Решение № 13466 от 11.11.2010 г. на ВАС по адм. д. № 3749/2010 г.

Решение № 13466 от 11.11.2010 г. на ВАС по адм. д. № 3749/2010 г., VII о., докладчик председателят Юлия Ковачева Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба на Мохамад Юсеф Шур, чрез процесуалния му представител против решение № 85 от 23.12.2009 г. по адм. дело № 2238/2009 г. на Административен съд - София град. В нея се правят оплаквания за неправилност на съдебния акт и се иска отмяната му. Ответникът по касационната жалба - директорът на дирекция "Миграция", е представил писмено възражение, с което поддържа, че не са налице касационни основания за отмяна на обжалваното решение и иска да се остави в сила. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, намери, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законния срок и от надлежна страна. За да се произнесе по съществото й, прие за установено следното: С обжалваното решение АССГ е отхвърлил жалбата на Мохамад Юсеф Шур, гражданин на Ливан, срещу заповед № ЗДМ - 214/05.03.2009 г. на директора на дирекция "Миграция", с която на основание чл. 40, ал. 1, т. 6 от Закона за чужденците в Република България е отнето правото на постоянно пребиваване в Р България на чужденеца, тъй като при извършена справка в информационните масиви на МВР е установено, че лицето изобщо не е пребивавало на територията на страната през предходната календарна 2008 г.. Съдът е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, при спазване на административнопроизводствените правила и материалния закон. В тази насока е изтъкнал, че действащата редакция на чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ към момента на издаване на оспорената заповед изисква принудителната административна мярка да се прилага при отсъствие на чужденеца от страната, което е продължило най-малко 6 месеца и 1 ден, който срок не е съобразен с правилото на чл. 9, § 1, б. "в" от Директива 2003/109/ЕО, съгласно която дългосрочно пребиваващият гражданин губи правото си при отсъствие от територията на Общността за период над дванадесет последователни месеца. В случая обаче административният орган е съобразил текста на чл. 9, § 1, б."в" от директивата, като е посочил, че чужденецът е загубил статута си както на основание чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ, така и по силата на чл. 9, § 1, б."в" от директивата. След като от данните по делото е било установено, че през процесния период лицето се е намирало в Ливан, съдът е приел, че административният орган законосъобразно е постановил отнемане правото му на постоянно пребиваване в Р България. Недоволен от решението, касационният жалбоподател твърди, че съдът неправилно е тълкувал и приложил релевантните правни разпоредби. Като се позовава на директния ефект на чл. 9 от Директива 2003/109/ЕО, поддържа, че придобитият статут на дългосрочно пребиваващ чужденец в държава - членка може да се загуби, респ. отнеме едва при продължило над 6-годишно отсъствие от територията на Общността. Сочи, че при решаване на спора съдът не е съобразил обстоятелството, че жалбоподателят пребивава в страната от 1994 г., има изградени трайни връзки тук, както и, че здравословното му състояние не му е позволило да се завърне своевременно. При тези съображения моли да се отмени обжалваното решение и оспорената с първоначалната жалба заповед на административния орган. Настоящият съдебен състав, като прецени доводите и възраженията на страните и доказателствения материал по делото, намери, че касационната жалба е неоснователна, по следните съображения: Отнемането на правото на пребиваване в Република България на чужденците (лица, които не са български граждани и не са граждани на държава - членка на Европейския съюз, или на държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или на Конфедерация Швейцария) е регламентирано в Закона за чужденците в Република България. Съгласно чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ, с редакция на нормата към момента на постановяване на процесната мярка, правото на пребиваване се отнема, когато се установи, че чужденецът не е пребивавал на територията на Република България през предходната календарна година най-малко 6 месеца и един ден. Отнемането на статута на дългосрочно пребиваващи в Европейския съюз граждани от трети страни, т. е. такива, които не са граждани на Съюза, но са получили право за дългосрочно пребиваване, издадено от съответната държава-членка, е регламентирано и в Директива 2003/109 (ЕО). В конкретния случай релевантните факти, на които се е позовал административният орган са възникнали след присъединяването на Република България към Европейския съюз, поради което общностното право безспорно има действие и се прилага спрямо тях - директивите по начало нямат директен ефект, но при кумулативното наличие на определени предпоставки, изведени от практиката на Съда на Европейските общности, частноправните субекти могат да се позоват на вертикален директен ефект на директивата и да черпят пряко права от този акт на производното общностно законодателство. Поради това преценката на административния орган да приложи оспорената ПАМ правилно е извършена при съобразяване с цитираният текст от Директива 2003/109/ЕО. Първоинстанционният съд при проверката за законосъобразност на обжалваната заповед, като е обсъдил данните по преписката, на свой ред е достигнал до правно обоснования извод, че в случая са изпълнени условията, необходими за да се приложи предвидената в чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ принудителна административна мярка. След като жалбоподателят не е пребивавал повече от една календарна година на територията на страната, респективно - в друга държава - членка, правилно съдът е счел за законосъобразен актът, с който е отнет статутът му на постоянно пребиваващ. Изложените оплаквания в касационната жалба относно здравословното състояние на лицето не могат да обусловят друг извод, още повече данните по преписката не сочат по категоричен и убедителен начин за обективна невъзможност на чужденеца да се завърне в страната за целия обсъждан период. Доводът, че съдът не е съобразил всички относими текстове на Директива 2003/109/ЕО също е неоснователен, на първо място поради точното прилагането на релевантните за спора правила от общностната уредба от административния орган при издаване на процесната заповед и от решаващия съд при упражнения контрол, и на следващо - визираният 6-годишен срок касае хипотези, различни от разглежданата по настоящото дело - арг. чл. 9, § 4 с. з. Предвид изложеното, обжалваното решение е правилно и следва да се остави в сила. Водим от горното, Върховният административен съд, състав на седмо отделение,