Решение № 12523 от 5.12.2025 г. на ВАС по адм. д. № 5550/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/. Образувано е по касационна жалба, подадена от Главна дирекция Гранична полиция (ГДГП), чрез юрк. Е. Кабранска, против решение 12266/08.04.2025 г., постановено по адм. дело 12664/2024 г. по описа на Административен съд София-град, с което дирекцията e осъдена да заплати на К. А., гражданин на Колумбия, както обезщетение за причинени му неимуществени вреди в размер на 1000 лв. за периода на задържането му за 24 часа и от отмяната на заповед за задържане на лице с рег. 8177зз-36 от 12.08.2023 г., издадена от командир на отделение при ГКПП Аерогара София, отменена по съдебен ред, ведно със законната лихва, така и сторените разноски в размер на 410 лева. Излагат се доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост. Посочва, че не са налице неимуществени вреди, като също така те не са конкретизирани. Моли за отмяна на решението, евентуално, за намаляване размера на присъденото обезщетение. Направено е възражение за прекомерност на заплатения адвокатски хонорар. В съдебно заседание се представлява от юрк. Кабранска, която поддържа касационната жалба и моли обжалваното решението да се отмени, като също така оттегля направеното с касационната жалба искане за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение Ответната страна - К. А., гражданин на Колумбия, чрез адв. А. Иванова с писмено становище оспорва касационната жалба като неоснователна и моли за нейното отхвърляне. Направено е искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В съдебно заседание ответникът не се представлява. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Посочва, че оспореното решение е постановено при правилна преценка на доказателствата и относимия материален закон. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страни, за която обжалваното решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. С обжалваното решение АССГ уважил изцяло иска на К. А., гражданин на Колумбия, за присъждане на обезщетение за причинени му неимуществени вреди в размер на 1000 лв. за периода на задържането му за 24 часа и от отмяната на заповед за задържане на лице с рег. 8177зз-36 от 12.08.2023 г., издадена от командир на отделение при ГКПП Аерогара София, отменена по съответния ред, ведно със законната лихва, считано от 01.08.2024 г. до окончателното изплащане на сумата, като също така осъдил Главна дирекция Гранична полиция /ГДГП/ да заплати и разноски в размер на 410 лева. От фактическа страна по делото е установено, че К. А. е гражданин на Колумбия, притежаващ разрешение за пребиваване в Република България [заличен текст], издадено на 04.10.2022 г., и е бил задържан със Заповед за задържане на лице с рег. 8177зз-36 от 12.08.2023 г., издадена от Б. Б., командир на отделение при ГКПП Аерогара София. Задържането е извършено в 6:00 часа на 12.08.2023 г. за срок от 24 часа в помещение за временно задържане на ГПУ София на Терминал 2 - Аерогара София. Административният съд се е ползвал от изложеното в мотивите на решение 13575/01.08.2024 г., постановено по адм. дело 1284/2024 г. на АССГ, с което е отменена горепосочената заповед, като е посочил и основанието за отмяната й. Посочено е още, че за времето, през което К. А. е бил действително задържан, няма изрични данни в заповедта за задържането, а само бланково съдържание за отбелязване на датата и часа на освобождаването му, което обаче не е попълнено. Поради това, че ГДГП не оспорила, че К. А. е бил задържан за 24 часа, то съдът приел че именно това е периодът на задържане на ищеца. В следствие на незаконосъобразното задържане К. А. твърдял, че понесъл неимуществени вреди, изразяващи се в трайни белези в неговото емоционално и психологическо състояние, негативни емоции. Въз основа на това съдът приел за доказани предпоставките за ангажиране отговорността на държавата по чл. 1 ЗОДОВ, предвид отмяната на Заповед за задържане на лице с рег. 8177зз-36 от 12.08.2023 г., издадена от командир на отделение при ГКПП Аерогара София. Административният съд счел, че са налице всички предпоставки на закона за уважаване на иска в пълния му предявен размер, като понесените вреди са доказани именно от факта на самото задържане, представляващо фактическо лишаване на лицето от правото на свободно придвижване. Така съобразявайки вида на вредите, чл. 52 ЗЗД и съдебната практика в подобни случаи, съдът приел, че претендираните неимуществени вреди подлежат на обезщетяване в размер от 1000 лева, ведно със законна лихва, считано от 01.08.2024 г. датата на влизане в сила на съдебното решение, с което е отменена заповедта за задържане, до окончателното изплащане на сумата. Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Настоящият съдебен състав споделя изцяло извода на АССГ за наличие на всички елементи от фактическия състав на отговорността за вреди по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ налице е отменен с влязло в сила съдебно решение административен акт Заповед за задържане на лице с рег. 8177зз-36 от 12.08.2023 г., издадена от командир на отделение при ГКПП Аерогара София. От незаконосъобразното задържане в продължение на 24 часа за К. А., гражданин на Колумбия, реално са настъпили неимуществени вреди, като същите са в пряка причинно-следствена връзка именно със заповедта за задържане. Правилно съдът е определил и размера на дължимото обезщетение за вреди, като обосновано е уважил изцяло иска. Предявеният иск е с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, по силата на който държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл. 4 ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността не се презумира от закона, затова в тежест на ищеца е да установи наличието на кумулативно изискуемите се предпоставки за отговорността по чл. 1 ЗОДОВ незаконосъобразен акт, отменен по съответен ред; действие или бездействие на административен орган по повод изпълнение на административна дейност; настъпила вреда; причинна връзка между отменения акт, действие или бездействие и вредата. При липсата на който и да било елемент от фактическия състав не може да се реализира отговорността по чл. 1 ЗОДОВ. Първоинстанционният съд правилно е приел, че е налице фактическият състав по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. За да уважи изцяло иска, съдът е приел, че той е основателен и доказан, въз основа на събраните доказателства, по които не се спори. Що се отнася до размера на определеното обезщетение, настоящата инстанция намира същия за правилно определен предвид на продължителността на понесената вреда. Според чл. 4 ЗОДОВ държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Съгласно § 1 от ДР на ЗОДОВ за неуредените в този закон въпроси се прилагат разпоредбите на гражданските и трудовите закони, ето защо при определяне на размера на обезщетението съдът правилно е пристъпил към прилагане на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Според трайната съдебна практика по приложението на чл. 4 ЗОДОВ, както на гражданските съдилища, така и на административните такива, се приема, че справедливото обезщетяване на всички неимуществени вреди, каквото изисква чл. 52 ЗЗД, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. Определената сума в най пълна степен следва да компенсира вредите. По отношение на искането за намаляване на размера на присъденото обезщетение, следва да се има предвид, че от самия акт за незаконосъобразно задържане К. А. е понесъл неимуществени вреди, изразяващи се в психическо страдание и негативни емоции. Засягането на основно право, посегателството върху свободата - задържането без законово основание, несъмнено поражда неимуществени вреди. За горното административният съд се е позовал и на константната практика на българските съдилища. Ето защо понесените във връзка със задържането страдания водят на извод, че определеното обезщетение в размер на 1000 лева осъществява критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. То е изцяло съобразено с трайната практика на ВАС относно размера на присъжданите обезщетения в подобен случай, която пък отразява актуалния икономически стандарт в страната. В този смисъл определеният размер на обезщетението от административния съд е правилен. По изложените съображения, съдебното решение, като валидно, допустимо и правилно, следва да бъде оставено в сила. От страна на процесуалния представител на К. А. е поискано присъждане на разноски за адвокатско представителство по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата, като за това е представен и списък на разноските по чл. 80 ГПК. Правото на адвоката да окаже безплатна адвокатска помощ на лице по чл. 38, ал. 1, т. 3, пр. 2 от Закона за адвокатурата, е установено със закон. Когато в съдебното производство насрещната страна дължи разноски, съгласно чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата адвокатът, оказал на страната безплатна правна помощ, има право на адвокатско възнаграждение, в размер, определен от съда, което възнаграждение се присъжда на адвоката. За да упражни последният това свое право, е достатъчно да представи сключен със страната договор за правна защита и съдействие, в който да посочи, че договореното възнаграждение е безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т. 3, пр. 2 от Закона за адвокатурата. Така съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба 1 от 9 юли 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа минималните размери на адвокатските възнаграждения за процесуално представителство в производство при разглеждане на иск за сумата от 1000 лева е 400 лева. От страна на процесуалния представител на ГДГП е направено възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар от страна на адв. Иванова, което настоящата инстанция намира за основателно. Видно от протокола от проведено открито съдебно заседание по адм. дело 5550/2025 г. адв. А. Иванова не се е явила, поради което в случая следва да се приложи нормата на чл. 9, ал. 1, съгласно която за изготвяне на въззивна жалба и отговор по въззивна жалба, без процесуално представителство, възнаграждението е в размер 3/4 от възнаграждението по реда на чл. 7 или чл. 8. Следователно, в полза на адв. А. Иванова следва да се присъдят разноски в размер на 300 лв. за адвокатско възнаграждение. С оглед изложеното, и на основание чл. 221, ал. АПК предл. първо от АПК, Върховният административен съд, трето отделение