Решение № 5050 от 19.04.2018 г. на ВАС по адм. д. № 8193/2017 г.

Решение № 5050 от 19.04.2018 г. на ВАС по адм. д. № 8193/2017 г., VIII о., докладчик председателят Теодора Николова Производство по чл. 208 и сл. АПК вр. чл. 160, ал. 6 ДОПК. Образувано по касационна жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], представлявано от управителя К. Р. М., чрез адв. М. Б., против Решение № 2456 от 12.04.2017 г. на Административен съд София-град по адм. д. № 10545 по описа за 2015 г., с което е отхвърлена жалбата на дружеството против Ревизионен акт № Р-2225-1000327-091-001/06.04.2015 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП – София и потвърден от директора на Дирекция "Обжалване и данъчно – осигурителна практика" – София, с Решение № 1502/05.10.2015 г., с който на ревизираното дружество са установени данъчни задължения по ЗДДС и ЗКПО за данъчни периоди през 2007, 2008 и 2009 г. В касационната жалба се твърди, че съдебното решение противоречи на материалния закон, защото съдът не преценил правилно погасяването по давност на част от установените данъчни задължения; решението е необосновано защото при доказани реални доставка е отказано право на приспадане на данъчен кредит в противоречие със задължителна съдебна практика по тълкуване на Директивата по ДДС в решения на Съда на ЕС. Иска се отмяна на решението и отмяна на РА в посочената част, както и присъждане на разноски. Ответникът по касационната жалба – ДД"ОДОП" София, чрез юрк. А., оспорва жалбата. Иска оставяне в сила на решението и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба в подробно становище по съществото на делото. Върховният админстративен съд, състав на осмо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба и направените в нея оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 АПК, намира жалбата процесуално допустима, а по съществото – неоснователна, поради следното: Спорът пред първоинстанционният АССГ, е бил за правото на приспадане на данъчен кредит и разходи на ревизираното дружество получател по фактури за рекламни и строителни услуги, издадени от [фирма] и [фирма] в данъчни периоди 2007, 2008 и 2009 г. За да отхвърли жалбата на дружеството, първоинстанционният съд е приел, че не е доказана реалността на процесните услуги като първа предпоставка за признаване на право на данъчен кредит и разходи по процесните фактури. Съдът е счел за неоснователно направеното възражение за изтекла 5-годишна погасителна давност за задълженията за всички ревизирани периоди. По възражението за изтекла давност. Давностният срок е предвиден от закона период от време, с изтичането на който се погасява възможността на кредитора принудително да събере вземането си. Съдебната практика на ВАС е непротиворечива, че изтичането на давностен срок за установени с РА данъчни задължения е основание за отмяна на акта поради погасяването на задълженията по давност. В процесния случай, на основание чл. 125, ал. 5 ЗДДС за данъчен период м. декември 2007 г. (начален за ревизираните периоди по ЗДДС), срокът за подаване на справка-декларация е бил най-късно до 14.01.2008 г.; на основание чл. 92 ЗКПО данъчно задължените лица, които се облагат с корпоративен данък, подават годишна данъчна декларация по образец за данъчния финансов резултат и дължимия годишен корпоративен данък. Годишната данъчна декларация се подава в срок до 31 март на следващата година в териториалната дирекция на Националната агенция за приходите по регистрация на данъчно задълженото лице. С разпоредбата на чл. 171, ал. 1 ДОПК е определен общ, 5-годишен давностен срок, за погасяване на публично вземане на Държавата, "считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок". В случая давността по чл. 171, ал. 1 ДОПК е започнала да тече на 01.01.2009 г. за всички видове данъчни задължения. Съгласно чл. 172, ал. 1 ДОПК, давността спира: 1. когато е започнало производство по установяване на публичното вземане - до издаването на акта, но за не повече от една година; 2. когато изпълнението на акта, с който е установено вземането, бъде спряно - за срока на спирането; 3. когато е дадено разрешение за разсрочване или отсрочване на плащането - за срока на разсрочването или отсрочването; 4. когато актът, с който е определено задължението, се обжалва; 5. с налагането на обезпечителни мерки; 6. когато е образувано наказателно производство, от изхода на което зависи установяването или събирането на публичното задължение. Процесната ревизията е възложена с редовно издадена от компетентен орган по приходите Заповед № Р-2225-1000327-01/08.09.2010 г., връчена на 15.09.2010 г. Считано от 15.09.2010 г. до 15.09.2011 г., на основание чл. 172, ал. 1, т. 1 ДОПК, давност не тече. От 01.01.2009 г. до 15.09.2010 г. са изтекли 1 година, 9 месеца и 15 дни от петгодишния давностен срок, който продължава да тече след 15.09.2011 г. На 03.05.2012 г., когато е издадено Постановление за налагане на обезпечителни мерки № 2553-00-1471, давностният срок отново спира да тече, на основание чл. 172, ал. 1, т. 5 ДОПК за период от 4 месеца - до 03.09.2012 г. От 15.09.2011 г. до 03.05.2012 г. са изтекли 7 месеца и 20 дни от давностния срок, който продължава да тече след 03.09.2012 г. От 03.09.2012 г. до 06.04.2015 г., /когато е издаден ревизионният акт/ са изтекли 2 години, 6 месеца и 6 дни. Сборът от периодите, в които давността е текла до издаването на ревизионния акт е 4 години, 11 месеца и 11 дни. Изложеното обосновава извод, че са неотносими касационните оплаквания за липса на продължаване на срока на наложените обезпечителни мерки. От друга страна, касаторът неоснователно поддържа, че едногодишният срок за спиране на давността по чл. 172, ал. 1, т. 1 ДОПК е пречка тя да бъде спряна и на основание налагане на обезпечителни мерки, защото видно от редакцията на чл. 172, ал. 1 ДОПК – т. 1 и т. 5 – това за различни основания за спиране, независимо едно от друго. На основание чл. 172, ал. 2 ДОПК, давността се прекъсва с издаването на акта за установяване на публичното вземане. Предвид изложеното, правилно като краен резултат, първоинстанционният съд е приел, че 5-годишният давностен срок по чл. 171, ал. 1 ДОПК не е изтекъл за нито едно от установените с РА задължения като основание за отмяна на РА поради погасяване на тези задължения. По съществото на данъчния спор. При законосъобразна преценка на доказателствата и при правилно приложение на материалния закон, административният съд е приел, че процесните доставки на рекламни и строителни услуги не е доказано да са реално осъществени. Липсва както конкретизация на предмета на рекламните услуги, така и каквито и да е доказателства за осъществяването им и връзката им с независимата икономическа дейност на ревизираното дружество. С основание съдът е приел, че липсата на данни за капацитет при фирмата-издател на фактурите за рекламни услуги не е единственият аргумент в подкрепа извода на ревизиращите за отказ на данъчен кредит. Нито в договора между [фирма] и "Рекламна агенция [фирма]", нито в този с "Рекламна агенция [фирма]", са конкретизирани рекламните услуги. По делото не са събрани никакви доказателства за материализация на резултата от услугите като цифров запис на клип и/или на друг продукт, както и доказателства, изхождащи от [фирма] за излъчване на реклами. Наличните в преписката счетоводни регистри (хронология и извлечение от счетоводни сметки), в които операциите са отразени само по стойност не позволява да бъдат установени конкретни факти и обстоятелства за изпълнение на рекламни услуги - изработка и излъчване на видеоклипове. Обосновано съдът е приел, че начинът на оформяне на предмета на фактурите - "съгласно договор", не съответства на изискванията на чл. 114, ал. 1, т. 9 ЗДДС. Съвкупната преценка на доказателствата и направените въз основа на нея фактически изводи се подкрепят и от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, която изрично е констатирала, че е налице "недостатъчна документална обоснованост на разходите по процесните фактури". Относно строителните услуги не са установени нито конкретните обекти на изпълнение, нито наличието на какъвто и да е персонал, ангажиран с изпълнението на възложена конкретна работа. Предметът на доставките по фактурите на [фирма] - "съгласно договор за бартер" и съдържанието на представените договори, в които липсва каквато и да било конкретизация на насрещните престации е достатъчно основание да се приеме, че фактурите не отговарят на минималните изисквания за съдържание, поради което първоинстанционният съд с право е приел, че лицето, претендиращо данъчен кредит и разходи не разполага с данъчни документи, съгласно изискванията на чл. 114 ЗДДС, като условие за упражняване на право на данъчен кредит по чл. 71, т. 1 ЗДДС. Обосновано първоинстанционният съд е приел, че за доказване на извършването на СМР е необходимо наличието на договори, съдържащи описание на строителните обекти; количествено-стойностни сметки и протоколи, обр. 19, от които да е видно, как е определена цената на СМР; да е посочена цената на вложените материали; за получени услуги на повече от един обект е необходимо водене на аналитично отчитане на разходи за всеки отделен обект, за да е възможно съпоставяне, в съответствие с чл. 4, ал. 1, т. 4 от Закона за счетоводството; в случай, че строителството не е приключило в рамките на отчетен период, разходите, отчетени по група 60 "Разходи по икономически елементи" следва да бъдат отнесени по сметка "Разходи за бъдещи периоди". Такива данни липсват както в договорите, така и във възлагателните и приемо-предавателните протоколи, представени в ревизионното производство. С основание съдът е взел предвид липсата на каквито и да е доказателства и относно реализирането на насрещните престации по представените договори за бартер, а именно - предаване на ваучери за мобилни телефони, като косвен аргумент за липса на реални стопански операции по процесните фактури. При тези фактически установявания, в съгласие с материалния закон са решаващите изводи на първоинстанционния съд, че органите по приходите законосъобразно са отказали приспадане на данъчен кредит и разходи по процесните фактури. Решението като валидно, допустимо и правилно следва да остане в сила, като на ответника по касационната жалба се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 22 105 лв. за касационната инстанция. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение