Решение № 336 от 17.06.2010 г. на ВКС по н. д. № 254/2010 г.

Решение № 336 от 17.06.2010 г. на ВКС по н. д. № 254/2010 г., I н. о., НК, докладчик съдията Ивета Анадолска Производството е образувано по повод искане на осъденото лице Ж. Р. Т. за отмяна по реда на възобновяването на въззивно решение № 137/19.10.2009 г. по в. н. о. х. д. № 412/2009 г. на окръжен съд - гр. Стара Загора. В искането, поддържано в съдебно заседание от защитника, като основание за проверка на въззивното решение, е посочено нарушение на материалния и процесуален закон. Отправено е алтернативно искане за отмяна на атакувания съдебен акт и упражняване правомощието по чл. 354, ал. 1, т. 2, пр. последно НПК, респ. - връщане на делото за ново разглеждане. Представителят на Върховната касационна прокуратура намира искането за неоснователно. Върховният касационен съд, като съобрази становището на страните и провери правилността на въззивното решение в пределите на искането за възобновяване на наказателното дело, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 72 от 24.03.2009 г. по н. о. х. д. № 412/2009 г. на районен съд - гр. Стара Загора е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия Ж. Р. Т. за извършено престъпление по чл. 212, ал. 4, пр. I-во, във вр. с чл. 18, ал. 1 и чл. 54 НК и е осъден на три години лишаване от свобода, при условията на чл. 66, ал. 1 НК с петгодишен изпитателен срок. С въззивното решение е изменена първоинстанционната присъда, като деянието, извършено от молителя е преквалифицирано по смисъла на чл. 309, ал. 2 НК и намален размера на наложеното наказание лишаване от свобода от три на една година и този на изпитателния срок от пет на четири години. В останалата част е потвърдена присъдата. Искането на осъденото лице е процесуално допустимо. Съдебният акт е влязъл в законна сила на 19.10.2009 год., а искането - постъпило на 16.04.2010 г., т. е. в законоустановения по чл. 421, ал. 3 НПК срок. Разгледано по същество е неоснователно. Не може да бъде възприето възражението на защитата за процесуална незаконосъобразност на атакувания съдебен акт, свързана с ограничаване правата на молителя. Несъмнено престъплението по чл. 212 НК, в извършването на което е обвинен/ и осъден от първоинстанционния съд/ молителя е съставно, включващо измама и документно престъпление. Както в обстоятелствената част на обвинителния акт, по отношение на описаните факти, така и при аргументиране на правната квалификация, представителят на обвинението е изложил в достатъчен обем съображения, относно характеристиките на престъплението по чл. 309 НК. По никакъв начин молителят не е бил "изненадан" и неподготвен за осъждане от въззивния съд за по-лекото по вид документно престъпление. Същият е бил достатъчно информиран за същността на обвинението /фактическо и юридическо/ срещу него, включващо подправка на частен документ, с цел да бъде използван и реалната възможност да организира адекватна защита /още повече че е бил защитаван и от а., а не само лично/ - в тази насока решение по допустимост от 18.01.2001 г. на ЕСПЧ по жалба на В. К. срещу България. В аналогична ситуация, ЕСПЧ е посочил, че не е допуснато нарушение на правото на лицето "да бъде незабавно и подробно информиран за същността на обвиненията срещу него и да има достатъчно време и възможности за подготовка на своята защита". В тази връзка е несъстоятелен доводът на защитата, че процесуалните права на Т. са нарушени, с постановяване от окръжния съд на решение, вместо присъда, защото са съобразени изискванията на закона, свързани с правомощията на въззивната инстанция по смисъла на чл. 336, ал. 1, респ. 337, ал. 1 НПК. Затова не може да се приеме и че молителят е лишен от възможност за касационна проверка на съдебния акт, предвид изчерпателно изброените актове подлежащи на такъв контрол по смисъла на чл. 346 НПК и изменителното решение на окръжния съд не е между тях. За осъдения съществува правната възможност да поиска от ВКС на РБ проверка на съдебния акт по реда на възобновяване на наказателното дело, от която той се е възползвал. При съвкупния анализ на събрания доказателствен материал, правилно е прието, че вината на дееца е установена по категоричен и несъмнен начин. След пълно, всестранно и обективно изследване на фактите и обстоятелствата, включени в кръга, очертан от разпоредбата на чл. 102 НПК, въззивният съд е извел верни правни изводи. Обясненията на подсъдимия, са разгледани в контекста на останалия доказателствен материал - показанията на свидетеля, пострадал от престъпната дейност на молителя и писмените доказателствени източници. При установената фактическа обстановка, законосъобразен е изводът на въззивния съд, че подсъдимият Т с деянието си, е осъществил обективните и субективни признаци на престъпния състав по смисъла на чл. 309, ал. 2 НК. Вън от всякакво съмнение, подсъдимият е преправил съдържанието на частен документ и го е употребил, с цел да докаже съществуването на парично задължение. Безспорно записът на заповед е ценна книга и представлява писмен акт, в който се материализират права, като упражняването им се осъществява, чрез предявяването на акта, което молителят е сторил, със сезиране на частния съдия изпълнител. За това е и неоснователно възражението, че от умисъла на дееца не е обхванато квалифициращото обстоятелство по смисъла на ал. 2 на чл. 309 НК. Определеното наказание, близо до законовия минимум, при условията на чл. 66, ал. 1 НК, е справедливо. Степента на обществена опасност на деянието и на дееца, смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, оценени в тяхната взаимна връзка и обусловеност, са съобразени по подходящ начин и е наложено наказание, с което в максимална степен се постига личната и генерална превенция. Съобразно чл. 78а, ал. 1, б "б" НК, институтът на освобождаване на лицето от наказателна отговорност, с налагане на административно наказание, в случая е неприложим. По изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че искането на осъденото лице следва да бъде оставено без уважение, като неоснователно. Водим от горното, Върховният касационен съд на РБ, първо наказателно отделение.