Решение № 3611 от 31.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1536/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208-228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от К. Ш., гражданин на Република Турция, чрез пълномощник адв. Е. Милева, против решение № 8720 от 29.12.2025 г., постановено по адм. дело № 1625/2025 г. по описа на Административен съд Хасково, с което е отхвърлена жалбата му срещу заповед № 272з-2951/10.09.2025 г. на началника на група "Миграция" при ОДМВР – Хасково за налагане на принудителна административна мярка (ПАМ) "Отнемане на правото на пребиваване в Република България". В касационната жалба са наведени доводи, че атакуваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касационният жалбоподател намира, че съдът е извършил неправилна преценка на събраните по делото доказателства относно наложената ПАМ. Сочи, че основанията за отказ за издаване на разрешение за пребиваване на чужденец в Република България са изчерпателно изброени в чл. 26 ЗЧРБ, като там не е предвидено основанието за отнемане на правото на пребиваване, регламентирано в чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ. Счита, че правото на продължително пребиваване не изисква минимален срок на престой в страната, поради което установените от справката кратки влизания в Република България нямат никакво значение. Намира, че административният орган само повърхностно и избирателно е изпълнил задължението си по чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ, като единствено е посочил, че лицето не попада в категорията „уязвими“ лица и няма данни за висящи производства по Закона за убежището и бежанците. Моли за отмяна на обжалваното решение и присъждане на направените в производството разноски. Ответникът – началникът на група "Миграция" при ОДМВР – Хасково не взема становище по касационната жалба. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд Хасково е образувано по жалба на К. Ш., гражданин на Република Турция, срещу заповед № 272з-2951/10.09.2025 г. на началника на група "Миграция" при ОДМВР – Хасково, с която на основание чл. 40, ал. 1, т. 3 и 5 и чл. 44, ал. 1, във връзка с чл. 39а, т. 1 ЗЧРБ е отнето правото му на постоянно пребиваване в Република България. От фактическа страна, съгласно приобщените по делото доказателства, включително справки от АИС „Граничен контрол“ за влизания и пребиваване в страната е установено, че за периода 10.09.2021 г. – 07.08.2025 г. чужденецът е пребивавал в Република България общо 54 дни, от които в рамките на едногодишния срок след получаване на разрешението – само 14 дни, разпределени в краткосрочни посещения. При проверка на заявения постоянен адрес в гр. Хасково е констатирано, че лицето не пребивава там, а заявеният му настоящ адрес е в Република Турция. От събраните сведения от собственика на декларирания адрес в гр. Хасково е установено, че с турския гражданин са сключили фиктивен договор за наем, с оглед спазването на изискването на закона, като лицето не се е установило на територията на Република България. Съпругата му е в Република Турция и не е подавала заявление за виза или пребиваване в България, а според изслушания от съда свидетел по делото турският гражданин живеел предимно в гр. Текирдаг, където бил възрастният му (на [възраст]) баща. От информацията, предоставена от НАП, е установено, че към дата 26.08.2025г. липсват данни за осигуряване по КСО, а на дата 14.07.2025 са били внесени наведнъж здравноосигурителните му вноски за период от почти 4 години. Въз основа на тези данни началникът на група "Миграция" при ОДМВР – Хасково е издал процесната заповед за отнемане на правото на пребиваване в Република България, поради предоставяне на неверни данни и неизпълнение на нормативното изискване чужденецът да се установи в страната в едногодишен срок от предоставяне на разрешението за постоянно пребиваване. С обжалваното решение № 8720 от 29.12.2025 г., постановено по адм. дело № 1625/2025 г., Административен съд Хасково е отхвърлил жалбата на К. Ш. срещу горепосочената заповед на началника на група "Миграция" при ОДМВР – Хасково. За да постанови този резултат, съдът е приел, че оспорваният акт е издаден от компетентен орган и в предвидената от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с приложимия материален закон. Компетентността на издателя на акта е преценена съобразно чл. 39а, ал. 1, т. 1 и чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ. Съдът е развил подробни съображения, че в случая са налице материалноправните предпоставки на чл. 40, ал. 1, т. 3 и 5 ЗЧРБ за отнемане на правото на пребиваване на чужденеца в Република България, тъй като е установено безспорно, че данните, предоставени за получаването му, са неверни, и защото в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната. Съдът е приел за необосновано твърдението в жалбата, че с оспорената заповед било нарушено правото му на личен и семеен живот по чл. 8 КЗПЧОС, доколкото липсват доказателства, а и няма твърдения чуждият гражданин да е водил личен и семеен живот в страната ни, а напротив, изяснено е, че в редките си и краткосрочни пътувания до България е бил сам, без членове на неговото семейство, а съпругата му и възрастният му баща живеят постоянно в Република Турция. Постановеното решение е правилно. Първоинстанционният съд при правилно установена фактическа обстановка е извел обосновани и в съответствие с приложимия материален закон изводи за законосъобразност на оспорвания административен акт. Настоящата касационна инстанция намира, че относимите факти са изследвани и обсъдени мотивирано, при правилно разпределяне на доказателствената тежест относно установяването на съществуването на фактическите основания при издаването на оспорения административен акт и изпълнението на нормативните изисквания. В разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ, послужила като основание за издаване на оспорената заповед, е регламентирано отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България, когато се установи, че в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г, както и по отношение на членове на семейство на чужденец по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16. Установено е по делото, че такива изключения не са налице по отношение на К. Ш.. От приобщените по делото доказателства е изведен обоснован и правилен извод, че К. Ш. не се е установил на територията на България, съгласно изискванията на ЗЧРБ. За периода от 10.09.2021 г. до 07.08.2025 г., чужденецът е пребивавал общо 54 дни, а през първата година след получаване на разрешението е пребивавал едва 14 дни, поради което безспорно са били налице предпоставките на чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ. Видно от данните по делото, чужденецът се е установил трайно да живее на територията на Република Турция, където е декларирал и настоящ адрес. Нормата на чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ е императивна, поради което издателят на административния акт не разполага с оперативна самостоятелност да избере различна мярка. В тежест на титуляра на разрешението за постоянно пребиваване е да съобрази поведението си със законовото изискване за трайно установяване. В случая лицето е декларирало неверни данни с цел получаване на разрешение за постоянно пребиваване, с което е изпълнена и хипотезата на чл. 40, ал. 1, т. 3 ЗЧРБ. Настоящият съдебен състав споделя съображенията на първоинстанционния съд, че Законът за чужденците в Република България (ЗЧРБ) не дава легално определение на понятието "трайно установяване", но същото следва да се тълкува с оглед обичайното му житейско съдържание. Под установяване на определено място, включително в по-широкия смисъл - територията на дадена страна, следва да се разбира, че лицето живее на това място, там учи или упражнява трудова дейност, има социални контакти и се включва в живота на съответните общности, участва в съответните осигурителни системи, още повече, когато това е и задължително. Съдът е отговорил подробно и аргументирано на всички доводи, поддържани в първоинстанционната жалба. Съображенията му се споделят изцяло от касационната инстанция, което прави ненужно повтарянето им и настоящият състав на Върховния административен съд, с оглед правомощието си по чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК, препраща към тях, като мотиви на собствения си акт. Неоснователно касаторът твърди, че е налице нарушение на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ. Тази разпоредба предвижда при прилагане на принудителните административни мерки компетентните органи да отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. По делото няма спор, че К. Ш. е получил статут на постоянно пребиваващ на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ. След анализ на представените по делото доказателства обаче, съдът е направил обоснован извод, че за чужденеца в периода след изселването му в Турция през 1978 г. няма данни за негови семейни, културни или социални връзки на територията на България, като той е запазил семейните си, социални и трудови връзки с Турция, където живее повече от 47 години и към настоящия момент. Неоснователно е и твърдението в касационната жалба, че приложената принудителна административна мярка е издадена без да е взето предвид цялостното поведение на чужденеца в нарушение на чл. 24 от Регламент (ЕО) 1987/2006 (отм.). Съгласно чл. 24, § 1 от Регламент (ЕО) № 1987/2006 на Европейския парламент и на Съвета от 20 декември 2006 година за създаването, функционирането и използването на Шенгенска информационна система от второ поколение (ШИС ІІ) данните за граждани на трети страни, по отношение на които е бил издаден сигнал с цел отказ за влизане или пребиваване, се въвеждат на основата на национален сигнал след решение, взето от компетентните административни органи или съдилища, в съответствие с правилата на процедурата, предвидена в националното законодателство и което е взето въз основа на индивидуална оценка. Обжалванията на такива решения се извършват в съответствие с националното законодателство. По делото липсват данни за въведен сигнал на основание чл. 24, § 1 от Регламент (ЕО) № 1987/2006(отм.), за отказ за влизане, поради което твърденията за нуждата от съобразяването му от органа или съда са неоснователни. При липса на пороците, сочени като касационни основания за отмяна, постановеното от първоинстанционния съд решение, като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,