Решение № 27 от 24.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4427/2013 г.

Решение № 27 от 24.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4427/2013 г., II г. о., ГК, докладчик председателят Стойчо Пейчев Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. С. С. от [населено място] срещу въззивното решение № 536 от 11.03.2013 г. по в. гр. дело № 1194/2012 г. на Великотърновския окръжен съд, с което е отменено частично решение № 1217 от 31.01.2012 г. по гр. дело № 2382/2010 г. на Великотърновския районен съд и е отхвърлен предявения от касатора срещу В. И. В. и Х. Д. Х. иск по чл. 76 ЗН за обявяване за относително недействителен договора за покупко-продажба, оформен с нотариален акт № 1142, т. VI, рег. № 4949, нот. дело № 329/2007 г., а делбата на УПИ I-682 в кв. 48 по плана на [населено място], представляващ дворно място с площ 463 кв. м., заедно с построените в него къща на два етажа, стара жилищна постройка, гараж и второстепенна сграда е допусната при равни квоти между С. С. С. и Х. Д. Х. Поддържат се оплаквания за недопустимост на въззивното решение поради липса на редовна жалба на Х. Д. Х. срещу решението на първата инстанция по иска по чл. 76 ЗН, а при условията на евентуалност - за нарушение на материалния закон. Ответницата по касация В. И. В. е на становище, че жалбата е основателна. С определение № 411 от 22.11.2013 г. касационната жалба е допусната до разглеждане, за да се провери допустимостта на въззивното решение в атакуваната му част, доколкото окръжният съд се е произнесъл както по допустимостта, така и по основателността на иска по чл. 76 ЗН, при твърдяна липса на въззивна жалба относно правилността на първоинстанционното решение в тази част. Преди да се произнесе по основателността на касационната жалба, Върховният касационен съд, състав на II г. о. взе предвид следното: С първоинстанционното решение № 1217 от 31.01.2012 г. по гр. дело № 2382/2010 г. на Великотърновския районен съд е отхвърлен предявения от касатора срещу В. И. В. и Х. Д. Х. иск по чл. 26, ал. 1, предл. последно ЗЗД за прогласяване нищожността на завещанието на С. С. В. /починал на 19.07.2004 г./ от 07.06.2004 г. Уважен е бил иска на касатора по чл. 76 ЗН, като по отношение на двете ответници е прието за установено, че договорът за покупко-продажба, предмет на нотариален акт № 1142, рег. № 4949, т. VI, нот. дело № 329/2007 г. е относително недействителен спрямо касатора. Със същото решение е допусната делба на процесния недвижим имот между С. С. С. и В. И. В. при равни квоти - по * ид. ч. С допълнително решение № 837 от 18.07.2012 г. районният съд е отхвърлил молбата на С. за допълване на решението от 31.01.2012 г. и произнасяне по претенция за възстановяване на запазена част от наследството. Срещу първоинстанционото решение е била подадена въззивна жалба вх. № 4146 от 15.02.2012 г. от Х. Д. Х. С жалбата най-напред се е поддържало оплакване, че в частта, с която районният съд се е произнесъл по иск с правно основание чл. 76 ЗН, решението е недопустимо, като постановено по непредявен иск. Поискано е било решението на първата инстанция да бъде обезсилено в частта, с която по реда на чл. 76 ЗН е установено, че договорът за продажба, предмет на нотариален акт № 1142, нот. дело № 329/11.05.2007 г. е относително недействителен спрямо С. С. С., както и прекратяване на производството в тази част. Наведени са били доводи, че е недопустимо нов, коренно различен иск от тези, очертани с основанието и петитума на първоначалната искова молба, да бъде предявяван в производството по чл. 129, ал. 2 и ал. 4 ГПК. С въззивното решение е прието, че искът по чл. 76 ЗН е допустим, макар и да е бил предявен в процедура по чл. 129, ал. 4 във връзка с ал. 2 ГПК, а съдебната практика да допуска предявяването му от ищеца като инцидентен установителен иск в първото заседание за разглеждане на делото /чл. 212 ГПК/. Окръжният съд е приел по-нататък, че искът по чл. 76 ЗН е неоснователен. Посочено е, че по делото не са налице твърдения, нито са ангажирани доказателства, че освен имота, за който е сключена разпоредителната сделка, са налице други имоти в откритото наследство, за да е приложима разпоредбата на чл. 76 ЗН. Като се е позовал и на т. 1 от тълкувателно решение № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд е приел, че щом е извършена продажба на наследствена част от недвижим имот, а в наследството няма други имоти, сделката на разпореждане не е недействителна по смисъла на чл. 76 ЗН, поради което искът на това основание е бил отхвърлен. Посочено е, че сделката от 11.05.2007 г. е действителна, но не поражда вещнопрехвърлителен ефект за размера над * идеална част, тъй като прехвърлителката В. е притежавала към момента на разпореждането само * ид. част от имота по силата на завещанието от 07.06.2004 г. Окръжният съд е приел, че приобретателката Х. Х. е придобила въз основа на продажбата * ид. ч. от имота, поради което е налице съсобственост между нея и ищеца/сега касатор/и е постановил, че делбата се допуска при равни квоти - по * ид. ч. за двамата. По въпроса, послужил като основание за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на II г. о. намира следното: Недопустимо е това въззивно решение, с което делото е било решено по същество, макар че жалбата е следвало да се остави без разглеждане като недопустима, вкл. поради просрочване, както и когато не е била поправена в срок, в случай на констатирана нередовност, а така също и ако е била оттеглена. Недопустимо е и въззивното решение, постановено по непредявен иск, както и при нарушена подсъдност или подведомственост, когато въззивният съд, вместо да обезсили първоинстанционното решение, е разгледал спора по същество. Когато въззивният съд се е произнесъл по правилността на първоинстанционното решение, въпреки че с жалбата е бил сезиран само с оплакване за неговата недопустимост, въззивното решение няма да е процесуално недопустимо. Служебните задължения на въззивния съд в хипотезата на недопустимост на първоинстанционното решение са уредени изрично от процесуалния закон /чл. 269, изр. първо ГПК/, но по отношение преценката за неговата правилност служебният контрол по принцип следва да бъде отречен предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. второ ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост, въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. Единственото изключение от забраната за служебна проверка се отнася до нарушението на императивни материалноправни разпоредби, което може да бъде констатирано като порок от въззивния съд и да бъде отстранено от него, без да е било изрично заявено като основание за отмяна с жалбата срещу първоинстанционното решение /срвн. т. 2 от тълкувателно решение № 1/2013 г. на О. на ВКС/. Когато следва да се осигури приложението на императивен материалноправен закон, установен в обществен интерес, ограничението в обсега на дейността на въззивната инстанция се отнася само до установяване на фактическата страна на спора, но не и до субсимирането на фактическия и доказателствен материал, събран от първата инстанция под приложимата според самия въззивен съд материалноправна норма. По аналогични съображения ограниченията в дейността на въззивната инстанция не следва да се прилагат и в хипотезата, при която осъществяването на въззивните функции при защитата на правата на някои частноправни субекти е дължимо и в защита на друг, публичен интерес /напр. в производство за поставяне под запрещение; при произнасяне по мерките за упражняване на родителски права, на личните отношения, издръжката на родените от брака ненавършили пълнолетие деца и др./. Следователно, ако въззивният съд се е произнесъл и по правилността на обжалваното решение, но жалбата е съдържала оплакване само за неговата недопустимост, и не се касае за приложение на императивни материалноправни разпоредби, установени в защита на обществен интерес или на правата на определени категории частноправни субекти, налице е съществено нарушение на чл. 269, изр. второ ГПК, което съставлява основание за отмяна на въззивното решение по чл. 281, т. 3, предл. второ ГПК. Разпоредителната сделка, извършена в нарушение на чл. 76 ЗН не нарушава императивно правило, установено в защита на публичния ред и добрите нрави, а накърнява отношенията между ограничен кръг лица - сънаследници и приобретател по сделката. Тази недействителност има ограничен обхват, няма действие по отношение на всички и на нея не могат да се позовават лица, които не са страни по сделката или сънаследници /срвн. т. 1 от мотивите на тълкувателно решение № 1 от 19.05.2004 г. по тълк. гр. дело № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС/. С оглед на това, като се е произнесъл по правилността на първоинстанционното решение по иска по чл. 76 ЗН, без да е бил сезиран за това с жалбата, подадена от ответницата Х. Д. Х., въззивният съд съществено е нарушил разпоредбата на чл. 269, изр. второ ГПК. Обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено в частта, с която е било отменено решението на първата инстанция и е отхвърлен иска по чл. 76 ЗН, както и в частта, с която е постановено, че делбата се допуска при равни квоти между С. С. С. и Х. Д. Х. Вместо него следва да бъде постановено решение по същество, с което искът по чл. 76 ЗН да бъде уважен и бъде постановено, че съдебната делба се допуска при равни права - по * идеална част между С. С. С. и В. И. В., а искът за делба по отношение на Х. Д. Х. бъде отхвърлен. С оглед изхода от делото, ответницата Х. Д. Х. следва да бъде осъдена да заплати на жалбоподателя разноски за касационното производство в размер на 280 лева/адвокатско възнаграждение 200 лева и държавни такси за касационно обжалване 80 лева/. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на II г. о.