Решение № 7791 от 12.7.2023 г. на ВАС, VII о.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Д. Радоев - контрольор при "Организация на движението паркинги и гаражи" ЕООД, гр. Велико Търново, против решение 5 от 11.01.2023 г., постановено по адм. дело 295/2022 г. на Административен съд Ямбол, с което съдът е отменил приложена от него принудителна административна мярка (ПАМ) "принудително задържане с техническо средство (скоба)". Касаторът релевира доводи за неправилност на съдебния акт поради постановяването му в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Според касатора неправилни и необосновани са изводите на съда, че фактът на издадена карта за паркиране на хора с увреждания, регламентирана в нормата на чл. 99а, ал. 1 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) във всеки момент е обслужвала лицето с увреждане. Твърди, че в платените зони лице, което притежава карта за инвалидност, може да се ползва от правото да ползва паркомясто само когато автомобилът е паркиран на обозначените за тази цел позиции, но не и на необозначено за целта място. Според касационния жалбоподател не съществува празнота в закона по приложението на чл. 50 Правилника за прилагане на ЗДвП (ППЗДвП) във връзка с районите с обхват на "платена зона", както е приел съдът. Оспорва и извода, че Наредбата за реда за спиране, престой и паркиране на пътни превозни средства на територията на град Велико Търново противоречи на нормативен акт от по-висок ранг. По подробно изложени съображения иска отмяна на решението и присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът С. Кескинов, чрез пълномощник, оспорва жалбата като неоснователна. Иска присъждане на разноските по делото. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, след като провери правилността на обжалваното решение, приема следното: Предмет на оспорване пред Административния съд - Ямбол е принудителна административна мярка по чл. 167, ал. 2, т. 2 ЗДвП - принудително задържане на пътното превозно средство, за което не е заплатена дължимата такса за паркиране по чл. 99, ал. 3 ЗДвП, до заплащане на таксата и на разходите по прилагане на техническото средство, приложена от контрольор при "Организация на движението паркинги и гаражи" ЕООД, гр. Велико Търново, по отношение на лек автомобил "Хонда" с рег. [рег. номер], собственост на С. Кескинов, извършено с техническо средство тип "скоба" на 21.10.2022 г. в гр. Велико Търново. За да отмени мярката, съдът е приел за безспорни обстоятелствата, че [улица]в гр. Велико Търново попада в обхвата на зона за платено паркиране, обзначена с положена пътна маркировка и вертикална сигнализация, и че жалбоподателят не е заплатил такса за кратковременен престой за паркиране. С автомобила се обслужва лице с трайни увреждания (непълнолетната дъщеря на собственика). Превозното средство е паркирано на място, което не е определено за паркиране на превозни средства, които обслужват хора с трайни увреждания, поради липсата на свободни места. На стъклото на превозното средство водачът е поставил карта за преференциалното паркиране. От правна страна съдът се е обосновал, че съгласно разпоредбата на чл. 50, ал. 2, т. 3 ППЗДвП пътни знаци В 27 "Забранени са престоят и паркирането" и В 28 "Забранено е паркирането" не се прилагат за МПС, обслужващи лица с документ за инвалидност. Мотивирал е извод, че тъй като правната норма на чл. 50, ал. 2 т. 3 ППЗДвП е с по-висок ранг спрямо общинската Наредба за реда за спиране, престой и паркиране на пътни превозно средства на територията на град Велико Търново и, след като цитираната разпоредба изключва действието на пътни знаци, забраняващи престой и паркиране по отношение автомобили, обслужващи хора с трайни увреждания, то паркираното превозно средство в рамките на обособената зона не е в нарушение на нормативната уредба, респективно на пътните знаци. На следващо място е приел, че законодателят не е предвидил изключение досежно приложението на чл. 50, ал. 2, т. 3 ППЗДвП за районите с обхват на "платена зона", съответно административният орган е бил длъжен да съобрази действията си с принципите на АПК и духа на закона, доколкото с блокирането на автомобила се възпрепятства възможността съшият да бъде използван при необходимост, предвид че превозното средство обслужва лице с увреждане, което е дете и се ползва със специална закрила. По изложените съображения съдът е мотивирал извод за прилагането на процесната ПАМ от компетентен орган, но в противоречие с процесуалните и материалните разпоредби, както и че същата не е съобразена с целта на закона. Решението е неправилно. При постановяване на съдебния акт съдът се е позовал на действието на Наредбата за реда за спиране, престой и паркиране на пътни превозно средства на територията на град Велико Търново, спрямо забранителната разпоредба на чл. 50, ал. 2, т. 3 ППЗДвП. Описал е обхватът на зоната за платено паркиране съгласно решение 223 от 25.06.2020 г. на Общински съвет Велико Търново за зоната, в която е паркиран конкретният автомобил. По делото обаче не е изследвана разпоредбата на чл. 22 от Наредба РД-02-20-2/26.01.2021 г. за определяне на изискванията за достъпност и универсален дизайн на елементите на достъпната среда в урбанизираната територия и на сградите и съоръженията в сила от 13.03.2021 г., издадена от министъра на регионалното развитие и благоустройството. В посочената разпоредба, в зависимост от предназначението на сградите и капацитета на паркинга, са предвидени минимален брой места за паркиране на автомобили на хора с увреждания. Съдът не е изследвал дали в района на паркиране на процесния автомобил са спазени тези нормативи, съответно, дали са доказани предпоставките за прилагане на процесната мярка, във връзка с чл. 14, ал. 5 от Наредбата за реда за спиране, престой и паркиране на пътни превозно средства на територията на град Велико Търново. Първоинстанционният съд е следвало да провери фактическото установяване на органа, като обсъди и съобрази представените доказателства по административната преписка и при нужда да събере допълнителни такива, след което да извърши анализ на фактическите установявания и да прецени дали същите се субсумират под състава на дадената от органа правна квалификация. Ето защо касационната инстанция приема, че първоинстанционният съдебен акт е постановен при допуснати съществени процесуални нарушения и е необоснован. Допуснатото нарушение на съдопроизводствените правила прави обективно невъзможно обсъждането на вмененото нарушение по същество. Поради това обжалваното съдебно решение следва да бъде отменено и делото - върнато за ново разглеждане на друг състав на административния съд. При новото разглеждане на делото първоинстанционният съд следва да извърши контрол за законосъобразност на обжалвания административен акт на всички основания по чл. 146 АПК, като провери посочените в акта фактически основания и дали съответстват на приетите от органа правни изводи. По разноските за водене на делото следва да се произнесе първоинстанционният съд на основание чл. 226, ал. 3 АПК. Воден от горното, Върховният административен съд