Решение № 12206 от 8.12.2023 г. на ВАС по адм. д. № 7246/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационната жалба, подадена от С. Николов, действащ като ЕТ "С. Николов", чрез процесуалния му представител адвокат Х. Мандалчев, срещу решение 896/17.05.2023 г., постановено по адм. дело 2564/2022 г. по описа на Административен съд-Пловдив, 9-ти състав. Релевирани са доводи за неправилността на оспорения съдебен акт, като необоснован и постановен в противоречие с приложимия материален закон, по които се претендира отмяната му и постановяване на нов акт по съществото на спора - за уважаване на жалбата, по която е образувано първоинстанционното производство, ведно с присъждането на разноски за двете съдебни инстанции, по приложен списък. Ответникът - изпълнителен директор на Държавен фонд "Земеделие" /ДФЗ/ в молба, подадена чрез процесуалния му представител юрисконсулт Я. Кънчева, оспорва касационната жалба, като неоснователна и прави искане за оставяне в сила на атакуваното решение, както и за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за производството пред касационната инстанция. Представителят на Върховната административна прокуратура, взел участие в настоящото производство, дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, като прецени доводите на страните и данните по делото, приема касационната жалба, като подадена от легитимирано лице в законоустановения срок, за допустима, а разгледана по същество - за неоснователна, по следните съображения: Производството пред административния съд е образувано по жалбата на С. Николов, действащ като ЕТ "С. Николов", срещу решение 16/311/01356/3/01/04/02 за налагане на финансова корекция, изх. 03-РД/3380/07.09.2022 г., издадено от изпълнителния директор на ДФЗ, с което на основание чл. 20а, ал. 2 и чл. 27, ал. 6 от Закона за подпомагане на земеделските производители /ЗПЗП/, чл. 46, ал. 1 и ал. 2 във връзка с чл. 16, ал. 2 от Наредба 30/11.08.2008 г. за условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ /БФП/ по мярка "Разнообразяване към неземеделски дейности" от Програмата за развитие на селските райони /ПРСР/ за периода 2007-2013 г., чл. 72, ал. 1 и чл. 73 във връзка с чл. 70, ал. 1, т. 7 от Закона за управление на средствата от Европейските фондове при споделено управление /ЗУСЕФСУ/ и чл. 3, ал. 1 във връзка с т. 30 и т. 18 от Приложение към раздел I "Общи положения" от Правила за определяне на размера на подлежащата на възстановяване БФП при установени нарушения по чл. 27, ал. 6 и 7 от ЗПЗП по мерките от ПРСР 2007-2013 г. /Правилата, обн. ДВ бр. 69/30.08.2019 г./, както и в съответствие с мотивите на решение 4923/23.05.2022 г., постановено по адм. дело 8091/2021 г. по описа на Върховния административен съд, първо отделение, на търговеца е наложена окончателна финансова корекция в размер на 336 090.68лв. За изясняване на спора от фактическа страна, пред първата инстанция е събрана цялата административна преписка по издаването на оспорения акт и е изслушана съдебно-икономическа експертиза. По данни от приетите доказателства финансовата корекция е наложена във връзка с констатирано при извършени проверка на място през м. юни 2019 г. и допълнителни административни проверки, неизпълнение на две от задълженията на търговеца, по сключения между него и ДФЗ договор 16/311/01356/28.10.2014 г. за отпускане на финансова помощ по мярка 311 "Разнообразяване към неземеделски дейности" от ПРСР 2007-2013 г., подкрепена от Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони, а именно: изпълнение на бизнес плана по отношение на заложените в него приходи, изчислено средно аритметично за трите пълни финансови години 2016 г., 2017 г. и 2018 г. в размер на едва 3.02% и изпълнение на показателите за устойчива заетост, застъпени в бизнес плана, изчислени средно аритметично за същите три финансови години в размер на 33.33%. Между страните липсва спор и видно от съдържанието на договор 16/311/01356/28.10.2014 г., неговата т. 4.12 предвижда задължение за ползвателя на помощта да извърши изцяло одобрената инвестиция в уговорения с договора срок в съответствие с одобрения проект, а т. 4.18 - да спазва одобрения проект за срок от 5 години от сключването на договора. Според т. 8.1. от договор 16/311/01356/28.10.2014 г., в случай, че ползвателят на помощта не изпълнява свои нормативни и/или договорни задължения след изплащане на каквато и да е част от договорената финансова помощ, ДФЗ може да поиска връщане на вече изплатените му суми заедно със законната лихва върху тях и/или да прекрати всички договори, сключени с ползвателя на помощта, като спазва изискванията по чл. 46 и чл. 47 от Наредба 30/11.08.2008 г. По делото не се спори относно вложеният в договора, смисъл на понятието "одобрен проект", доколкото в т. 9.1.г. от него, е изрично уточнено, че това е подаденото от ползвателя на етап кандидатстване по мярката и одобрено от ДФЗ, заявление за подпомагане, ведно с всички изискуеми съгласно Наредба 30/11.08.2008 г. документи /в т.ч. бизнес плана, представен от ползвателя и одобрен от фонда/, както и съвкупността от материални и нематериални активи, и свързаните с тях разходи, заявени от ползвателя и допустими за разглеждане по мярка 311. Установени са и застъпените в одобрения проект показатели за приходи и устойчива заетост за процесните три финансови години - 2016 г., 2017 г. и 2018 г., вярно посочени и в мотивите на обжалваното решение. По искане на процесуалния представител на административния орган е назначена и изслушана съдебно-икономическа експертиза, заключението, по която потвърждава констатациите на административния орган за неизпълнение на задълженията по договор 16/311/01356/28.10.2014 г., послужили като фактическо основание за издаване на акта за налагане на финансова корекция. Според вещото лице изпълнението на одобрения бизнес план по отношение на заложените в него приходни показатели от подпомаганата дейност, изчислено средно аритметично за 2016, 2017 и 2018 г., е в размер на 3.0179% /при установен от органа размер от 3.02%/, а относно застъпените показатели за устойчива заетост за същите три години - средно аритметично в размер на 16.67% /при констатиран от органа размер от 33.33%/. Даденото заключение не е оспорено от страните и е възприето в мотивите на атакувания съдебен акт. Установените от административния съд, релевантни факти са описани подробно в мотивите на обжалваното решение, като при липсата на спор по тях са възприети и от касационния състав, и не следва да бъдат възпроизвеждани в текста на настоящото решение. Така, въз основа вярно установената по делото фактическа обстановка административният съд обосновано приема, че решението за налагане на финансова корекция е издадено от компетентен орган, в законоустановената форма, без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон, в това число и Регламент /ЕО/ 2988/95 на Съвета от 18.12.1995 г. относно защитата на финансовите интереси на Европейските общности /Регламент /ЕО/ 2988/95/ по отношение на предвидения в този нормативен акт, давностен срок. По тези мотиви, първоинстанционният съд постановява атакуваното пред касационната инстанция решение, с което отхвърля жалбата на С. Николов, действащ като ЕТ "С. Николов", като неоснователна и го осъжда да заплати на ДФЗ сумата от 400лв, представляваща разноски по делото. Решението е валидно, допустимо и правилно. Не са налице сочените от касатора пороци на атакувания съдебен акт, съставляващи касационни основания, обуславящи неговата отмяна. При вярно и напълно изяснена фактическа обстановка, обоснована от събраните по делото доказателства, административният съд е извел правилни правни изводи, за което в решението си е изложил ясни и законосъобразни мотиви, които се възприемат от касационната инстанция. Противно на твърденията на касатора, всички релевирани пред първата инстанция доводи на страните по делото, са обсъдени от съда в мотивите на постановеното решение. Предвид това и безспорната фактическа установеност по делото, в това число по данни от заключението на вещото лице, че за три пълни финансови години /2016, 2017 и 2018/ изпълнението на одобрения бизнес план по отношение на заложените в него приходни показатели и за устойчива заетост, възлиза средно аритметично на едва 3.0179% за приходните показателни и респективно - на 16.67% за устойчивата заетост, налага именно формирания от първоинстанционния съд извод за законосъобразност на решението за налагане на финансова корекция, а оттам - и за отхвърляне на предявената жалба, като неоснователна. След като констатираните от органа /по време на извършените през м. юни 2019 г. проверки/ нарушения на договорните задължения от страна на ползвателя на финансовата помощ, свързани с реализираните от него приходи от подпомагана дейност и броя на действително наетите през проверявания период лица, се установяват от приобщените по делото доказателства и констатациите на органа в тази насока не са оборени чрез допустимите за това доказателствени средства пред първата инстанция, то законосъобразно, по аргумент от чл. 27, ал. 6 ЗПЗП и клаузите на договора за отпускане на финансова помощ, на касатора е наложена окончателна финансова корекция в определения от органа размер, при наличието на правилно квалифицирани от него нарушения по т. 30 и съответно т. 18 от Приложение към раздел I Общи разпоредби от Правилата. Затова, правилни са изводите на първоинстанционния съд за законосъобразност на акта за налагане на финансова корекция, включително и предвид неоснователността на релевираното от касатора възражение, поддържано и пред касационната инстанция, за изтекла давност. С оглед установените данни и разпоредбата на чл. 3, § 1, ал. 1 и ал. 2 от Регламент /ЕО/ 2988/95, правилно административният съд приема, че в случая е налице продължаваща нередност, давността за която започва да тече от момента на нейното прекратяване, тоест - най-рано от 01.01.2019 г. /при липсата на данни за изпълнението на бизнес плана през 2019 г./. Не намират основание и релевираните в касационната жалба доводи за изтичането на мониторинговия период преди извършването на проверките и налагането на финансовата корекция, обуславящи според него различен от формирания от първоинстанционния съд извод, че ирелевантен относно законосъобразността на оспорения индивидуален административен акт е установеният по делото факт, че мониторинговият период за договор 16/311/01356/28.10.2014 г. е изтекъл на 28.10.2019 г. Следва да се посочи, че мониторинговият период, разглеждан от настоящия касационен състав, като проследяващ изпълнението на инвестицията период, през който ползвателят на помощта е длъжен да изпълнява договорните си задължения, е без значение относно упражняването във времето на правомощието на административния орган да извършва проверки за изпълнението на договора за отпускане на БФП, което не се преклудира с изтичането на периода на мониторинг. Единствената предпоставка, при това относима не конкретно към крайните срокове за осъществяване на проверки по договорите за БФП, а въобще към възможността на органа да потърси възстановяване на недължимо платената финансова помощ /включваща и извършването на проверки/, е въведеният в чл. 3, § 1, ал. 1 от Регламент /ЕО/ 2988/95, четиригодишен срок на давност. Затова без значение дали мониторинговият период е изтекъл или не, административният орган винаги има правото, а с оглед разпоредбата на чл. 27, ал. 3 ЗПЗП - и задължението, да извърши необходимите проверки за да установи точното изпълнение в рамките на периода на мониторинг на поетите по силата на договорите за БФП задължения от страна на ползвателите, и в случай, че констатира нарушения - да наложи съответните финансови корекции, с единственото правнозначимо за него законодателно ограничение, свързано с четиригодишния давностен срок по чл. 3, § 1 от Регламент /ЕО/ 2988/95, който в случая не е изтекъл. Обстоятелствените възражения на касатора в обратния смисъл са неоснователни. Не намират опора в закона и пространните доводи на касатора относно прогнозния характер на бизнес плана и заложените в него /приходни и относно заетостта/ показатели. Неотклонно застъпено в съдебната практика е разбирането, възприемано и от настоящия състав, че непостигането на заложените в бизнес плана финансови параметри и параметри относно устойчивата заетост, представлява нарушение на договорно задължение, както и неизпълнение на одобрените индикатори, предопределящо наличието на хипотезата по чл. 70, ал. 1, т. 7 ЗУСЕФСУ /справка - решение 6809/22.06.2023 г. по адм. дело 4214/2023 г., решение 5602/30.05.2023 г. по адм. дело 3549/2023 г, решение 2091/27.02.2023 г. по адм. дело 6583/2022 г., решение 9637/31.10.2022 г. по адм. дело 3921/2022 г., решение 7071/13.07.2022 г. по адм. дело 3199/2022 г. и др., постановени от Върховния административен съд/. Въпросът е подробно развит в посочената практика, поради което е безпредметно да бъде обсъждан детайлно и в мотивите на настоящото решение. С оглед наведените в касационната жалба конкретни съображения, следва само да се отбележи, че именно клаузите на т. 4.12 и т. 4.18 във връзка с т. 9.1.г. от договор 16/311/01356/28.10.2014 г. създават за касатора, в качеството му на ползвател на БФП по него, задължението да изпълни финансираната инвестиция в определения по договора срок в съответствие с одобрения проект, част от който несъмнено е и одобреният при кандидатстването по мярката бизнес план, в това число съответно - и заложените в него показатели. Неоснователно е и възражението на касатора за неправилност на атакувания съдебен акт поради установената от първоинстанционния съд липса на противоречие по смисъла на чл. 177, ал. 2 АПК, между оспорения пред него акт за налагане на финансова корекция и решение 4923/23.05.2022 г., постановено по адм. дело 8091/2021 г. по описа на Върховния административен съд, първо отделение, с което е отменен първоначално издаденият от изпълнителния директор на ДФЗ, акт за установяване на публично държавно вземане /АУПДВ/ 16/311/01356/3/01/04/01/11.02.2021 г., с който за същите, като разглежданите по настоящото дело нарушения, на касатора е било определено подлежащо на възстановяване публично държавно вземане в общ размер на 336 090.68лв. Видно от мотивите на цитираното съдебно решение, в частта му, касаеща констатациите на органа относно изпълнението на приходните и относно устойчивата заетост, показатели от бизнес плана, при отмяната на АУПДВ на процесуално основание, съдебният състав на касационния съд изтъква единствено, че "дължимостта на подлежащата на възстановяване БФП е следвало да се установи с издаването на решение за налагане на финансова корекция по реда на ЗУСЕФСУ с оглед разпоредбата на чл. 27, ал. 6 ЗУСЕФСУ". Следователно, административният орган не може да бъде упрекван, че като е издал акта за налагане на финансова корекция всъщност се е съобразил с постановеното от първо отделение на Върховния административен съд решение, което освен това изрично е посочил, като едно от основанията за издаването на акта. По аргумент от чл. 193, ал. 2 АПК и предвид постановеното по реда на чл. 185 АПК решение 3618/10.03.2020 г. по адм. дело 14154/2019 г. на Върховния административен съд, първо отделение, оставено в сила с решение 15545/15.12.2020 г., постановено по адм. дело 8071/2020 г. от петчленен състав на Първа колегия на съда, подробните съображения на касатора относно ретроактивното действие на правилата за определяне на размера на подлежащата на възстановяване безвъзмездна финансова помощ при установени нарушения по чл. 27,ал. 6 и 7 от ЗПЗП по мерките на ПРСР 2007-2013 г., въвеждащи според него санкционни норми с обратно действие, както и доводът му, че Правилата не са приети от компетентния за това орган, е недопустимо да бъдат разглеждани в настоящото производство. За изчерпателност, предвид конкретно формулираното в касационната жалба оплакване в тази насока, следва да се посочи, че правилно в мотивите на оспорения съдебен акт административният съд приема, че при безспорно установеното по делото неизпълнение на две от договорните задължения на касатора, е без правно значение обстоятелството, че закупеното с предоставената по договора финансова помощ оборудване е налично и работещо. По изложените съображения настоящият състав приема, че касационната жалба е неоснователна, а обжалваното решение като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора претенцията на касатора за присъждане на разноски се явява неоснователна, а тази на ответника - основателна. Поради това, С. Николов, действащ като ЕТ "С. Николов" следва да бъде осъден да заплати на ДФЗ сумата от 100лв, представляваща определен от съда размер на юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в съответствие с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,