Решение № 1915 от 15.02.2021 г. на ВАС по адм. д. № 8529/2020 г.

Решение № 1915 от 15.02.2021 г. на ВАС по адм. д. № 8529/2020 г., II о., докладчик съдията Славина Владова Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка със Закона за устройство на територията (ЗУТ).

Образувано е по две жалби, както следва:

1. Касационна жалба на "Весеко – 55 - Велеви съдружие" ЕООД със седалище гр. Велинград, чрез процесуалния представител адв. Иванов, срещу Решение № 242 от 13.04.2020 г. на Административен съд – гр. Пазарджик по адм. дело № 1129/2019 г., с което е отхвърлена жалбата му против Заповед № 328 от 15.03.2018 г. на кмета на община Велинград, с която на основание чл. 225а ал. 1 и чл. 225, ал. 2, т. 1 и 2 от ЗУТ е наредено премахването на незаконен строеж "Двуетажна сграда", находяща се в УПИ VI – "За парк" - 5972, кв. 393 (Клептуза) по плана на гр. Велинград. С решението жалбоподателят е осъден да заплати разноските по делото.

1. Частна жалба на на "Весеко – 55 - Велеви съдружие" ЕООД със седалище гр. Велинград, чрез процесуалния представител адв. Иванов, против Определение № 946 от 26.06.2020 г., с което е оставено без уважение искането за изменение на решението по делото в частта за присъдените в полза на общината разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 720 лв.

В касационната жалба се твърди неправилност на оспореното решение като постановено в противоречие със закона – отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди неправилност на извода на съда за законосъобразност на оспорената заповед, като напротив твърди, че същата е незаконосъобразна. Посочва, че са неправилни изводите на съда, че при издаването на заповедта не са допуснати съществени нарушения на административно като твърди такива, а именно неучастието му в административното производство и издаването на заповедта срещу неизвестен извършител като твърди, че при изяснени факти и обстоятелства и липса на допуснатото нарушение на чл. 35 от АПК е щяло да бъде установено точно кой е извършител на строежа. Твърди и неправилност на извода на съда за това, че спорният строеж не е търпим, а напротив твърди, че като извършен през 1983 – 1984 г. същият е търпим. Посочва и че спорният строеж е неточно описан в заповедта. Иска оспореното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което се отменя заповедта, алтернативно иска да бъде прогласена за нищожна. Претендира разноски за двете съдебни инстанции.

В частната се твърди неправилност на оспореното определение, поради това, че не са били представени доказателства за разноски сторени от община Велинград. Иска оспореното определение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което се изменя решението като разноски бъдат присъдени само в размер на заплатения от община Велинград депозит на вещо лице. Прави евентуално възражение за прекомерност на договорено възнаграждение в полза на ответника по касация.

Ответникът Кметът на община Велинград, чрез процесуалния си представител адв. Семерджиева, изразява становище за недопустимост, по същество – неоснователност на касационната жалба, както и за неоснователност на частната жалба. Претендира разноски за двете инстанции.

Прокурорът от Върховната административна прокуратура представя мотивирано заключение за правилност на решението и неоснователност на касационната и частната жалба.

Касационната жалба и частната жалба са подадени съответно в срока по чл. 211, ал. 1 и чл. 230 от АПК, от страна, адресат на оспореното решение и определение, за която те са неблагоприятни и срещу актове, подлежащи на касационен контрол.

За да постанови оспореното решение АС – гр. Пазарджик е приел, че жалбоподателят има правен интерес от оспорване на заповедта, тъй като от доказателствата е установено, че същия е стопанисващ строежа, предмет на оспорената заповед. Приел е и че е налице правен интерес, тъй като първоначално административният орган не е бил изяснил въпроса относно адресата на извършената проверка, но впоследствие му е връчил констативния акт. За да приеме наличие на правен интерес се е позовал и на протокол за извършени строително – монтажни работи в обекта (посочил е протокол на стр. 281 от делото) с възложител "Весеко – 55 – Велеви съдружие", извършени в обект в парк "Клептуза". Приел е, че от доказателствата безспорно е установено и наличието на строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, като е посочил, че спорният обект не отговаря на изискванията на § 5, т. 80 от ДР на ЗУТ за преместваем обект. Приел е и че строежът е извършен без строителни книжа, поради и което е незаконен и подлежащ на премахване. Посочил е, че от доказателствата се установява, че строежът е извършен преди 1989 г., поради което за него не е приложима разпоредбата на § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ, която касае строежи извършени след 1998 г. и преди 31.03.2001 г. Досежно приложимостта на § 16, ал. 1 от ДР на ЗУТ е приел, че строежът не е търпим и по смисъла на тази разпоредба, тъй като от доказателствата, включително приетите СТЕ по делото се установява, че той не отговаря на предвижданията на действалия по време на извършването му подробен устройствен план от 1983 г., тъй като по него не е предвидено строителство в парк "Клептуза", освен на преместваеми обекти, а спорният не е такъв, както и не отговаря на сегадействащия ПУП от 2013 г., така и на правилата и нормите по устройство на територията. Поради това е отхвърлил оспорването.

За да постанови оспореното определение, с което е оставено без уважение искането на жалбоподателя за изменение на съдебното решение в частта по разноските, АС – гр. Пазарджик е приел, че Кметът на общината съгласно разпоредбите на ЗМСМА е лицето, което има правомощие да представлява общината и съответно той е органът, който може да упълномощи представител за това. Приел е и че съгласно чл. 143 от АПК разноските в съдебни производства съ възстановяват от бюджета на органа, издал оспорения акт, съответно се дължат към този бюджет, а кметът няма бюджет, различен от този на общината, която е юридическото лице, в чиято структура е административния орган. Поради това е приел, че са налице доказателства за сторени разноски от общината, представлявана от кмета и съответно те трябва да се възстановят към бюджета на юридическото лице – общината. Поради това е отхвърлил искането за изменение на решението в частта по разноските.

Оспореното съдебното решение на АС – гр. Пазарджик е недопустимо в частта, с която е отхвърлено оспорването на заповедта, т. е. относно произнасянето на съда по съществото на спора. Основателно е възражението на ответника по касация, че за дружеството не е бил и не е налице правен интерес да обжалва заповедта. Оспореното в това производство определение, с което не е уважено искане за изменение на решението на АС – гр. Пазарджик в частта по разноските пък е правилно.

С правото на съдебно оспорване на акт, разпореждащ премахване на незаконен строеж разполагат две категории лица, а именно: неговият извършител и/или носителят на правото на собственост или на ограничено вещно право върху строежа или терена, на който е изграден, възложителят по смисъла на чл. 161, ал. 1 ЗУТ. Понятието "адресат" на заповеди с предмет премахване на незаконно строителство е дефинирано в § 3, ал. 1 ДР на Наредба № 13 от 23.07.2001 г. за принудителното изпълнение на заповеди за премахване на незаконни строежи или части от тях от органите на ДНСК. Във връзка с така даденото определение на адресат на заповед за премахване на незаконен строеж касаторът "Весеко – 55 - Велеви съдружие" ЕООД не притежава нито едно от качествата като предпоставка да бъде прието, че същият има качеството на лице, легитимирано да оспорва по смисъла на чл. 147, ал. 1 АПК на заповед от категорията на процесната.

Това е така, тъй като на първо място касаторът не се легитимира като лице, което да има право на собственост или ограничено вещно право върху спорния строеж или пък върху имота, в който е изграден, за който се установява от представените АПОС, че е публична общинска собственост. Фактът, че касаторът стопанисва незаконният строеж, не е обстоятелство, което да обоснове качеството му на адресат на заповедта за премахване на незаконен строеж по смисъла на § 3 от ДР на Нардеба № 13 от 23.07.2001 г.

Дружеството – жалбоподател не е и субект на възложеното със заповедта задължение за премахване на строежа. Административният акт е издаден срещу неизвестен извършител. При фактическото установяване на съда, че строежът е изграден преди 1989 г., и позицията на страната за съществуването му в същия вид, местоположение, площ, предназначение и обем доста преди това, а именно 1983 - 1984 г., по хипотеза дружеството не би могло да се приеме и за извършител. Протоколът, на който се позовава съдът за извършени СМР в обекта (стр. 281 от делото на АС – гр. Пазарджик) също не установява качеството на извършител на строежа по отношение на касатора. Това е така, тъй като този протокол за възложени от "Весеко – 55 – Велеви съдружие" ЕООД строително – монтажни работи касае монтирането на пейки и маси и детски съобръжения около обекта, но не и извършването на СМР по строеж на установения незаконен строеж. По делото е наличен и още един протокол за възлагане от касатора на СМР (стр. 282 от делото на АС – гр. Пазарджик), който обаче касае СМР по текущ ремонт в обекта, като боядисване, подмяна на облицовки и други и също не е годен да обоснове качеството на извършител на строежа от страна на касатора. Твърдението от дружеството – жалбоподател, че стопанисва, постоянно ползва обекта и има работещ негов персонал в него, не са обстоятелства, които да му придадат качеството на извършител на строежа или пък на лице с вещно право върху него – пълно (собственост) или ограничено. А в настоящия случай не са представени и доказателства, включително за законно стопанисване на обекта. Неоснователно е и възражението, че правният интерес се обосновава от факта, че жалбоподателят стопанисва павилион (преместваем обект) "скара - бира", който той е поставил, а спорният строеж представлява зала за хранене към него. Видно от доказателствата спорният строеж не е преместваем, представлява строеж и няма единство между него и павилиона, за който се твърди, но не се представят доказателства, че е поставен от жалбоподателя.

По изложените съображения като е достигнал до извод за допустимост на жалбата, АС – гр. Пазарджик е постановил оспореното решение в противоречие със закона и събраните по делото доказателства. Напротив във връзка с гореизложеното се установява, че жалбоподателят няма качеството адресат на заповедта – не е посочен като такъв в нея, не се установява същия да е нито извършител, нито собственик на строежа или имота, в който е извършен. Поради и това жалбата му е била недопустима, поради липса на правен интерес.

Във връзка с горното оспореното съдебно решение, в частта, с която е отхвърлено обжалването на заповедта на Кмета на община Велинград, като постановено при наличието на отрицателната предпоставка по чл. 159, т. 4 АПК за допустимостта на първоинстанционното производство, следва да бъде обезсилено, а делото – прекратено в посочената част в съответствие с правомощието на касационната инстанция по чл. 221, ал. 3 от АПК.

Частната жалба срещу Определение № 946 от 26.06.2020 г. е неоснователна.

В случая от доказателствата се установява, че кметът на община Велинград (временно изпълняващият длъжността), като орган издадел на акта, е упълномощил адвокат за представителство по делото с изрично посочване за представителство по адм. д. № 1129/2019 г. на АС – гр. Пазарджик. Договорът за правна защита и съдействие е сключен между адвоката и община Велинград, като юридическото лице, което има бюджет, представлявано от кмета и със съответно посочване, че възнаграждението се изплаща за процесуално представителство по адм. д. № 1129/2019 г. Разноските се поемат от, респективно се присъждат на юридическото лице, в структурата на което е административният орган – арг. § 1, т. 6 от ДР на АПК. Отговорността за разноски при отхвърляне на оспорването е уредена в чл. 143, ал. 4 от АПК, тя възниква и при прекратяване на делото – чл. 78, ал. 4 ГПК вр. чл. 144 от АПК. Фактът на плащането на адвокатското възнаграждение от общината е доказан в удостоверения с договора размер, а искането за възстановяването му е предявено своевременно. При тези факти е осъществено и основанието за присъждане на разноските в полза на общината като юридическо лице, от чийто бюджет те са поети. Затова решението в частта му за разноските е правилно, а молбата за неговото изменение е била неоснователна, поради което правилно съдът с оспореното определение я е отхвърлил.

Предвид изхода на спора е неоснователно искането на касатора за присъждане на разноски, а искането на ответника по касация в тази връзка е основателно и като доказано и платено – установява се платено адвокатско възнаграждение в размер на 720 лв. и доколкото размерът му е под минималния по чл. 8, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в релевантната редакция на разпоредбата, не е налице и прекомерност на хонорара, и същият следва да бъде уважен в претендирания размер за тази инстанция. По отношение на претенцията за разноски и за първата инстанция на ответника по касация, същата не следва да бъде уважена, тъй като при постановяване на първоинстанционното решение е била уважена, като в тази му част същото не се обезсилва.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 3 и чл. 221, ал. 2 във връзка с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, състав на Второ отделение