Решение № 4060 от 14.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2343/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 – чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 160, ал. 7, във вр. с чл. 129, ал. 7 от Данъчно – осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационната жалба на директора на Дирекция „Обжалване и данъчно -осигурителна практика” („ОДОП“) – София при Централно управление (ЦУ) на Национална агенция за приходите (НАП) против Решение № 43086 от 23.12.2025 г., постановено по адм. д. № 8287/2025 г. по описа на Административен съд София - град (АССГ), с което е отменен по жалба на „МУЛТИБРАНДС БЪЛГАРИЯ“ ЕООД Акт за прихващане и възстановяване /АПВ/ № П-22221125000151-004-001/08.01.2025 г., издаден органи по приходите в Териториална дирекция (ТД) на НАП – София, потвърден с Решение № 320 от 26.03.2025 г. на директор на Дирекция „ОДОП“ – София при ЦУ на НАП и преписката е изпратена на компетентните органи по приходите за ново произнасяне. Касационният жалбоподател поддържа, че атакуваният съдебен акт е неправилен поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, съставляващи отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Според касатора тъй като вземането за лихви върху надвнесен данък принадлежи на дружество, то интересът от възстановяването на лихвите е частноправен. Намира, че публичноправно вземане са лихвите за вземания за данъци, но не и лихвите, дължими от държавата за невъзстановен в срок надвнесен данък. Касационният жалбоподател счита, че разпоредбата на чл. 171, ал. 1 от ДОПК е неприложима, а давностният срок е 3-годишен, съгласно разпоредбата на чл. 111, буква „в“ от ЗЗД. Претендира отмяна на атакувания съдебен акт и постановяване на нов, с който жалбата на „МУЛТИБРАНДС БЪЛГАРИЯ“ ЕООД да бъде отхвърлена. Претендира присъждането на разноски по делото по представен списък по чл. 80 от ГПК. Ответникът по касационната жалба – „МУЛТИБРАНДС БЪЛГАРИЯ“ ЕООД чрез пълномощника си адв. И. Испиродонова, оспорва касационната жалба и моли да се остави без уважение, по съображения, изложени в писмен отговор. Касационният състав на ВАС, Първо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта, съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна, имаща правен интерес от оспорването, против подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея, а разгледана по същество е неоснователна. Предмет на съдебен контрол в производството пред АССГ е АПВ № П-22221125000151-004-001/08.01.2025 г., издаден органи по приходите в ТД на НАП – София, потвърден с Решение № 320 от 26.03.2025 г. на директор на Дирекция „ОДОП“ – София при ЦУ на НАП, относно отказано възстановяване на лихва за периода 18.03.2019г. до датата на възстановяване на сумата от 318 397,01 лева – 23.12.2019г. При точно установени факти, по които страните не спорят, АССГ обосновава изводи, че оспореният АПВ е издаден от компетентен орган в предвидената от закона форма, с изложени в достатъчна степен мотиви на органа и при липса на пороци във формата или в компетентността на издателите на акта, които да обусловят нищожност на административния акт. Административният съд е посочил, че не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, които да обусловят и отмяната на акта на формално основание. Крайният извод на АССГ е, че АПВ е издаден при неправилно приложение на материалния закон. АССГ е приел, че спорът между страните се свежда до въпроса кой е приложимият закон и коя е приложимата правна норма в случаите, когато следва подлежащи на възстановяване съгласно данъчното законодателство суми за данъци и лихви върху тях да се възстановят на данъчен субект. Анализирайки чл. 129 от ДОПК, административният съд е достигнал до извод, че същият е специален текст в ДОПК, който дерогира разпоредбите на ЗЗД, относно по-кратък давностен срок за погасяване на вземания за лихви, установен в ЗЗД. Първостепенният съд е посочил, че текстът на ДОПК не прави разлика между срока, в който може да се направи искане за възстановяване на главница и този за подаване на искане за възстановяване на лихви. В тази връзка достига до извода, че при липса на такава разлика, за вземането за лихви за забава при подлежащи на възстановяване съгласно данъчното законодателство суми за данъци, е установен същия петгодишен срок както и за събирането на тези публични вземания. Съдът обобщава, че това тълкуване зачита конституционния принцип за равенство на субектите. След като е обсъдил относимите правни норми първоинстанционният съд е достигнал до извод, че когато данъчният субект прави искане за прихващане или възстановяване на недължимо платени или събрани суми по реда на чл. 129 от ДОПК, той подава искане за реализиране на едно обратно по проявление право за възстановяване на суми за данъци, подлежащи на възстановяване съгласно данъчното законодателство, за което са приложими специалните ред, процедура и срокове по ДОПК, а не разпоредбите на ЗЗД. Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно, поради следните съображения: Правилно АССГ е приел, че оспореният АПВ е издаден от компетентни органи по приходите. Правилно съдът е определил основния спорен за страните по делото въпрос, който е за дължимостта на лихва за възстановения на дружеството ДДС в размер на 318 397,01 лв., при безспорно установени факти. Неоснователно е възражението на касатора за изтекла погасителна давност, досежно определените лихви, с аргумент - чл. 111, б. "в" от ЗЗД. Правилно и законосъобразно административният съд е приел, че следва да бъде зачетен конституционния принцип за равенство на субектите. В случаите, в които в изпълнение на различните видове публични парични задължения при развило се публичноправно отношение се е стигнало до тяхното недължимо плащане (доброволно или принудително), между държавата чрез съответния орган и задължените лица въз основа на принципа на законност при установяване на публичните вземания и материалноправните основания и процесуален ред, предвидени в закон, се развиват правоотношения за прихващане и възстановяване на внесените без правно основание или на отпаднало правно основание суми на лицето, платило публичното задължение. Процедурите за прихващане и/или възстановяване на недължимо платените суми са уредени в законодателството. Правото на прихващане и възстановяване на задълженото за публичното вземане лице осигурява интересите на задълженото лице за законосъобразното им определяне от компетентните органи. В глава шестнадесета „Особени производства“, раздел I „Прихващане и възстановяване“ (чл. 128 – 132) от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс са предвидени основанията и редът за прихващане и/или възстановяване само на част от недължимо платени или събрани суми за публичните вземания, а не на всички публични вземания. Производството е „особено“ специално защото се отнася само до публични вземания, установявани от органите на Националната агенция за приходите. При правната уредба на лихвите е необходимо да се балансира, от една страна, интересът на държавата, обоснован от целта, за която се събират публичните вземания, а от друга страна – интересът на задължените лица за справедливо възстановяване на сумите при незаконосъобразно събрано публично вземане (в този смисъл Решение № 13 от 02.12.2025 г. по к. д. № 9/2024 г. на Конституционния съд На Република България). В чл. 162, ал. 2, т. 1- 9 от ДОПК е налице изчерпателно изброяване на публичните вземания, като в т. 9 от същия текст е посочено изрично, че към тях са приравнени лихвите за вземания по т. 1- т. 8. Ето защо доколкото касае лихви върху подлежащи на възстановяване съгласно данъчното законодателство суми за данъци, то приложим за срока на погасителна давност е специалният закон ДОПК, а не разпоредбите на чл. 111 от ЗЗД. Лихвите върху публични вземания не представляват гражданскоправни задължения, за да е приложим чл. 111 от ЗЗД. Лихвите като акцесорно задължение следват главното задължение, което е публично, поради което и погасителната давност за тях е същата, каквато е за главното задължение - данък - т. е. по чл. 171 от ДОПК. В този смисъл е и последвалото изменение на чл. 171 от ДОПК с ДВ, бр. 66 от 2023 г., в сила от 05.08.2023 г., където е добавена нова алинея 3 - лихвите за публичните вземания се погасяват по давност с изтичането на сроковете за главното вземане по ал. 1 и 2, независимо от начина на погасяване на главницата. С оглед на изложеното и конституционния принцип за равенство на субектите е неоснователен доводът на касационния жалбоподател за неправилно прилагане и тълкуване на нормите относно давностните срокове за лихви за недължимо платени или събрани суми за публични вземания от страна на АССГ с постановеното от него решение. Като е отменил АПВ и е върнал преписката на компетентните органи по приходите за ново произнасяне по искането на недължимо платени или събрани суми за публичните вземания при съобразяване с дадените задължителни указания по тълкуване и прилагане на закона, АССГ е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. Ответникът по касация не претендира разноски. Предвид на изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо от АПК, Върховният административен съд в състав на Първо отделение