Решение № 7867 от 30.06.2021 г. на ВАС по адм. д. № 699/2021 г.

Решение № 7867 от 30.06.2021 г. на ВАС по адм. д. № 699/2021 г., VII о., докладчик председателят Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на началника на сектор "Пътна полиция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи - Кюстендил, гр. Кюстендил, ул. "Цар Освободител" № 269 срещу Решение № 269 от 23.11.2020 г. на Административен съд - Кюстендил по административно дело № 390/2020 г.

С обжалваното решение съдът е отменил Решение № 61 от 14.09.2020 г. на началника на сектор "Пътна полиция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи - Кюстендил, с което на Г. Б. е отказано издаването на свидетелство за управление на моторно превозно средство и преписката е върната на органа със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.

І. Становища на страните:

1. Касационният жалбоподател – началникът на сектор "Пътна полиция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи - Кюстендил, счита ожалваното съдебно решение за нищожно, недопустимо и в нарушение на материалния закон – отменителни основания по чл. 209, т. 1, 2 и 3 АПК.

Излага подробно всички факти по делото и сочи, че г-н Б. не отговаря на изискването на чл. 151, ал. 2 и 5 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП). В дадената на основание чл. 13, т. 6 от Наредба №І-157 от 01.10.2002 г. за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина (Наредба №І-157) декларация е декларирал обичайно място на пребиваване на територията на страната по постоянен адрес, но от извършената проверка на задграничните му пътувания е установено, че не е бил на територията на страната повече от 185 дни в рамките на последните 12 месеца. Този факт не се оспорва от лицето, което сочи, че живее и учи в Италия.

Сочи, че представеното от г-н Б. свидетелство за завършено образование не покрива изискванията на закона за завършен десети клас с оглед на § 16 ЗДвП.

Моли съда да отмени обжалваното решение като нищожно, недопустимо и неправилно. Претендира направените по делото разноски.

1. Ответникът по касационната жалба – Г. Б., счита същата за неоснователна.

Правилно съдът е приел, че отговаря на условието за обичайно пребиваване по смисъла на член 7, параграф 1, б. д) от Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20 декември 2006 година относно свидетелства за управление на превозни средства (Директива 2006/126). Правилно съдът се е позовал на факта на наложени карантинни мерки и забрани за пътувания между държавите членки на Европейския съюз с оглед на пандемията Covid-19, поради което не и могъл да осъществи желанието си да се завърне в България.

Правилен счита и извода на съда относно придобитото образование като в Италия липсва степен "първи гимназиален етап" по смисъла на чл. 16, ал. 4 от Наредба № 37 от 02.08.2.0002 г. за условията и реда за обучение на кандидатите за придобиване на правоспособност за управление на моторно превозно средство и условията и реда за издаване на разрешение за тяхното обучение (Наредба № 37). Излага фактите по придобитото обучение и невъзможността да се издаде документ по реда на Наредба № 11 от 01.09.2016 г. за оценяване на резултатите от обучението на учениците (Наредба № 11).

Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Ответникът се представлява от адв. В. С., Адвокатска колегия, гр. Кюстендил.

1. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

ІІ. По допустимостта на касационната жалба:

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е основателна.

ІІІ. Фактите по делото

За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд приема за установено от фактическа страна, че:

1. Г. Б. е български гражданин, с постоянен адрес гр. Бобошево, [улица].

1. На 04.09.2020 г. г-н Б. подава в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи - Кюстендил заявление за издаване на свидетелство за управление на моторно превозно средство, към което са приложени всички изискуеми документи, в т. ч. декларация по чл. 13, т. 6 от Наредба №І-157, в която е посочил, че временно пребивава в Италия, където учи и Уверение №ШК-1789 от 09.07.2020 г., издадено от Регионалното управление на образование, гр. Кюстендил, удостоверяващо завършено основно образование.

1. На 09.09.2020 г., с Постановление № 1536/2020 г.,. прокурор в Районна прокуратура, гр. Кюстендил отказва да образува досъдебно производство за извършено престъпление от общ характер по чл. 313, ал. 1 от Наказателния кодекс от Г. Б..

1. В хода на административното производство органът е извършил справки за задграничните пътувания на г-н Б. и за роднинските му връзки.

1. На 14.09.2020 г., с Решение № 61, началникът на сектор "Пътна полиция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи - Кюстендил отказва издаване на свидетелство за управление на моторно превозно средство на г-н Б. на основание чл. 151, ал. 2 и 5 ЗДвП.

1. В хода на съдебното производство г-н Б. представя удостоверение от Средно училище "Виторио Бакелет", гр. Албайрате, в което е посочено, че от учебната 2017/2018 г. е посещавал редовно училището като през учебната 2018/2019 е посещавал втори курс, а към датата на издаване на удостоверението – 15.10.2020 г,. посещава 4 С курс.

1. В хода на съдебното производство съдът разпитва свидетелите Д. Д. и В. Б..

ІV. Първоинстанционното съдебно решение:

Въз основа на така установените по делото факти първоинстанционният съд приема от правна страна, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, в исканата от закона писмена форма и съдържа фактически и правни основания, но е в противоречие с материалноправни разпоредби.

Първоинстанционният съд е установил приложимото право - член 7, параграф 1, б. д) и точка 3, б. б) от Директива 2006/126, транспониран в чл. 151, ал. 5 ЗДвП, и като е отчел съдържанието на понятието "обичайно пребиваване", дадено в член 12 на Директива 2006/126 и § 6, т. 46 ЗДвП е приел, че в случая е налице втората хипотеза – поради факта, че трудовите връзки на жалбоподателя са на различно място от личните му връзки и поради това пребивава последователно на различни места в две или повече държави членки, обичайното му пребиваване е мястото, където са личните му връзки, при условие, че се връща редовно там. Съдът приема, че органът се е позовал на декларацията на жалбоподателя, без да извърши цялостна проверка съгласно чл. 35 АПК. От доказателствата по делото – справка за пътуванията на жалбоподателя, е видно, че поне 66 дни е пребивавал в страната, а не 19, както е прието в акта. Наред с това с оглед на "наложените карантини и забрани за пътуване между страните членки" поради пандемията Covid-19 желанието на жалбоподателя да се върне в страната е възпрепятствано. Поради това приема, че обичайното пребиваване на жалбоподателя е в България.

Съдът приема от доказателствата по делото за безспорно, че жалбоподателят е завършил основно образование през учебната 2016/2017 г., поради което попада в изключенията на § 16 ЗДвП и за него е приложимо изискването за завършено основно образование.

Въз основа на горното съдът прави извод за незаконосъобразност на оспорения акт и го отменя като връща преписката на органа със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.

Изводът на съда е неправилен.

V. По съществото на спора:

Върховният административен съд, след като обсъди твърденията и доводите на касатора и възраженията на ответника и провери обжалваното съдебно решение с оглед на правомощията си по чл. 218, ал. 2 АПК, счита същото за валидно и допустимо, но неправилно.

Касаторът счита, че обжалваното първоинстанционно съдебно решение е нищожно, недопустимо и неправилно. Преди всичко следва да се посочи, че твърдените от касатора три порока на съдебното решение не могат да бъдат налице кумулативно, а само алтернативно. Няма как едно съдебно решение да е нищожно и в същото време да е недопустимо и неправилно, защото ако е нищожно то е правно нищо. Недопустимо може да бъде само валидно съдебно решение, а неправилно – само валидно и допустимо.

За да бъде едно съдебно решение нищожно трябва да не отговаря на изискванията за валидност. Трябва да не е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, да не е постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, да не е в писмена форма, да не е подписано или по никакъв начин да не може да бъде установена волята на съда. Видно от самото обжалвано първоинстанционно решение то е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав съгласно чл. 164 АПК. Постановено е в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма е и е подписано, а волята на съда е ясно посочена. Поради това обжалваното съдебно решение не е нищожно, а валидно.

За да бъде едно съдебно решение недопустимо е необходимо да не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. да липсва положителна или да е налице отрицателна процесуална предпоставка за разглеждане на делото. В случая съдът е сезиран от надлежно лице с жалба в срок срещу подлежащ на обжалване индивидуален административен акт, поради което съдебното решение е допустимо.

Доводите на касатора за порока неправилност на съдебното решение са за противоречие с материалния закон – неправилно тълкуване и прилагане на чл. 151, ал. 2 и 5 ЗДвП, и за необоснованост.

Както правилно приема и първоинстанционният съд чл. 151, ал. 5 ЗДвП изисква лицето, което иска да му бъде издадено свидетелство за управление на моторно превозно средство, да е установило обичайното си пребиваване в страната по смисъла на § 6, т. 46 ЗДвП. Правилно приема също, че тези разпоредби коректно транспонират член 7, параграф 2, буква д) и член 12 от Директива 2006/126.

Спорът е доказаните по делото факти установяват ли обичайно пребиваване на г-н Б. в страната по смисъла на приложимото право?

Съгласно изричната разпоредба на чл. 151, ал. 5 ЗДвП и чл. 13, ал. 1, т. 6 от Наредба №І-157 установяването на обичайното пребиваване става въз основа на декларация на лицето. Безспорно е, че органът има възможност да извърши проверка на декларираните обстоятелства, но основно установяването на обичайното пребиваване става с декларация, за която лицето носи своята отговорност. В случая, видно от съдържанието на декларираното от Б., той е посочил постоянен адрес по лична карта в България и факта, че "временно пребивавам в Италия, защото уча там". По делото не е спорно, че родителите на г-н Б. също живеят в Италия, както и видно от представеното удостоверение за завършено в Италия основно образование през 2016 г. очевидно той достатъчно дълго време пребивава в Италия, където завършва основното си образование и продължава да се учи като живее на посочен адрес в гр. Албайрате и е посещавал училище през учебните 2017/2018, 2018/2019 и 2020/2021 учебни години. От събраните от органа доказателства е видно, че нито той, нито родителите му са пребивавали достатъчно дълго в страната в рамките на релевантния период. Вярно е, че в акта органът е посочил срок на пребиваване на територията на страната 19 дни, а от приложените по делото справки се установява обща продължителност на пребиваване 67 дни, но тази фактическа грешка, призната от органа, не променя обективния факт на липса на изискуемия минимален срок на пребиваване в страната през последните 12 месеца.

Що се отнася до приетата за осъществена от първоинстанционния съд хипотеза на чл. 151, ал. 5 във вр. с § 6, т. 46, пр. 2 ЗДвП следва да се посочи, че тя е относима за лице, чиито трудови връзки са на различно място от личните му връзки и което вследствие на това последователно пребивава на различни места в две или повече държави. Г-н Б. не доказва наличие на трудови връзки, които да осъществява на различни места, а твърди, че учи, за което по делото са налични и доказателства, поради което по отношение на него хипотезата е неприложима. Първоинстанционният съд не е установил правилно елементите на фактическия състав на тази хипотеза и неправилно е субсумирал установени по делото факти към нея, приемайки я за годно основание за установяване на обичайно пребиваване.

Вярно е, че съгласно § 6, т. 46 ЗДвП следването в университет или друго учебно заведение не се смята за смяна на обичайното пребиваване, но ако лицето има доказано обичайно пребиваване в страната, в която иска да бъде издадено свидетелството, преди датата на започване на обучението. В случая това би било приложимо ако г-н Б., преди започване на учебната 2020/2021 г. – удостоверението от Средно училище "Виторио Бакелет" е с дата 15.10.2020 г. (изразът "понастоящем посещава 4 С курс... за текущата учебна година" установява именно това) би имал доказано обичайно пребиваване в България, а от доказателствата по делото е видно, че в този период той не е пребивавал в България, а за учебната 2019/2020 г. няма и никакви данни да се е обучавал.

Що се отнася до мотивите на първоинстанционния съд относно наличието на обективни пречки г-н Б. да изпълни желанието си да се завърне в България поради мерките във връзка с пандемията Covid-19 следва да се посочи, че релевантният период за дефиницията по § 6, т. 46 ЗДвП в случая е 04.09.2019 г. – 04.09.2020 г. В периода след 28.03.2020 г., когато г-н Б. навършва пълнолетие, пандемията не е приключила, но той се завръща в България, за да "изкара шофьорска книжка". Това значи, че сами по себе си не мерките във връзка с пандемията са "възпрепятствали това му желание [да се върне в България]".

Следва да се посочи, че "притежаването на свидетелство за управление, надлежно признато от държавата членка домакин, насърчава свободното движение и свободата на установяване на хората" – съображение 2 от Директива 2006/126. Тази значимост на правилата за издаване на свидетелства за управление на превозни средства за общата транспортна политика, за подобряване на пътната безопасност и за улесняване на свободното движение на хора, не лишава държавата членка домакин (която не е издала свидетелството) от възможността "да откаже да признае на своя територия свидетелство за управление, издадено в друга държава членка, когато въз основа на неоспорима информация от държавата членка на издаване е установено, че към момента на издаване на свидетелството за управление притежателят на това свидетелство не е отговарял на условието за обичайно пребиваване, предвидено в.... член 7, параграф 1, буква д) от Директива 2006/126" – решение от 01.03.2012 г., Akyьz, С-467/10, EU: C: 2012: 112, т. 77 на Съда на Европейския съюз. А в решение от 26.04.2012 г., Hofmann, С-419/10, EU: C: 2012: 240, т. 90, Съдът приема, че "Запитващата юрисдикция обаче трябва да установи... дали г-н Hofmann е имал обичайно пребиваване в Чешката република към момента на получаване на свидетелството за управление. Ако това не е било така, германските власти могат да откажат да признаят валидността на това свидетелство. " Това значи, че компетентните органи на държавата членка домакин може и да откаже да признае валидността на издадено от българската държава свидетелство за управление, ако е надлежно установено, че към датата на издаване на свидетелството лицето не е имало обичайно пребиваване в България.

Видно от изложеното първоинстанционният съд въз основа на доказаните по делото факти е направил необосновани фактически изводи и неправилно е тълкувал и приложил чл. 151, ал. 5 във вр. с § 6, т. 46 ЗДвП.

Второто основание за отказ на органа да издаде на г-н Б. свидетелство за управление е поради несъответствие с изискването на чл. 151, ал. 2 ЗДвП.

Първоинстанционният съд приема, че г-н Б. е завършил основно образование през учебната 2016/2017 г., видно от издаденото му Удостоверение №ШК-1789, поради което попада в изключенията на § 16 ЗДвП.

Съгласно чл. 151, ал. 2 ЗДвП, редакция към датата на издаване на оспорения акт – Държавен вестни, бр. 77 от 26.09.2017 г., свидетелство за управление се издава на лице, което е завършило десети клас. Съгласно разпоредбата на § 16 ЗДвП, Държавен вестник бр. 77 от 26.09.2017 г., лицата, завършили основно образование или завършили десети клас по реда на отменения Закон за народната просвета до влизане в сила на "този закон", т. е. на § 16 ЗДвП, тъй като изменението е прието със Закона за изменение и допълнение на Закона за движението по пътищата, Държавен вестник, бр. 77 от 26.09.2017 г., получават свидетелство за управление на моторни превозни средства по досегашния ред.

Така създадена законодателно условие очевидно се нуждае от уточняващо тълкуване.

Законът за Народната просвета е отменен с приемането на Закона за предучилищното и училищното образование, Държавен вестник, бр. 79 от 13.10.2015 г., в сила от 01.08.2016 г. Но в неговия § 60, т. 4 изрично е посочено, че § 46, т. 1, б. "а" от закона влиза в сила от 01.08.2022 г. § 46, т. 1, "а" от Закона за предучилищното и училищното възпитание съдържа изменение на чл. 151, ал. 2 ЗДвП, като думата "основно" се заменя с "първи прогимназиален етап на средно". По този начин, считано от 01.08.2022 г. би следвало свидетелство за управление да се издава на лице, завършило първи гимназиален етап на средно образование, а до тогава – би следвало да е приложима редакцията на чл. 151, ал. 2 ЗДвП, Държавен вестник, бр. 51 от 26.06.2007, т. е. при завършено основно образование. Но със Закона за изменение и допълнение на Закона за движението по пътищата, Държавен вестник, бр. 77 от 26.09.2017 г., измененият чл. 151, ал. 2 ЗДвП, който не е влязъл в сила, е изменен като е приета сегашната редакция на разпоредбата – издаване на свидетелство при завършен десети клас, като е приета и преходната разпоредба на § 16.

От публично достъпната на електронната страница на Народното събрание информация е видно, че посоченото изменение на чл. 151, ал. 2 и на § 16 е внесено между първо и второ четене на законопроекта, като към предложението не са налични мотиви - file: ///C: /Users/PC/AppData/Local/Temp/754-04-49. pdf. От станалите в пленарна зала обсъждания при второ гласуване на законопроекта не могат да се извлекат мотиви за осъществените промени на чл. 151, ал. 2 ЗДвП, освен забавянето на приетото със Закона за предучилищното и училищното образование, като § 16 е гласуван без дебат – https: //www. parliament. bg/bg/plenaryst/ns/55/ID/5965.

От анализа на самите относими разпоредби е видно, че ако едно лице е завършило основно образование до 26.09.2017 г. би следвало релевантно за издаване на неговото свидетелство за управление да е придобитото основно образование. В случая по делото е приложено Уверение №ШК-1789 от 09.07.2020 г., издадено от компетентния по смисъла на чл. 107, ал. 1 от Наредба № 11 орган, в което е удостоверено, че г-н Б. е придобил основно образование, за което има издаден документ 0127387*2016. Удостоверението е официален свидетелстващ документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), който се ползва с материална доказателства сила за установения в него факт, поради което съдът, а и административният орган, е длъжен да я зачете, т. е. да приеме за доказан установения в него факт. В удостоверението не е посочена датата на издаване документа, а само годината, но е ноторно, че учебната година и в Италия не е идентична с календарната, а обхваща части от две календарни години. С оглед на това, за да е придобита образователната степен 2016 г. обучението трябва да е завършено през учебната 2015/2016 г. Това значи, че по отношение на г-н Б. е налице изключението на § 16 ЗДвП, тъй като до влизането в сила на този параграф – 26.09.2017 г., той е придобил основно образование по реда на отменения, считано от 01.08.2016 г., Закон за народната просвета.

С оглед на горното изводът на първоинстанционния съд за неправилност на мотиви на органа относно липсата на предпоставката по чл. 151, ал. 2 ЗДвП е правилен, но този извод не води до промяна на извода му за незаконосъобразност на оспорения акт, тъй като липсата само на едно от кумулативните основания за издаване на свидетелство за управление на моторно превозно средство е достатъчно органът да постанови отказ.

Поради изложеното крайният извод на първоинстанционния съд за незаконосъобразност на оспорения акт е неправилен, постановен в нарушение на материалния закон и е необосновано, което прави обжалваното решение неправилно. Съдът следва да го отмени и да постанови друго, с което да отхвърли жалбата на г-н Б. срещу Решение № 61 на началника на сектор "Пътна полиция".

С оглед на изхода от спора, направено от касатора искане и на основание чл. 143, ал. 3 АПК съдът следва да осъди ответника за заплати на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи - Кюстендил – юридическото лице, в чиято структура е органът – касатор, направените по делото разноски. Същите, видно от доказателствата по делото, са в размер на 70, 00 лв. държавна такса.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд