Решение № 11547 от 23.11.2023 г. на ВАС по адм. д. № 2718/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Г. Росенов, чрез адв. И. Стойчев, срещу Решение 88 от 16.01.2023 г., постановено по адм. дело 1457/2022 г. по описа на Административен съд Пловдив, с което е отхвърлена жалбата му срещу отказ на директор на Дирекция Местни данъци и такси (МДТ) при Община Пловдив с изх. 21П-12020/20.01.2022г. по искане по чл. 129, ал. 1 от ДОПК за прихващане и възстановяване на недължимо платени суми, потвърден с Решение 1 от 10.05.2022 г. на кмета на Община Пловдив. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на оспорваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. В подробно изложение аргументира допуснати административнопроизводствени нарушения по отношение на издаден АУЗД на лицето, установяващ задължения за данък върху превозните средства и лихви за просрочие, които не са съобразени от административния съд. Моли за отмяна на оспорваното решение, прогласяване на нищожност на АУЗД и отмяна на отказа на директора на Дирекция МДТ при Община Пловдив за възстановяване на претендираните суми, потвърден с Решение 1 от 10.05.2022 г. на кмета на Община Пловдив. Ответникът кметът на Община Пловдив, с писмен отговор оспорва основателността на касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на Първо отделение, след като прецени валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение на изискването на чл. 218 от АПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна по делото, в срок, срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество същата е неоснователна. Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в производството пред Административен съд Пловдив е бил отказ на директор на Дирекция МДТ при Община Пловдив с изх. 21П-12020/20.01.2022г. по искане по чл. 129, ал. 1 от ДОПК за прихващане и възстановяване на недължимо платени суми, потвърден с Решение 1 от 10.05.2022 г. на кмета на Община Пловдив. В хода на съдебното производство е установено, от фактическа страна, следното: С Акт за установяване на задължения по декларация 822/12.11.2019 г. на Г. Росенов са установени задължения за данък върху превозните средства, за периода 01.01.2013г. 31.12.2019 г., в общ размер на 5 247,37 лв. и лихви за просрочие към 12.11.2019 г., в общ размер на 1 540,29 лв. Подадена е жалба от Г. Росенов срещу АУЗД на 21.01.2021г. до директор на Дирекция МДТ при Община Пловдив. Същата е оставена без разглеждане от решаващия орган кмет на Община Пловдив с Решение 21/19.03.2021г. Г. Росенов е подал жалба в Административен съд Пловдив, за което е образувано адм.д. 598/2021г. С определение 592/16.04.2021г. по адм.д. 598/2021г. Административен съд Пловдив оставя без разглеждане жалбата на Росенов срещу мълчалив отказ на Директор Дирекция МДТ при община Пловдив по подадена жалба против АУЗД 822/12.11.2019г. Определението е оставено в сила с Определение 10043/05.10.2021г. по адм.д. 9095/2021г. на Върховен административен съд. Видно от доказателствата по делото задълженията за данък, установени с АУЗД 822/12.11.2019 г., не са били платени, поради което са предадени за събиране на ЧСИ с Акт за възлагане събирането на публични вземания 476/25.09.2020 г. Росенов е подал искане до директора на Дирекция МДТ при Община Пловдив с вх. 21П-12020/22.12.21г. на основание чл. 128 и чл. 129 от ДОПК за възстановяване на суми, платени без основание, събрани въз основа на АУЗД 882/12.11.2019г. на главен инспектор в Дирекция МДТ при Община Пловдив. Директорът на Дирекция МДТ при Община Пловдив е уведомил лицето с писмо с изх. 21П-12020/20.01.2022 г., че не са налице предпоставките за възстановяване на суми, събрани въз основа на АУЗД 822/12.11.2019 г., който е влязъл в сила, не е отменен по административен и съдебен ред. Срещу писмото с изх. 21П-12020/20.01.2022 г. на директора на Дирекция МДТ при Община Пловдив е подадена жалба от Росенов, като е образувано адм.д. 258/2022г. по описа на Административен съд гр. Пловдив. С Определение 159/02.02.2022 г., по адм. дело 258/2022 г. съдът е оставил без разглеждане жалбата на Г. Росенов срещу отказ с изх. 21П-12020 от 20.01.2022 г. на директора на Дирекция МДТ при Община Пловдив и е изпратил жалбата по подведомственост на кмета на Община Пловдив. Съдът е приел, че съгласно чл. 156, ал. 2 от ДОПК актът не може да се обжалва по съдебен ред в частта, в която не е обжалван по административен ред. В изпълнение на съдебното определение е издадено Решение 1/10.05.2022г. от кмета на Община Пловдив, с което на основание чл. 155, ал. 2 от ДОПК, във връзка с чл. 129, ал. 7 и чл. 144, ал. 1 от ДОПК е потвърден отказ на директора на Дирекция МДТ при Община Пловдив с изх. 21П-12020/20.01.2022 г. за възстановяване на суми по реда на чл. 128 и 129 от ДОПК, събрани въз основа на АУЗД 822/12.11.2019 г. на главен инспектор Дирекция МДТ при Община Пловдив. При тези фактически установявания първоинстанционният съд, след извършена служебна проверка съгласно чл. 168 от АПК във връзка с чл. 146 от АПК, е формирал извод за законосъобразност на постановения отказ и е отхвърлил жалбата на лицето. Изложени са мотиви, че Росенов не се е възползвал от правото си да оспори по надлежния ред и в законоустановения срок АУЗД, с който са му установени задължения зa данък върху превозните средства, поради което същият е проявил последиците на стабилен административен акт. Прието е, че е недопустимо в производство по чл. 129 от ДОПК да се оспорват задължения, установени с влязъл в сила акт. Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. Съдът подробно е установил и описал фактическата обстановка, обсъдил е доказателствата по делото и възраженията на страните, и при правилно тълкуване и приложение на материалния закон е извел самостоятелни и обосновани правни изводи, които се споделят и от настоящата касационна инстанция. Съгласно чл. 128 от ДОПК недължимо платени или събрани суми за данъци, задължителни осигурителни вноски, наложени от органите по приходите глоби и имуществени санкции, както и суми, подлежащи на възстановяване съгласно данъчното или осигурителното законодателство от Националната агенция за приходите, се прихващат от органите по приходите за погасяване на изискуеми публични вземания, събирани от Националната агенция за приходите. Прихващането или възстановяването може да се извършва по инициатива на органа по приходите или по писмено искане на лицето. Искането за прихващане или възстановяване се разглежда, ако е подадено до изтичането на 5 години, считано от 1 януари на годината, следваща годината на възникване на основанието за възстановяване, освен ако в закон е предвидено друго в съответствие с разпоредбата на чл. 129, ал. 1 от ДОПК. В конкретния случай, макар искането да е направено в предвидения от закона срок, то не е налице основание за възстановяване или прихващане, тъй като недължимо платените суми, чието възстановяване или прихващане лицето претендира, са установени с АУЗД, по отношение, на който се установява, че е влязъл в сила. Поради наличието на административен акт, ползващ се със стабилитет, относно въпроса за дължимост на същите публични задължения, законосъобразно приходният орган в производството по реда на чл. 129 от ДОПК, е постановил отказ за възстановяване на внесените суми, както правилно е съобразил и първоинстанционният съд. Съгласно разпоредбата на чл. 129, ал. 5 ДОПК, органът по приходите е длъжен след предявяване пред него на влязъл в сила административен акт да възстанови сумите, посочени в акта, заедно с дължимата лихва, в случай че сумите са признати като неправилно или недължимо платени за данъци. Следователно, по аргумент от противното основание, органът по приходите следва да откаже възстановяване на сума, внесена за погасяване на данъчно задължение, което е признато за дължимо съгласно влязъл в сила административен акт, както е в случая. Само с цел пълнота на настоящото изложение следва да се посочи, че релевираните в касационната жалба оплаквания касаят изцяло нарушения на административнопроизводствените правила относно връчване на процесния АУЗД, които се явяват ирелевантни спрямо предмета на настоящото дело, а именно постановения отказ в производство по чл. 129 от ДОПК. Всъщност посредством изложените доводи касаторът иска да бъде извършен косвен съдебен контрол за законосъобразност на АУЗД, което е недопустимо в настоящото производство. По делото е безспорно установено, че процесните задължения за периода са установени с влязъл в сила АУЗД. В случай на несъгласие относно дължимостта на данъка върху превозните средства лицето е следвало да оспори акта по съответния ред. При липса на доказателства за отмяна на АУЗД, съдът правилно е приел, че не е налице основание за възстановяване на претендираната сума. По изложените съображения първоинстанционното решение се явява правилно, като не страда от сочените от касатора пороци, които да обосноват неговата отмяна, поради което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и на основание чл. 161, ал. 1, изр. 3 от ДОПК, във вр. с чл. 8, ал. 1 във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на ответника по касация се дължат разноски за юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер на 978,77 лева. Предвид на изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, състав на Първо отделение,