Решение № 1471 от 4.02.2021 г. на ВАС по адм. д. № 11101/2020 г.

Решение № 1471 от 4.02.2021 г. на ВАС по адм. д. № 11101/2020 г., II о., докладчик съдията Илияна Дойчева Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Д. С. против решение № 1473 от 06.08.2020 г., постановено по адм. д. № 281/2020 г. по описа на Административен съд гр. Пловдив. Касаторката навежда доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост – отменителни основания съобразно чл. 209, т. 3 АПК. Моли за отмяната му и претендира присъждане на направените по делото разноски. Ответникът – кметът на Община Сопот, в писмено становище, оспорва касационната жалба. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила и претендира присъждане на направените по делото разноски. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество за неоснователна, като съображенията за това са следните: С обжалваното решение Административен съд гр. Пловдив отхвърля жалбата на Д. С.против отказ на кмета на Община Сопот да издаде заповед за достъп до чужд имот, обективиран в писмо изх. № С-5605/1 от 13.12.2019 г. и осъжда жалбоподателката да заплати на Община Сопот сумата 720 лв., представляваща направени по делото разноски. За да постанови този резултат съдът приема, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган и в предписаната от закона форма, като при постановяването й не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Съдът констатира, че по отношение на оградата на собствения на жалбоподателката имот няма разрешени или предписани укрепително ремонтни работи за извършването, на които е необходимо да се предостави достъп през съседния имот. Приема, че същата е поискала от собствениците на съседния имот да й бъде разрешено да изгради врата, която да използва за авариен изход и прави извод, че изграждането на вратата няма нищо общо с извършване на укрепително-строителни дейности по оградата. Констатира, че не са налице и разрешени или предписани строителни работи от компетентния орган, предхождащи издаването на заповедта, поради което прави извод не не е налице правното основание на чл. 194, ал. 1 ЗУТ за издаване на заповед за осигуряване на достъп до съдения имот. Обжалваното решение е постановено в съответствие с материалния закон и е обосновано. Правилен е изводът на съда за материална законосъобразност на оспорения отказ. Осигуряването на достъп до съседния имот е допустимо само ако дейността е разрешена или предписана. В случая по несъмнен начин по делото е установено, че липсва разрешение, респективно предписание за извършване на укрепително-ремонтни работи на оградата, за което е необходимо да бъде предоставен достъп до съседния имот. Напротив установено е, че жалбоподателката е сезирала собственика на този имот с искане да й бъде позволено да изгради врата с размери 1 м в широчина, находяща се на границата на имота, която ще се използва за авариен изход. Следователно от собственика на съседния имот се иска позволение за изграждане на врата на границата на имота, а от кмета се иска издаване на разрешение за извършване на строително-укрепителни работи на оградата на имота, без да се конкретизира в какво се състоят същите и без да е налице предписание или разрешение от компетентните органи и за двете дейности. При тези факти изводът на съда за съответствие на оспорената заповед с материалния закон, е законосъобразен. Съгласно разпоредбата на чл. 194, ал. 1 ЗУТ собствениците и обитателите на недвижими имоти са длъжни да осигуряват свободен достъп в тях за извършване на разрешени или предписани проучвателни, проектни, строителни, монтажни, контролни и други работи, във връзка с устройството на територията, въз основа на заповед на кмета на общината, а в определените от закона случаи - със заповед на началника на Дирекцията за национален строителен контрол. Законосъобразен е извода на съда, че този свободен достъп следва да е определен в конкретни параметри и на основание разрешени или предписани строителни работи от съответния административен орган, предхождащи издаването на заповедта. По делото не са представени доказателства за предписани или разрешени строителни работи нито по укрепване на оградата, нито за изграждане на врата, поради което не е налице материално правното основание за издаване на заповедта. Освен това заповедта по чл. 194, ал. 1 ЗУТ ограничава правото на собственика във връзка с ползването на имота му, поради което се издава само при доказана необходимост от извършване на конкретни дейности във връзка с устройство на територията. Ето защо не е достатъчно заинтересованите лица просто да заявят искането си за достъп в чуждия имот, а следва да установят посредством друг предхождащ акт нуждата от извършване на строително-монтажни дейности, които не могат да бъдат извършени без такъв достъп, което в случая не е сторено. В този смисъл е и константната практика на второ отделение на Върховния административен съд – решения по адм. д. № 8811/2017 г.; адм. д. № 14308/2017 г.; адм. д. № 2067/2020 г.; адм. д. № 822/2020 г. и др. При постановяване на решението съдът не допуска съществени нарушения на процесуалните правила. С разпореждане № 987 от 12.02.2020 г. съдът разпределя и указва доказателствената тежест на страните, извършва служебна проверка на оспорения акт на всички основания по чл. 146 вр. чл. 168 АПК, обсъжда доводите на страните и събраните по делото доказателства и достига до обоснован извод за законосъобразност на оспорения административен акт. С оглед на изложеното Върховният административен съд намира, че обжалваното решение е правилно и не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК настоящата инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което и на основание чл. 221, ал. 2 АПК следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на делото, направеното своевременно искане за присъждане на разноски и приложените доказателства, че същите са заплатени следва да се осъди Д. С. да заплати на Община Сопот сумата 720 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение. Касационната жалба в частта й, с която се иска намаляване на присъденото от първоинстанционния съд адвокатско възнаграждение има характер на искане по чл. 248, ал. 1 ГПК вр. чл. 144 АПК и следва да се квалифицира като такова. Наведените в жалбата доводи във връзка с формулираното искане по същността си сочат на сезиране на съда с искане за изменение на първоинстанционния съдебен акт в частта за разноските по смисъла на чл. 248 ГПК. Върховният административен съд не е компетентен да се произнесе по така направеното искане, по което следва да се произнесе първоинстанционния съд, постановил обжалваното решение, чието изменение в частта за разноските всъщност се претендира, поради което в тази му част делото следва да се върне на първоинстанционния съд за произнасяне по искането за изменение на решението в частта му за разноските. По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение,