Решение № 12466 от 19.11.2024 г. на ВАС по адм. д. № 5677/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на ЕВАЗ - СЛИВЕН ЕООД, подадена чрез адв. Павлова против Решение 743/09.04.2024г., постановено по адм. дело 362/2023 г. по описа на Административен съд- Сливен, с което е отхвърлена жалбата на касатора против Акт за установяване на задължения (АУЗ) по чл.107, ал.3 от ДОПК АУ001538-1 от 17.07.2023 г. издаден от В. Тонева на длъжност главен специалист в Дирекция МДТ потвърден с Решение НОМ 147 от 14.09.2023 г. на Директор на Дирекция "Местни данъци и такси" при Община Сливен, с който на основание чл. 107, ал. 3 от ДОПК и чл. 1, ал. 2, чл. 4, ал. 1-5, чл. 9 и чл. 9б от ЗМДТ е установен размер на задълженията на ЕВАЗ - СЛИВЕН ЕООД за периода 01.07.2022 г. до 31.12.2022 г. за данък върху недвижимите имоти главница и лихва в общ размер на 7 465, 82 лева и такса битови отпадъци главница и лихва в общ размер на 9 401, 31 лева. В касационната жалба се съдържат оплаквания за неправилност на решението поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, на материалния закон и необоснованост, съставляващи касационни основания по чл. 209, ал. 3 АПК. Твърди се, че съдът неправилно е основал решението си върху заключението на вещото лице, което въпреки поставената му задача не е извършило проверка на определената с акта данъчна основа, и в частност на данъчната оценка на имотите, предмет на облагане. Оспорва се извода на първоинстанционния съд, че разпоредбите на чл. 10, ал.2 и ал. 3 ЗМДТ не намират приложение в настоящия случай. Излагат се доводи за немотивираност на акта и допуснати при издаването му съществени нарушения на административнопроизводствените правила, неотчетени от административния съд. Оспорват се и изводите на съда за предоставяне на услугите по чл.62 ЗМДТ и съответно за дължимост на установената с акта такса битови отпадъци. Иска се отмяна на решението и отмяна на оспорения АУЗ. Претендират се разноски. Касационната жалба се поддържа в представено писмено становище. Ответната страна - Директора на Дирекция "Местни данъци и такси" при Община Сливен оспорва основателността на жалбата по подробно изложени съображения в писмен отговор и становище. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна прокуратура на Република България дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд осмо отделение, намира касационната жалба за подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е основателна. Предмет на съдебен контрол пред Административен съд- Сливен е била законосъобразността на Акт за установяване на задължения (АУЗ) АУ001538-1 от 17.07.2023 г. издаден от В. Тонева на длъжност главен специалист в Дирекция МДТ потвърден с Решение НОМ 147 от 14.09.2023 г. на Директор на Дирекция - "Местни данъци и такси" при Община Сливен, с който на основание чл. 107, ал. 3 от ДОПК и чл. 1, ал. 2, чл. 4, ал. 1-5, чл. 9 и чл. 9б от ЗМДТ е установен размер на задълженията на ЕВАЗ - СЛИВЕН ЕООД за периода 01.07.2022 г. до 31.12.2022 г. за данък върху недвижимите имоти главница и лихва в общ размер на 7 465, 82 лева и такса битови отпадъци главница и лихва в общ размер на 9 401, 31 лева. За да постанови обжалваното решение, Административен съд-Сливен е приел, че ЕВАЗ - СЛИВЕН ЕООД е собственик на земя, представляваща поземлен имот с идентификатор 67338.709.10 с площ 323 571 кв. м. по кадастралната карта на гр. Сливен, находящ се в гр. Сливен, кв. "Речица", застроен със сгради с обща площ - 5 299 кв. м., както и земя, представляваща поземлен имот с идентификатор с идентификатор 67338.709.8 по кадастралната карта на гр. Сливен, с площ 5 132 кв. м., находящ се в гр. Сливен, кв. "Речица". Приел е за установено, че двата имота на дружеството са нежилищни и имат предназначението по чл. 8, т. 1 от ЗУТ, поради което са облагаеми, а данъкът дължим от собственика. Позовавайки се на приетата по делото експертиза съдът е посочил, че имотите, които са обект на облагане с процесния АУЗ не представляват земеделски земи по смисъла на чл. 2 от Закона за собствеността и ползването на земеделски земи, а са разположени в урбанизирана територия - в землището на кв. "Речица", град Сливен, представляват оранжериен комплекс със сгради от селскостопанско строителство и същите не попадат в хипотезата на чл. 10, ал. 3 от ЗМДТ, с която е регламентирано изключение от общия принцип за облагане. Административният съд е приел, че поземлен имот с идентификатор 67388.709.10 по Кадастралната карта на гр. Сливен е с променено предназначение, доколкото съгласно Акт за държавна /общинска/ собственост на недвижим имот 8093/27.07.1995 г. в имота са разположени осем оранжерийни блока с метална конструкция и година на построяване от 1968 г. до 1977 г., поради което по силата на чл. 50, ал. 6 от ППЗОЗЗ се счита, че предназначението на земята е променено и процедурата за промяна на предназначението по реда на ЗОЗЗ и ППЗОЗЗ не се провежда. По отношение на имот с идентификатор 67338.709.8, отреден за второстепенна улица, съдът е отхвърлил доводите на дружеството за приложение на чл. 10, ал. 2 от ЗМДТ доколкото имотът е с ограничен достъп и представлява вътрешноведомствена улица, която служи единствено за нуждите на дружеството. За неоснователни са счетени доводите на дружеството свързани с приложената данъчна основа при определяне размера на ДНИ за периода 01.07.2022 г. 31.12.2022 г. В заключение е направен извод за правилно прилагане на материалния закон при определяне размера на ДНИ върху процесните недвижими имоти. По отношение на определената с оспорения акт такса за битови отпадъци съдът е приел, че услугите по чл. 62 от ЗМДТ са предоставяни от общината, като реалното предоставяне на услугите по сметосъбиране и сметоизвозване на отпадъци до съоръжения за третирането им и по поддържане чистотата на териториите за обществено ползване е удостоверено с представени по делото договори и приложените към тях констативни протоколи с отчетен характер, като е установено, че в непосредствена близост до имотите са поставени контейнери за битови отпадъци. Решението е неправилно, като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. По първия спорен въпрос относно предназначението на процесните имоти и приложимостта на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 от ЗМДТ: Правилно първоинстанционният съд е приел, че чл. 10 ЗМДТ определя данъчния обект - предмета на данъчното облагане с данък върху недвижимите имоти. Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗМДТ, независимо от претърпените редакции, с данък върху недвижимите имоти се облагат разположените на територията на страната сгради и поземлени имоти в строителните граници на населените места и селищните образувания, както и поземлените имоти извън тях, които според подробен устройствен план имат предназначението по чл. 8, т. 1 ЗУТ и след промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон. Разпоредбата съдържа две отделни хипотези, като първата е относима за имоти, включени в строителните граници на населените места и селищните образувания, а втората за имоти извън тях, които според подробен устройствен план имат предназначението по чл. 8, т. 1 ЗУТ. Изискването за промяна на предназначението на земята, когато това се предвижда в специален закон, се отнася само за втората група имоти тези извън строителните граници на населените места и селищните образувания. Изключенията от общия принцип на облагане по чл. 10, ал. 1 ЗМДТ се съдържат в ал. 3 на същия член, съгласно която не се облагат с данък земеделските земи и горите, с изключение на застроените земи - за действително застроената площ и прилежащия й терен. Тези изключения са относими отново само към втората хипотеза на чл. 10, ал. 1 ЗМДТ за поземлените имоти извън строителните граници. Съгласно чл. 2, т. 1 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ЗСПЗЗ), за да бъде определена земята като земеделска трябва да е предназначена за земеделско производство и да не се намира в границите на урбанизираните територии (населени места и селищни образувания), определени с подробен устройствен план, или с околовръстен полигон. Съгласно § 5, т. 6 от ДР на ЗУТ "територия на населеното място" е селищната територия, обхваната от границите му (строителните му граници), определени с устройствен план, без да се включва землището. По силата на чл. 8 от ЗУТ ПУП определя конкретното предназначение на недвижимия имот. В случая административният съд е установил, че за процесните имоти е одобрен ПУП с отреждане за път и за оранжерия. Необосновано, обаче, съдът е приел, че имот с идентификатор 67338.709.8, отреден за второстепенна улица представлява вътрешноведомствена улица, която обслужва единствено имотите на жалбоподателя. Видно е от разпита на вещото лице в съдебно заседание, констатациите на същото са основани единствено на посещение на място, при което е установено, че достъпа до комплекса е ограничен. Не са приложени извадки от действащия ПУП, от които да бъде установено дали пътя е предназначен да обслужва имотите на жалбоподателя или обслужва и други имоти, както се твърди в касационната жалба. По отношение на имот с идентификатор 67388.709.10, от заключението на вещото лице не може еднозначно да се определи какъв е вида на действащия ПУП и дали същия е за имоти извън границите на урбанизираните територии по чл.59 от ЗУТ. Към заключението не е приложена извадка от действащия към процесните периоди ПУП, а отразяването на имотите в кадастралния план/кадастралната карта е ирелевантно за настоящия спор. Това е така, тъй като както се посочи по-горе, с ДНИ се облагат поземлените имоти, находящи се в строителните граници на населените места или селищните образувания, във връзка с които законодателят не е дефинирал допълнителни критерии, а по отношение на поземлените имоти, находящи се извън строителните граници на населените места или селищните образувания, е налице изискване да имат според подробен устройствен план предназначението по чл. 8, т. 1 от ЗУТ и да е осъществена промяна предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон. По отношение на това дали имотите са с променено предназначение (в случай че е налице втората хипотеза на чл.10, ал.1 ЗМДТ), съдът се е позовал на нормата на чл. 50, ал.6 ППЗОЗЗ и е мотивирал приложението й с Акт за държавна /общинска собственост 8093/27.07.1995г., установяващ, според съда, че в имота са били разположени осем броя оранжерийни блока с метална конструкция и година на построяване от 1968г до 1977г. Цитирания от съда акт за държавна /общинска собственост/ не е приложен по делото, поради което следва да се приеме, че изводите в съдебния акт не се основават на събраните по делото доказателства. Необосновано е решението на административния съд и по отношение изводите свързани с определяне на данъчната основа за облагане с ДНИ и ТБО. В тази връзка, следва да се посочи, че жалбоподателят е оспорил не само дължимостта на установените с АУЗД задължения, а техният размер с твърдения за неправилно определена данъчна оценка за процесните имоти, а оттам и неправилно установен размер на ДНИ и ТБО. По силата на чл. 19, ал. 1 ЗМДТ данъкът се определя върху данъчната оценка на недвижимите имоти по чл. 10, ал. 1 с. з. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗМДТ (Доп. - ДВ, бр. 153 от 1998 г., изм., бр. 102 от 2000 г., бр. 109 от 2001 г., бр. 95 от 2009 г., в сила от 1.01.2011 г.) данъчната оценка на недвижимите имоти на предприятията е по-високата между отчетната им стойност и данъчната оценка съгласно приложение 2, а за жилищните имоти - данъчната им оценка съгласно приложение 2. Като инстанция по същество на спора по аргумент от чл. 160, ал. 1, вр. чл. 144, ал. 2 ДОПК съдът е компетентен да установи размера на задълженията на лицето за ДНИ и ТБО. В случая задълженото лице е оспорило определената от органа данъчна оценка на имотите, поради което съдът е следвало да извърши проверка на начина на определянето й, а оттам и на размера на задълженията за ДНИ и ТБО. Административният съд не е събрал доказателства и по отношение възражението на жалбоподателя, че на място за имотите не са предоставени съдове за събиране на смет, а неправилно се е позовал на заключението на вещото лице, според което на около 20 м. от КПП на имотите са поставени пет броя контейнери за отпадъци. Тази констатация на вещото лице се базира на извършен оглед на място през м.01.2014г., поради което не може да се приеме за релевантна за периода на установените с оспорения акт задължения - 01.07.-31.12.2022 г. С оглед изброените съществени процесуални нарушения на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение второ вр. чл. 222, ал. 2, т. 1 АПК решението следва да се отмени и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на същия първоинстанционен съд. При новото разглеждане съдът следва да назначи съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертиза, която да изследва статута на процесните недвижими имоти и начина на определяне на данъчната оценка на същите. Съдът следва да събере и необходимите доказателства за установяване реалното предоставяне на услугите по чл.62 ЗМДТ,1 както и да изложи правни изводи относно дължимостта на ДНИ и ТБО, като извърши анализ на всички относими към спорния предмет доказателства и се произнесе по възраженията на жалбоподателя. При този изход на спора и на основание чл. 226, ал. 3 от АПК при новото разглеждане на делото съдът следва да се произнесе и по разноските за производството пред ВАС. Воден от гореизложеното Върховният административен съд, състав на осмо отделение