връзка, съдът е събирал доказателства, които са ценени в относимостта им към събраните от администрацията. В условията на пълно и главно доказване, оспорващата не доказва полагането на труд, дори и в условието да обработва пасища за паша, каквото правно основание се развива с коментара на условията по Регламента (чл. 4, § 2, б. б), а последното е свързано със земеделска дейност, каквато жалбоподателката безспорно не доказва да е упражнявала, дори от свидетелските показания на неин родственик. Това е обсъдено от административният съд, както и обстоятелството, че жалбоподателката не е получавала никакви доходи, а е осигурявана за периода от съпруга си. В случая, правилно се приема приложението на определението дадено в параграф 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО за регистриран земеделски стопанин. Оплакването в тази връзка развито в касационната жалба е неоснователно, защото не е установено упражняване на земеделска дейност по обработване на пасище, от което да се добива земеделска продукция за изхранване на домашни животни. Правилно административният орган взема отношение в обжалваното решение, като приема, че ползването на пасища и мери и продукцията от тях, какъвто е настоящия случай, според оплакванията на жалбоподателката дори да е свързано с пашата на селскостопански пасищни животни, не предполага производство на продукция, предназначена за продажба, каквото е изискването на разпоредбата на §1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО, приложима в конкретния случай. Не се споделят изложените в жалбата оплаквания относно липсата на установен надлежен ред във вътрешното законодателство за критерии, по които следва да се преценява качеството земеделски производител по смисъла на чл. 4, § 1, б. а и б от Регламент (ЕС) 1307/2013 и по смисъла на чл. 3, т. 1 от Регламент (ЕС) 2021/2115. Налице е трайно установена съдебна практика и ясно формулирани изисквания в българското законодателство, на които следва да отговаря лицето, за да придобие качеството на осигурено лице и регистриран земеделски стопанин по арг. § 1, ал. 1, т. 3 ДР КСО и § 1, ал. 1, т. 5 ДР КСО вр. чл. 4, ал. 3, т. 4 КСО. По аргумент от § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО лице, за което не е доказано, че е извършвало трудова дейност, в случая че е произвеждало селскостопанска продукция, предназначена за продажба и е регистрирано по установения ред, не може да има качеството осигурено лице. Следователно изискването на законовата разпоредба, съдържаща определението за осигурено лице по смисъла на КСО е лицето реално да осъществява дейност като земеделски производител, като произвежда продукция, предназначена именно за продажба и при наличието на надлежна регистрация. Първостепенният съд е приел, че кумулативно изискваните условия по отношение на касационната жалбоподателка не са установени, поради което е приел правилни изводите на ответника в оспорваното решение. Следва да се отбележи, че при регистрацията си като земеделски стопанин жалбоподателката е декларирала намерение за отглеждане на пасища и мери с площ около 9 дка., което от своя страна не предполага производство на продукция, предназначена за продажба, каквото е изискването на § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО. С оглед дефиницията за постоянно пасище, визирана в § 1, т. 22 от ДР на ЗПЗП и общоприетото определение за мера, се налага извода, че ползването на пасища и мери е свързано с пашата на животни и косене, но не и за производството на продукция, с цел продажбата й. След като провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна Предвид изложените съображения следва да се приеме, че оспореното административно решение по чл. 117, ал. 3 от КСО е законосъобразно и като е отхвърлил подадената жалба като неоснователна, Административен съд - Пазарджик е постановил правилно решение. Не се установяват касационни основания за отмяна, поради което обжалваното съдебно решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора следва да бъде уважено искането на административния орган за юрисконсултско възнаграждение, което се определя в минималния размер от 100 лв. Мотивиран от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,