Решение № 555 от 21.01.2009 г. на ВКС по н. д. № 586/2008 г.

Решение № 555 от 21.01.2009 г. на ВКС по н. д. № 586/2008 г., I н. о., НК, докладчик съдията Николай Дърмонски Подадена е касационна жалба от защитника на подсъдимия Ш. адв. Ст. Стоев от АК - Добрич. Предмет на жалбата е решение № 123 от 15.07.2008 г. по ВНОХД № 228 от 2008 г., постановено от Варненския апелативен съд, което се оспорва с доводи по чл. 348, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от НПК. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура даде заключение за частична основателност на касационната жалба. Изложените в жалбата оплаквания се поддържат в касационното производство от процесуалния представител на подсъдимия. Гражданската ищца и частна обвинителка М. Р., действаща лично за себе си и като майка и законна представителка на малолетните си три деца, чрез повереника им и за третоинстанционното производство адв. М. Янков от АК - Добрич моли касационната жалба да бъде оставена без уважение. Върховният касационен съд провери въззивното решение в пределите на правомощията си по чл. 347 от НПК и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 8 от 7.03.2008 г., постановена по НОХД № 800/2007 г. на Добричкия окръжен съд подсъдимият Ш от с. С., област В. е признат за виновен и е осъден за извършено на 16.06.2007 г. на пътя от Добрич за Б. престъпление по чл. 343, ал. 3 алт. 1 и 4 б. "б" пр. 1-во вр. ал. 1, б. "в" вр. чл. 342, ал. 1 от НК и при условията на чл. 54 от НК му е наложено наказание от 4 години и 6 месеца лишаване от свобода, търпимо при първоначален "общ" режим и на основание чл. 343г от НК е наложено и кумулативно предвиденото наказание по чл. 37, т. 7 от НК, като той е лишен от правото да управлява МПС за срок от 7 години от влизане на присъдата в законна сила. С присъдата са уважени предявените от пострадалите М. М. Р., действаща лично за себе си и като майка и законна представителка на трите й малолетни деца Е. С. А., С. С. А. и С. С. А. граждански искове в размер на по 17 000 лв за всеки един от ищците, представляващи обезщетения за причинените им неимуществени вреди от престъплението, ведно със законната лихва от датата на увреждането им до окончателното изплащане на сумата, като исковете в останалата им част до пълните предявени размери от 35 000 лв за първата и по 40 000 лв за всяко от трите деца са отхвърлени като неоснователни. Присъдата е била обжалвана от повереника на гражданските ищци и частни обвинители адв. М. Янков от АК - Добрич в гражданско-отхвърлителната й част с оплакване за несправедливост - прекомерна заниженост на присъдените на пострадалите обезщетения за неимуществените им вреди, като последица от неправилното приложение на материалния закон - чл. 52 от ЗЗД, с искане за изменяването й в тази част с присъждане на обезщетения за тези им вреди до пълния предявен размер на исковете им. Тя е била обжалвана и от защитника на подсъдимия адв. С с оплакване за незаконосъобразност, постановяването й при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и явна несправедливост на наложеното му наказание както лишаване от свобода в размер, непозволяващ приложението на чл. 66, ал. 1 от НК, така и на лишаването от право да управлява МПС, както и за завишеност на присъдените на ищците обезщетения с искане за отменяването й и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд, а алтернативно е поддържано и искане за изменяването й с намаляване на размера на двете санкции от кумулативно предвиденото в закона наказание с приложението на чл. 66, ал. 1 от НК и отлагане изпълнението на наказанието лишаване от свобода с подходящ изпитателен срок, а в гражданската й част - отмяна и отхвърляне на предявените искове изцяло като неоснователни, алтернативно изменяване в тази й част и намаляване размера на присъдените обезщетения на пострадалите. С въззивното решение обжалваната присъда е изменена, като е отменена в наказателно-осъдителната й част престъплението по чл. 343, ал. 3 пр. 1 и 4, б. "б" пр.1-во от НК да е осъществено и чрез допускане на нарушения на правилата за движение по чл. 20, ал. 1 и чл. 21, ал. 2 от ЗДвП и е оправдан по тази част от обвинението му, а така също и в гражданската й част, като е увеличен размерът на присъдените на ищците обезщетения от 17 000 лв на 35 000 лв за М. Р. и по 40 000 лв за всяко едно от трите й деца, в какъвто размер на били исковите им претенции, съответно е увеличен размерът на дължимата се държавна такса върху уважения размер на исковете. В касационната жалба от името на подсъдимия Х. се поддържат наново оплакванията, касаещи допуснати съществени нарушения на процесуалните правила от първоинстанционния съд, ограничили правото му на защита и възможността да получи смекчаване на дължимата му се санкция за извършеното престъпление, повлияло върху правилното приложение на материалния закон и довело до явната несправедливост на наложеното му кумулативно наказание лишаване от свобода и такова по чл. 343г от НК, както и оплакване за завишеност на увеличените размери на присъдените на пострадалите обезщетения, съставляващи касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от НПК, като се прави искане за изменяне на обжалваното решение и намаляване както на размера на двете по вид наказания на кумулативно предвиденото с приложението на чл. 66, ал. 1 от НК по отношение на лишаването от свобода, така и на уважените граждански искове, със съответните последици от това. Върховният касационен съд - Първо наказателно отделение приема жалбата за частично основателна по следните съображения: Касираните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК изхождат от виждането на защитата на жалбоподателя за задължителност на процедурата по чл. 372, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 от НПК за провеждане на съкратено съдебно следствие от първата инстанция винаги, когато подсъдимият признае изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се съгласи за тяхното установяване да не се събират доказателства. В случая, неприлагането на тази процедура от окръжния съд се счита за съществено нарушение на процесуалните правила, довело до ограничаване правото на защита на подсъдимия и до неправилно приложение на материалния закон само и доколкото наказанието му не е определено при условията на чл. 55 от НК, позволяващо обсъждането на възможността наложеното му наказание с лишаване от свобода да не бъде отложено за изпълнение на основание чл. 66, ал. 1 от НК, със съответното отражение и върху кумулативно налагащото се наказание по чл. 343г вр. чл. 37, т. 7 от НК. Тези възражения са правени и пред въззивния съд, който е възприел становището на защитата на подсъдимия за задължителност на диференцираната процедура по чл. чл. 373, ал. 2 вр. чл. 372, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 от НПК, задействана по тяхно искане, като едно от застъпваните в съдебната практика по приложението на глава 27 от НПК становища. Безспорно, съдът, като арбитър в наказателния процес, е този, който определя реда, по който ще се проведе съдебното производство пред него, включително дали да се проведе или не съкратено съдебно следствие по реда на глава 27 от НПК. Като такъв обаче той не може да действа самоволно, а доколкото актът на първата инстанция не е окончателен, не действа и безконтролно. След постъпване на делото в първоинстанционния съд, с въпроса за реда за провеждане на съдебното производство пред тази инстанция е длъжен да се занимае още съдията-докладчик и с разпореждането си по чл. 248, ал. 2, т. 4 от НПК може да постанови предварително изслушване за това дали са налице условията за разглеждане на делото по реда на глава 27 от НПК. Такава констатация съдът може да направи и в открито съдебно заседание преди даване ход на съдебното следствие, като съобразно правомощието си по чл. 370 от НПК взема решение за предварително изслушване на страните "служебно или по искане на подсъдимия". Тъй като правото на такова искане от страна на подсъдимия е свързано с определени правни последици за него, законодателят е предвидил задължителната му адвокатска защита, извън изрично разписаното задължение на съда по чл. 372, ал. 1 от НПК да разясни "правата му по чл. 371" и да го уведоми, " че съответните доказателства от досъдебното производство и направеното от него самопризнание по чл. 371, т. 2 ще се ползват при постановяване на присъдата". От формулировката на този законов текст се вижда, че макар "правата му по чл. 371" да не са включени в чл. 55, ал. 1 от НПК, то те са част от най-общо регламентираното му право "да прави искания...". И докато от гарантираното му право "да дава или откаже да дава обяснения по обвинението" съдът не може да прави изводи в негова вреда, то следва да се прецени дали при направено от него искане за провеждане на съкратено съдебно следствие съдът може да откаже прилагането на една от двете, според избора му, диференцирани процедури по глава 27 от НПК. За да се отговори на този въпрос следва да се изходи както от целите на законодателя при създаването им, така и от залегналите в Конституцията и в НПК основни принципи на наказателния процес. Съгласно чл. 1 от НПК, процесуалният закон (НПК) "определя реда, по който се извършва наказателното производство, за да се осигури разкриване на престъпленията, разобличаване на виновните и правилно прилагане на закона", като чл. 7, ал. 1 определя на съдебното производство централно място в наказателния процес. Именно в производството пред съда основните принципи на процеса намират своето най-пълно разгръщане - при условията на публичност, състезателност, непосредственост и устност, при спазване на принципа за равенство на правата на всички страни в процеса съдът следва да събере ангажираните от тях доказателства чрез съответните допустими от закона доказателствени средства и въз основа на обективно, всестранно и пълно изследване на всички относими към предмета на доказване обстоятелства и на закона да приеме решение, с което да достигне до разкриване на обективната истина за конкретния случай, при спазване на конституционно залегналата презумпция за невиновност на обвиненото лице до установяване на противното с влязла в сила присъда. Досъдебното производство има за задача да подготви съдебната фаза на процеса, като в съкратени срокове се уточни от разследващите органи и прокурора има ли според тях престъпно деяние, от кого е извършено и каква е конкретната вина на дееца, като на база на събрания от тях доказателствен материал се внесе съответното обвинение в съда. Независимо от позицията на обвиняемия, прокурорът е длъжен да опише в обвинителния акт всички онези обстоятелства, очертаващи деянието като престъпно и вината на последния при осъществяването му, както и да посочи материалния закон, според който той следва да понесе наказателна отговорност за това си деяние. Нормалният развой на наказателния процес предвижда именно в съдебната му фаза всички тези обстоятелства да бъдат доказани при условията и по реда, установен в закона, с което ще се постигнат заложените в него цели, т. е. обществото да бъде удовлетворено със съответното наказване на виновния за противоправното му поведение и доколкото е възможно да бъдат заличени настъпилите от деянието вредни последици на пострадалите, в разумен срок. Постигането на тези цели процесът свързва с определени усилия на органите на досъдебното производство и на съда в рамките на посочените в закона срокове. Като изключения от установения в НПК общ ред законодателят е предвидил няколко процедури за по-бързо приключване на наказателното производство, било чрез налагане на административно наказание, чрез постигане на споразумение между представителя на държавното обвинение и защитата за наказването на виновния, било чрез съкращаване на процедурата по събиране на доказателствата и установяване на фактите от значение за правилното решаване на делото. Едно от тези изключения са двете диференцирани процедури по глава 27 от НПК за провеждане на съкратено съдебно следствие, с което се цели бързина на процеса и процесуална икономия както на време, на средства, така и на усилията на страните по установяване на правно релевантните факти във връзка с повдигнатото обвинение. Процедурата по чл. 371, т. 1 от НПК е насочена към събирането на свидетелски показания и експертни мнения, по които няма спор между страните относно процесуалната им годност, като въпрос на анализ по съществото на делото са изводите на страните и съда за тяхната достоверност и относимост към предмета на доказване и значението им за разкриване на обективната истина за инкриминираното деяние. Тя не е предмет на обсъждане и прилагане по настоящето производство. Втората процедура по глава 27 от НПК, тази по чл. 371, т. 2 от НПК, предвижда по-радикално разрешение на процеса на доказване на правно релевантните на обвинението факти, които изцяло се признават от подсъдимия, с правната помощ на защитата му и за които има събрани по съответния ред доказателства на досъдебното производство. Именно в този смисъл следва да се разбира посоченото в чл. 372, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 от НПК "самопризнание" на подсъдимия. От друга страна, предполага се прокурорът коректно да е изпълнил, а съдията-докладчик съответно проверил изпълнението на задължението му да опише в обстоятелствената част на обвинителния акт всички правно значими факти за деянието, авторството в лицето на обвиненото лице, въз основа на които да може да се направят съответните правни изводи за приложимото материално право. "Самопризнанието" не е и не може да бъде с решаващо доказателствено значение за обвинението и не освобождава съда от задължението да извърши съответния анализ на фактите и приложи правилно материалния закон - чл. 116, ал. 2 от НПК. Или, преследваните от законодателя цели от въвеждането на процедурата по чл. 371, т. 2 от НПК предполагат процесуално издържани действия на разследващите органи и на прокурора по формиране и доказване на възведеното от тях обвинение спрямо подсъдимия, даващи основание на последния да признае, а съдът впоследствие да ползва като категорично доказани изложените в обстоятелствената част на обвинителния акт факти и в техните рамки да приложи вярно закона. Затова, ако съдът откаже искане на подсъдимия за съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК и проведе "пълноценно" такова за събиране и проверка на ангажираните от страните доказателства и доказателствени средства и в съответствие с чл. 14 и чл. 301 - 305 от НПК извлече фактите по чл. 102 от НПК, то с това не допуска нарушение на процесуалните правила, гарантиращи разкриването на обективната истина по делото. Ако обаче доказателствената основа на обвинението (разбирай, фактите от обстоятелствената част на обвинителния акт) страда от противоречие/я, то тогава в изпълнение на задължението си да положи всички възможни усилия за разкриването й съдът е длъжен да откаже такова искане на подсъдимия и защитата му, независимо от направеното от първия "самопризнание". Това е в интерес както на последния, така и на всички страни със самостоятелни права по делото и обществото като цяло да постигнат справедливо осъждане на първия или оправдаването му, ако фактите не сочат на престъпление. Тъй като законодателят обаче е предвидил "бонус" при такова негово (на подсъдимия) процесуално поведение чрез смекчаване на предвиждащата му се санкция, възниква спор в правната теория и съдебната практика води ли отказът на съда да уважи искане на подсъдимия за съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК до ограничаване на правото му на защита и оттам - явява ли се съществено нарушение на процесуалните правила. В тази връзка защитата на жалбоподателя се позовава на решение на ВКС, съгласно което отказът на съда се приема за такова процесуално нарушение и като неотстранимо, не води като последица до отмяна на осъдителния съдебен акт, но налага "компенсиране" на наказателната му отговорност чрез смекчаване на наказанието му, което да се определи при условията на чл. 55 от НК. На първо място следва да се посочи, че съдът не може да откаже искане на подсъдимия по чл. 370, ал. 1 вр.чл. 371, т. 2 от НПК със съображения за бъдеща несправедливост на наказанието му при задължението по чл. 373, ал. 2 от НПК да приложи при тази процедура чл. 55 от НК, тъй като законодателят нему е предоставил възможност за такава преценка. От друга страна, постигането на обективната истина при провеждане на съдебното следствие е основен принцип на наказателния процес и той не може да бъде изместен заради някакво мнимо ограничаване на правото му на защита с отказа на съда да уважи искането му за съкратено такова, включително и при последните законодателни промени в глава 27 от НПК, според които съдът "не може да откаже" такова искане, но само ако са налице съответните предпоставки, а те са посочени в чл. 372, ал. 4 от НПК. На второ място, има и хипотези, когато по делото има повече от един подсъдим и само един от тях претендира за съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК, а другите възразяват (без законът да изисква те да се мотивират, също при новото законодателното разрешение в тази насока), при което не може да се разкъса единството на наказателното производство и то да приключи за този подсъдим по процедурата по чл. 373, ал. 2 вр. чл. 372, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 от НПК, а за другите да продължи (дори и в друг съдебен състав) при условията на провеждане на съдебно следствие по общия ред. Това би довело до накърняване на принципа за установяване на обективната истина еднакво спрямо всички дейци, както и правилното прилагане на материалния закон, включително и при различни обвинения спрямо подсъдимите, особено когато някои от деянията са осъществени в идеална съвкупност. В случая въззивният съд е приел, че самопризнанието на подсъдимия е подкрепено от доказателствения материал от досъдебното производство и като е изразил несъгласие със съображенията на окръжния съд да откаже искането му за провеждане на съкратено съдебно следствие по глава 27 от НПК, е счел, че като бил длъжен да проведе такава процедура, е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК, т. е. че това е довело до ограничаване правото на защита на подсъдимия, което обаче вижда в нарушаване на "правото му да признае фактите от обстоятелствената част на обвинителния акт и да се съгласи да не се събират доказателства за тях". Съображенията са, че при положителна констатация направеното от подсъдимия "самопризнание" да се подкрепя от надлежни доказателствени материали от досъдебното производство, съдът е длъжен на основание чл. 372, ал. 4 от НПК да постанови определение и обяви, че при постановяване на присъдата си ще ползва направеното самопризнание и няма да събира доказателства за фактите от обстоятелствената част на обвинителния акт, което, според Съда, сочело "на задължението му" (изводимо от тази законова норма) да се съгласи с искането на подсъдимия за съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК. При неоснователен отказ, като неотстранимо във въззивното производство или при връщане на делото за ново разглеждане, това процесуално нарушение не било основание за отмяна на атакуваната от подсъдимия осъдителна присъда, а от друга страна, невъзможността да се приложи разпоредбата на чл. 373, ал. 2 пр. 2-ро от НПК във второинстанционното производство, не го задължавала да коригира наказанието на осъдения подсъдим, като приложи разпоредбата на чл. 55 от НК. Това становище не е правилно и е противоречиво в няколко посоки. Така както са формулирани текстовете на чл. 373, ал. 2 пр. 2-ро и ал. 3, на чл. 372 ал. 4 и на чл. 371, т. 2 от НПК, "самопризнанието" на подсъдимия обхваща "фактическото обвинение", т.е. фактите от обстоятелствената част на обвинителния акт, върху които прокурорът гради правните си изводи относно престъпния характер на деянието и вината на дееца. Съдът е длъжен да приеме тези факти за установени в мотивите на съдебния си акт, като се позове на признанието им от подсъдимия и подкрепата им в събраните на досъдебното производство доказателства. Или, без да е записано в чл. 55 от НПК, като право на подсъдимия да признае или не обстоятелствата, въз основа на които се обвинява в извършването на дадено престъпление, "самопризнанието" на подсъдимия следва да се приеме като част от правото му "да дава обяснения" по тези факти, т.е. законодателят не е създал с тези разпоредби някакво ново право за подсъдимия, като той разполага с него и в хода на пълноценно провеждано съдебно следствие. При това положение не може да се приеме становището на въззивния съд, че отказвайки провеждането на съкратено съдебно следствие по чл. 372, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 от НПК, първоинстанционният съд ограничава правото на защита на подсъдимия, като "не му дава право да признае" фактите от обстоятелствената част на обвинителния акт и да изрази съгласие за тях да не се събират доказателства. Въз основа на признатите от подсъдимия факти съдът може да го осъди по повдигнатото му с обвинителния акт обвинение, като е длъжен да определи наказанието му при условията на чл. 55 от НК. Той обаче може и да го признае за виновен и осъди за по-леко наказуемо престъпление, ако тези факти сочат на по-леко наказуем престъпен състав или да го оправдае, ако счете, че те очертават деянието му като несъставомерно. За разлика от приключването на наказателното производство със споразумение, където подсъдимият чрез защитника си признава не само правно релевантните факти, но и противоправността на поведението си, конкретната си вина и се съгласява с определено наказание (при възможност съгласно чл. 381, ал. 4 от НПК то да бъде постигнато и чрез приложението на чл. 55 от НК и без наличие на законовите изисквания), при процедурата по чл. 373, ал. 2 вр. чл. 372, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 от НПК законодателят обвързва осъдителната присъда с определяне наказанието на подсъдимия винаги с приложението на чл. 55 от НК. Или, признанието на подсъдимия на "фактическото обвинение" по обвинителния акт законодателят свързва при престъпна съставомерност на деянието му с облекчаване на отговорността му. Това значи, от една страна, подсъдимият да не може да оспорва правно релевантните факти като основа на осъдителната присъда, а само приложимото се материално право и дължимото му се в неговите рамки наказание, а от друга, при неоснователен отказ на първоинстанционния съд да приложи тази процедура на съкратено съдебно следствие (при наличие на самопризнание на подсъдимия и следващо се процесуално поведение, при липса на различие между надлежно установените от съда и залегнали в обстоятелствената част на обвинителния акт фактически обстоятелства) следващите инстанции дължат отговор относно правото на подсъдимия да търси смекчаване на отговорността си чрез искането си за облекчаване на съдопроизводството по делото. Това не следва да се разбира като "компенсирането му" заради допуснато от съда ограничаване на правото му на защита, а доколкото разпоредбата на чл. 55 от НК е част от приложението на материалното право, всеки следващ съд, пред който е поставен въпросът за правилното й приложение, е длъжен да се произнесе, като приложи закона, който е следвало да бъде приложен, т.е. се произнесе по законосъобразността на атакувания пред него съдебен акт. ВКС, като не споделя становището на апелативния съд за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК вследствие на отказа му да проведе процедура на съкратено съдебно следствие и че това не е довело до ограничаване на правото на защита на подсъдимия, намира процесуалната дейност на съда по извличане на правно релевантните факти от предмета на доказване по делото да е надлежна, въз основа на процесуално годни доказателствени средства, които са ценени според действителното им съдържание и фактическите изводи на съда съответстват и на формалната и житейска логика. Те не се оспорват от жалбоподателя, поради което не е налице касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Не се навеждат и доводи за неправилно приложение на материалния закон при квалифициране на деянието на касатора като престъпление по чл. 343, ал. 3 пр. 1-во и 4-то б. "б" пр.1-во от НК и доколкото правилното приложение на разпоредбите на чл. 54-58 от НК са изведени като отделно касационно основание, в случая не е налице и касационно основание по чл. 348, ал. 2 вр. ал. 1, т. 1 от НПК. Налице е обаче явна несправедливост на наложеното на касатора наказание както по отношение на лишаването му от свобода, така и за лишаването му от право да управлява МПС и касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 вр. ал. 5 т. 1 от НПК. За да отрече възможността наказанието да бъде определено при условията на чл. 55 от НК, въззивният съд декларативно е посочил липсата на "законно основание" за това, без да отговори на доводите на защитата относно многобройността или изключителността на сочените от нея смекчаващи отговорността му обстоятелства. Вместо това е изложил вижданията си как някои проблеми около приложението на глава 27 от НПК, свързани със справедливостта на дължимата се за тежки умишлени или непредпазливи престъпления санкция за дейците, могат да бъдат преодолени с незначителни законови промени. ВКС намира, че в случая, извън причинената смърт на пострадалия и значителната алкохолна злоупотреба от жалбоподателя, които са елементи от състава на престъплението, са надценени обществената опасност на деянието и дееца. Безспорно, той е наказван по реда на чл. 78а от НК за престъпление по чл. 343б, ал. 1 от НК само месеци преди инкриминираното деяние, но необяснимо защо тогава съдът му е наложил само 3 месеца лишаване от право да управлява МПС, което е занижено и с оглед предвиждащите се в ЗДвП административни санкции за нарушение на чл. 174 от същия закон. Неоправдана е и обществената търпимост към такива нарушения от обкръжението на подсъдимия, включително и от страна на пострадалия, който е приел последния в дома си, черпил го с бира и накрая се качил с него в колата му, въпреки пияното му състояние и тежките метеорологични условия. Това само по себе си налага по-сериозно въздействие както върху подсъдимия, така и с цел засилване превантивното значение на присъдата. Налице са обаче множество смекчаващи отговорността му обстоятелства, които налагат занижаване размера на наказанията му. Въззивният съд е оставил без отговор доводите за семейното му положение, баща на малолетно дете, за което следва да полага грижи, включително да продължи да полага общественополезен труд и издържа семейството си и в тази насока е охарактеризиран като добър баща, съпруг, съселянин, съвестен работник. Очевидно е отражението върху поведението му от злоупотребата с алкохол, което е причината да върши престъпления. В същото време са налице данни за влошеното му здравословно състояние, заради което не е отбил редовна военна служба, а и като последица от процесното ПТП. Окръжният съд е посочил като смекчаващи обстоятелства и проявената от него самокритичност, самопризнанието му, опитите му да обезщети по някакъв начин семейството на пострадалия му приятел, но апелативният не ги е отчел в достатъчна степен, особено и през призмата на отхвърленото му искане за съкращаване на съдебната процедура по установяване на истината за случилото се и за наказването му. Всичко това дава основание на настоящия състав на ВКС да приеме, че и с един по-къс престой в затвора ще се постигнат както целите на закона спрямо него, така и неизбежността на тази санкция ще възпира за в бъдеще неустойчивите негови съселяни да пият и управляват МПС, като наказанието му лишаване от свобода следва да бъде намалено при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК от 4 години и 6 месеца на 2 години и 10 месеца, а това по чл. 343г от НК - от 7 години на 5 години и 6 месеца. Наказанието лишаване от свобода следва да бъде изтърпяно ефективно при определения от съда първоначален общ режим, като искането за отлагане на изпълнението му ще бъде прекален компромис към подсъдимия и следва да бъде оставено без уважение. Същият не се е отказал да пие и управлява МПС, въпреки наложеното му по реда на чл. 78а от НК наказание и противопоставянето на близките и съселяните му. За определяне на по-дълъг срок на това наказание значение има миналото на жалбоподателя като водач на МПС, както и тежестта на допуснатите в конкретния случай нарушения на правилата за движение, като подсъдимият не просто не е изпълнил задълженията си по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, но е проявил крайна самонадеяност, управлявайки колата си с изключително висока скорост, при тежки метеорологични условия и значителна концентрация на алкохола в кръвта му, която го е направила почти негоден като водач на МПС. Предишната наложена му санкция за лишаване от правоуправление очевидно е била твърде символична, за да го възпре за в бъдеще от подобни прояви и резултатът от това е налице. Затова е наложително както изтърпяване на наказанието лишаване от свобода в затвора, така и по-продължителен период на лишаването му от право да управлява МПС, за да съобразява бъдещото си поведение зад волана с изискванията на закона. В този смисъл следва да бъде изменено обжалваното решение. По отношение на оплакването за завишеност на присъдените на ищците обезщетения ВКС намира същото за неоснователно. Въззивният съд е отчел претърпените от пострадалите морални болки и страдания от нелепата загуба на близкия им, който неразумно е пътувал с пияния касатор, останали са без подкрепа в живота три деца, разчитащи оттук нататък само на грижите на майка си и принципът на справедливостта налага възмездяването им с изплащане на присъдените им суми, поради което и в тази му част обжалваното решение следва да остане в сила. С оглед на гореизложените съображения, Върховният касационен съд - Първо наказателно отделение на основание чл. 354, ал. 1, т. 3 от НПК

ОСОБЕНО МНЕНИЕ на съдия Блага Иванова по дело № 586/08 на ВКС Изразявам несъгласие със становището на мнозинството, че, когато съдът отказва да проведе съкратено съдебно следствие по чл. 371, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 НПК, въпреки че основанията за това са налице (депозираното от подсъдимия самопризнание се подкрепя от събраните на досъдебното производство доказателства), не допуска съществено процесуалното нарушение. В правото на защита се включва и правото на подсъдимия да се ползва от предвидена в закона възможност за приключване на делото по диференцирана процедура с произтичащите от това последици (включително наказването му при условията на чл. 55 НК). В същото време, след като е проведено съдебно следствие по общия ред, допуснатото съществено процесуално нарушение е неотстранимо чрез връщане на делото за ново разглеждане. Това е така, защото, от една страна, съдебното следствие по общия ред гарантира разкриването на обективната истина и затова с факта на неговото провеждане не се засягат други процесуални права на подсъдимия (извън правото му да се ползва от диференцираната процедура). От друга страна, при новото разглеждане липсва яснота дали подсъдимият отново ще изяви желание да се ползва от тази процедура, а това обезсмисля връщането на делото. С оглед на посочената особеност на допуснато съществено процесуално нарушение (че то е неотстранимо чрез връщане на делото за ново разглеждане), когато контролиращият съд констатира, че незаконосъобразно е отказано провеждане на съкратено съдебно следствие, той следва сам да приложи чл. 55 НК, без значение дали са налице основанията за това.