Решение № 15281 от 10.12.2020 г. на ВАС по адм. д. № 6706/2020 г.

Решение № 15281 от 10.12.2020 г. на ВАС по адм. д. № 6706/2020 г., III о., докладчик съдията Искра Александрова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационната жалба, подадена от Националната агенция за приходите (НАП) срещу решение № 747 от 14.04.2020 г., постановено по адм. дело № 2322/2019 г. по описа на Административния съд - Пловдив. В жалбата се правят твърдения за неправилност на съдебното решение, като постановено при нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Касаторът счита, че ищецът не е доказал претенцията си по основание и размер. Твърди се, че от приложения по делото договор, адвокатът и дружеството са уговорили заплащането на възнаграждение, обвързано с постигнатия успех за всяка една инстанция, определяемо по реда на чл. 8, ал. 1 от Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Договорът от 8.11.2018 г. е приложен за първи път по делото заведено срещу НАП. Излагат се съображения за достоверността на документа по отношение на неговата дата, вписания предмет и уговорен хонорар. Твърди се, че присъденото обезщетение не е съразмерно на извършената правна защита, доколкото последната се е изчерпала с написването на жалба срещу ревизионния акт. Иска се отмяна на съдебното решение. Претендират се направените разноски. Ответникът - [фирма], чрез процесуалния си представител, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски за касационната инстанция. Представителят на Върховната административна прокуратура изразява мотивирано становище за допустимост и неоснователност на жалбата. Преценява решението като валидно, допустимо и правилно, поради което счита, че следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото прие следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК, от надлежна страна, което я прави процесуално допустима. Разгледана по същество е частично основателна по следните съображения: Първоинстанционният съд е сезиран с два иска на [фирма] срещу НАП, за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 21 600 лева, както и мораторна лихва върху сумата в размер на 366 лева за периода от 1.06.2019 г. до 31.07.2019 г. вкл., а така също и законната лихва върху главницата от 21 600 лева, считано от датата на завеждане на исковата молба. Претендираната сума от 21 600 лева е обезщетение за вреда от платено адвокатско възнаграждение в производството по обжалване по административен ред на ревизионен акт (РА) № Р-16001618002668-091-001/4.01.2019 г., издаден на дружеството от длъжностни лица при ТД на НАП Пловдив, отменен изцяло с решение № 201 от 1.04.2019 г. на директора на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" Пловдив. С обжалваното решение НАП е осъдена да заплати на дружеството исканото обезщетение за причинените му имуществени вреди от платеното адвокатско възнаграждение за оспорването на РА. Решаващият съд е приел, че е налице първата материалноправна предпоставка за реализиране отговорността на държавата по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, тъй като с влязло в сила решение, е отменен ревизионният акт от по-горестоящия административен орган. Преценено е, че е налице и втората предпоставка за реализиране отговорността на държавата, като от незаконосъобразният акт - ищецът е претърпял вреди, изразяващи се в направени разноски за адвокатско възнаграждение в производството по административното обжалване на РА в размер на исковата сума. Съдът е обосновал извода си, че размерът на заплатеното адвокатско възнаграждение е минимално определеният с Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По отношение на акцесорната претенция за лихви, съдът също е уважил иска на дружеството. Прието е за установено и третото условие за реализиране на тази отговорност - причинна връзка между настъпилата вреда и издадения РА, отменен като незаконосъобразен по съответния ред. Касационната инстанция преценява решението на административния съд като частично неправилно. Налице е отменен във фазата на административното обжалване РА № Р-16001618002668-091-001/4.01.2019 г. на началник сектор, възложил ревизия и главен инспектор по приходите при ТД на НАП Пловдив, отменен изцяло с решение № 201 от 1.04.2019 г. на директора на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" Пловдив. Производството по оспорване на РА в конкретния случай се е развило по реда на ДОПК, приключвайки във фазата на оспорването по административен ред. В Глава осемнадесета на ДОПК "Обжалване на ревизионния акт по административен ред" няма норма, която да урежда въпроса с разпределението на понесените от страните разноски. Разпоредбата на чл. 161 от ДОПК, чието систематично място е в Глава деветнадесета "Съдебно обжалване на ревизионния акт", предвижда, че на жалбоподателя се присъждат разноските по делото и възнаграждението за един адвокат за всяка инстанция съразмерно уважената част на жалбата, като съдът е в правото си да редуцира тези разноски, ако ги прецени за прекомерно завишени или ако поведението на страната е било процесуално некоректно - ал. 2 и 3 на същия текст. Съгласно § 2 от ДР на ДОПК за неуредените в този кодекс въпроси се прилагат разпоредбите на АПК и ГПК. В АПК въпросът с разноските в административното производство също не е уреден. Издаденият административен акт - решение на директора на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" Пловдив не съдържа разпореждане относно разноските. За жалбоподателя в задължителното производство по оспорването на РА по административен ред съществува единствено възможността да претендира възстановяване на направените разходи за адвокатски хонорар по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. В този смисъл съдът е формирал правилен извод относно допустимостта на иска. Разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗНАП предвижда отговорността на агенцията за вредите, причинени на физически и юридически лица от незаконни актове, действия или бездействия на нейни органи и служители при или по повод изпълнение на дейността им, а съобразно ал. 2 от същия член обезщетения за вреди от незаконни актове, действия или бездействия по ал. 1 може да се искат след тяхната отмяна. Обоснован и в съответствие с доказателствата по делото е изводът на съда, че са налице всички предпоставки за търсене на отговорността на държавата за дейността на администрацията, предвидени в чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, а именно: 1. незаконосъобразен акт, отменен по съответния ред - налице е ревизионен акт, който е отменен по предвидения в закона административен ред от горестоящия орган - директора на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" Пловдив като е установена неговата незаконосъобразност; 2. вреда от такъв административен акт – разноски за платено адвокатско възнаграждение във връзка с оспорването на акта по административен ред. Обоснован е изводът на съда, за наличието на третата предпоставка за уважаване на иска, а именно: наличието на причинна връзка между издадения незаконосъобразен акт и настъпилия вредоносен резултат. Според чл. 4 от ЗОДОВ държавата в лицето на своите органи дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Доколкото вредата може да произтича по принцип от намаление на имуществото на едно лице, то в случая е налице претърпяна вреда от страна на ищеца, произтекла от платеното адвокатско възнаграждение, но тя не е в претендирания размер. От доказателствата по делото се установява, че адвокатското дружество, с което ищецът е сключил договор за защитата и представителството му срещу констатациите в РД и начислените му задължения в РА, му е издало фактура № 120/30.05.19 г. за сумата 21 600 лева, от която данъчната основа е 18 000 лева, а ДДС е 3600 лева. От сумата по фактурата, ищецът е заплатил по банков път сумата от 6600 лева, видно от авизо местен превод на Uni Credit Bulbank от 31.05.19 г. (лист 57 от делото). Другото авизо, приложено по делото (лист 58) е с наредител физическо лице - П. Карагюлев, а не ищцовото дружество. В авизото е посочено, че плащането е по ф. 120/30.05.19 г. издадена на Е. Метал Т. Е., но това не е достатъчно да се приеме, че патримониума на ищцовото дружество е намалял със сумата от 15 000 лева по това авизо. Съдът е следвало да даде указания на ищеца в този смисъл От друга страна, по делото е направено възражение от процесуалния представител на ответника, че дружеството е ползвало данъчен кредит в размер на заплатения ДДС по фактурата, издадена му от адвокатското дружество, което обстоятелство е подкрепено и с писмени доказателства, а и е признато от процесуалния представител на ищеца. При това фактическо положение, съдът неправилно е обезщетил ищеца и за заплатения от него ДДС по фактурата от адвокатското дружество. В този конкретен случай, за заплатеното ДДС по фактурата за адвокатското възнаграждение, ищецът не следва да се обезщетява, тъй като с оглед ползвания данъчен кредит по същата фактура, патримониумът му не е намалял със сумата за ДДС. По тези съображения, настоящият съдебен състав преценява, че размерът на дължимото обезщетение е 5280 лева, който е изчислен след като от сумата по авизото на стойност 6600 лева е приспаднат 20 % ДДС. До този размер следва да се потвърди решението на първоинстанционния съд по главния иск, а за разликата до останалия присъден, решението следва да се отмени, а вместо искът следва да се отхвърли за сумата от 3 600 лева, представляваща претендираното обезщетение във връзка начисленото ДДС по фактурата за адвокатското възнаграждение. За сумата от 12 120 лева от претендираното обезщетение по главния иск, делото следва да се върне за ново разглеждане на друг състав на административния съд, при което съдът предостави възможност на ищеца да ангажира доказателства, за настъпила вреда в патримониума му до размер на тази сума, която се претендира като обезщетение за плащането по фактура № 120/30.05.19 г., издадена от адвокатското дружество. Решението по акцесорния иск следва да се потвърди за сумата от 89, 47 лева, а за разликата до присъдения с решението размер следва да се отмени, като вместо това искът се отхвърли за сумата от 61 лева мораторна лихва върху главница от 3 600 лева за претендирания период, а за разликата от 215, 53 лв. до пълния претендиран размер, делото следва да се върне за ново разглеждане от друг съдебен състав.. Воден от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 вр. с чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение