Решение № 16111 от 4.12.2013 г. на ВАС по адм. д. № 15983/2011 г.

Решение № 16111 от 4.12.2013 г. на ВАС по адм. д. № 15983/2011 г., VI о., докладчик съдията Георги Георгиев Касационно производство по чл. 208 и сл. от Административно процесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Нарбеяз Осман Халит против решение № 198 от 07.11.2011 г. на административен съд Кърджали по адм. дело № 268/2011 г. Поддържат се доводи за неправилност на решението вследствие необоснованост и нарушение на материалния закон - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК, поради което се иска отмяната му и решаване на въпроса по същество. Ответникът по жалбата- директорът на Фонд "Гарантирани вземания на работниците и служителите" при Националния осигурителен институт, гр. София оспорва жалбата в писмена защита. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд шесто отделение намира касационната жалба за допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и разгледана по същество за неоснователна по следните съображения: С решение № 198 г. от 07.11.2011 г. по адм. дело № 268/2011 г. Административен съд - град Кърджали, е отхвърлил жалбата на Нарбеяз Осман Халит срещу разпореждане № 155 - ГВ - 4 от 21.07.2011 г. на и. д. директор на Фонд "Гарантирани вземания на работниците и служителите" при Националния осигурителен институт, гр. София. За да постанови решението си съдът е приел че не са налице предпоставките за изплащане на гарантирано вземане на основание чл. 26, ал. 3 във връзка с чл. 25, ал. 1 от Закона за гарантираните вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на работодателите. Обжалваното разпореждане в този смисъл е законосъобразно а жалбата срещу него неоснователна и като такава е отхвърлена. Решението е правилно. Неоснователни са доводите в касационната жалба за неправилно тълкуване от страна на административния съд на релевантните за спора правни норми от ЗГВРСНР и ТЗ. Условията и редът за изплащане на гарантираните вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя са регламентирани в Закона за гарантираните вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя (ЗГВРСНР). За да възникне правото на гарантирано вземане, следва да са налице всички кумулативни предпоставки, предвидени в закона. Съгласно чл. 6 от ЗГВРСНР субективното право на гарантирани вземания за работниците и служителите възниква от датата на вписване в търговския регистър на съдебното решение за откриване на производство по несъстоятелност, за откриване на производство по несъстоятелност с едновременно обявяване в несъстоятелност или за откриване на производство по несъстоятелност, постановяване на прекратяване на дейността на предприятието, обявяване на длъжника в несъстоятелност и спиране на производството поради недостатъчност на имуществото за покриване на разноските по производството. За да е от категорията на правоимащите лицето трябва да е било в трудово правоотношение с работодател, по отношение на който да е открито производство по несъстоятелност и това трудово правоотношение да не е било прекратено към датата на вписване в търговския регистър на решението по чл. 6 или да е било прекратено през последните три месеца преди тази дата. Съгласно чл. 25 от ЗГВРСНР гарантираните вземания се отпускат въз основа на заявление-декларация по образец, подадена от работника или служителя до териториалното поделение на Националния осигурителен институт по седалището на работодателя в 30-дневен срок от датата на вписване на решението по чл. 6 или от датата на информиране на работниците и служителите от българския работодател за обстоятелството, че е открито производство по несъстоятелност по реда на законодателството на друга държава. Срокът, в който следва да бъде подадена молбата за отпускане на гарантираното вземане е 30-дневен и по силата на цитираната разпоредба започва да тече от момента на възникване на субективното право, т. е. от датата на вписване на решението за откриване на производството по несъстоятелност. Този срок е преклузивен и пропускането му води до погасяване правото на лицето да получи гарантираното вземане. По делото е установено, че производството по несъстоятелност на "Орфей-Кърджали" ЕООД е открито с Решение № 39/25.02.2010 г. по описа на ОС - Кърджали, вписано е в Търговския регистър на 02.03.2010 г. и 30-дневния срок по чл. 25 от ЗГВРСНР е изтекъл на 01.04.2010 г. Нарбеяз Осман Халит е подал молба-декларация за отпускане на гарантирано вземане на 15.06.2011 г. Установеното сочи, че молбата е подадена след изтичането на преклузивния 30-дневен срок и административният орган законосъобразно е постановил отказ за изплащане на начислени и неизплатени трудови възнаграждения, дължими по индивидуални и колективни трудови договори и парични обезщетения, дължими от работодателя по силата на нормативен акт. Неоснователно е позоваването в касационната жалба на Директива 80/987/ЕИО, изменена и допълнена с Директива 2002/74/ЕО на Европейския парламент и на СЕ за изменение и допълнение на Директива на Съвета 80/987/ЕИО. Видно от решението на СЕС по дело № С-247/2012 г., Директива 2008/94/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 октомври 2008 г. относно закрилата на работниците и служителите в случай на неплатежоспособност на техния работодател, трябва да се тълкува в смисъл, че не задължава държавите членки да гарантират вземанията на работниците и служителите на всеки етап от производството по несъстоятелност на техния работодател. В частност те допускат държавите членки да гарантират само вземанията на работниците и служителите, които са възникнали преди вписването в търговския регистър на решението за откриване на производството по несъстоятелност, макар това решение да не постановява прекратяването на дейността на работодателя. Неоснователни са доводите в касационната жалба, че заявените с молба-декларация за отпускане на гарантирани вземания, начислени, но неизплатени трудови възнаграждения и парични обезщетения следва да се удовлетворят по реда на ЗГВРСНР. Според чл. 639, ал. 1 ТЗ тези вземания следва да се удовлетворят по реда на чл. 722 ТЗ. Ето защо настоящата съдебна инстанция счита, че не са налице касационни основания за отмяна на оспореното решение и то следва да се остави в сила. По изложените съображения Върховният административен съд, шесто отделение,