Решение № 109 от 1.03.2012 г. на ВКС по н. д. № 145/2012 г.

Решение № 109 от 1.03.2012 г. на ВКС по н. д. № 145/2012 г., II н. о., НК, докладчик съдията Теодора Стамболова С решение № 308/21.12.11 г., постановено по В. Н. Д. 346/11 г., АС-Велико Търново /ВтАС/ е изменил присъда № 17/18.10.11 г., постановена от ОС-Ловеч /ЛОС/ по Н. О. Х. Д. 423/11 г., като на основание чл. 66, ал. 1 НК е отложил изтърпяването на наложеното на подсъдимия Х. Г. Х. наказание лишаване от свобода от две години и осем месеца за срок от пет години, считано от влизане на присъдата в сила, а в останалата част присъдата е потвърдена. С последната Х. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл. 354А, ал. 1, изр. 1, пр. 3,4,5 вр. чл. 26, ал. 1 НК и вр. чл. 373, ал. 2 НПК вр. чл. 58а НК му е наложено наказание от четири години лишаване от свобода, редуцирано до две години и осем месеца, както и пет хиляди лв. глоба. На основание чл. 61, т. 3 ЗИНЗС е определен първоначален общ режим за изтърпяване на наказанието, което да бъде осъществено в затворническо общежитие от закрит тип. На основание чл. 354 А, ал. 6 НК е отнет предмет на престъплението. Срещу решението на въззивния съд е постъпил протест от представител на АП-Велико Т. /ВтАП/, с оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание. Моли се съдебният акт на ВтАС да бъде отменен и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на този съд. Постъпила е и касационна жалба от служебния защитник на подсъдимия, който изтъква недоволство и наличие на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 3 НПК във връзка с незаконосъобразно определяне на наказанието и неприлагане разпоредбата на чл. 55 НК от една страна, довело от друга до явна несправедливост на наложеното наказание. Настоява се касационната инстанция да намали наложеното наказание лишаване от свобода с приложение на чл. 66, ал. 1 НК и да отмени определената глоба при условията на чл. 55 НК. Освен това се настоява да не бъде уважаван подаденият протест от прокурор от ВтАП. В съдебно заседание пред ВКС представителят на ВКП поддържа протеста и моли жалбата да не бъде уважавана. Подсъдимият сам не се явява и не заявява становище нито по жалбата, нито по протеста срещу него. Назначеният му пред тази инстанция служебен защитник моли касационната жалба да бъде уважена, с изтъкнатите в нея аргументи и с представени от него допълнителни такива. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид протеста и жалбата и отразените в тях доводи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, намира за установено следното: Преди всичко, трябва да се отбележи, че процесното производство е протекло в процедура по чл. 371, т. 2 и сл. НПК и подсъдимият е признал фактологията, описана в обстоятелствената част на обвинителния акт, съгласявайки се по този начин за същата да не се събират доказателства в хода на провеждано пълноценно съдебно следствие. Ето защо, каквито и възражения да би имало по отношение на доказателствената наличност и нейната състоятелност в съответствие с повдигнатото на Х. обвинение, с преминаване на разглеждане на делото в посочената благоприятна за дееца процесуална обстановка, същите са препятствани. Още повече, събраните по делото в хода на досъдебното производство доказателствени материали действително са от характер да обосноват обвинението по начина, по който то е конструирано от първостепенната прокуратура. ПО ПРОТЕСТА: В същия са изложени съображения, обосноваващи едно единствено касационно основание, а именно-явна несправедливост на наложеното наказание. Очевидно обаче, макар и да не е изрично отбелязано, се спори само по прилагане разпоредбата на чл. 66, ал. 1 НК, тъй като наказанието лишаване от свобода, отмерено на Х., не е променяно от въззивната съдебна инстанция, а пред същата не е имало протест на прокурор от първостепенната прокуратура за явна несправедливост на същото. Следователно ВКС намира, че прокурорският протест следва да бъде разглеждан в рамките на оплакване по чл. 348, ал. 5, т. 2,пр. 1 вр. ал. 1, т. 3 НПК. Във връзка с последното казано няма да бъдат обсъждани аргументите за съществен дисбаланс при преценката на смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, която според изготвилия протеста прокурор е допусната от въззивната инстанция, тъй като подчертаното е относимо към т. 1 на ал. 1 на чл. 348 НПК, но не може да бъде обмисляно в контекста на невъзможност за увеличаване на наложеното на подсъдимия наказание, предвид принципната забрана поради споменатата липса на въззивен протест. По-нататък, основен довод на представителя на ВтАП е този, свързан с няколкото изпълнителни деяния на процесното престъпление, които са осъществени и за чието извършване подсъдимият е признал вината си. Разбира се, че изложеното представлява съществено ценимо обстоятелство в светлината на несъставомерните субективни елементи, но същото е взето предвид от ЛОС при определяне на наказанието /стр. 9 от мотивите, първи абзац, първата трета/ и е възприето за съществуващо от страна на втората инстанция, макар и същата да не е обърнала нарочно внимание на този факт, тъй като пред себе си не е имала оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание в посока на искане за неговото увеличаване. Но тя го е съобразила при осмисляне на приложението на чл. 66, ал. 1 НК. От друга страна, ВтАС е имал предвид обстоятелството, че Х. е осъждан, което е видно от мотивировката по атакувания съдебен акт. Ето защо личната обществена опасност на дееца е била видяна. Не може да има спор обаче, че по отношение на него са налице материалноправните предпоставки на института на условното осъждане и точно при тяхно налиичие въззивната инстанция е счела, че следва да отложи изтърпяването на така определеното наказание лишаване от свобода за срок от пет години, който е максималнодопустимият такъв по закон. Макар и словно пестеливо, ВтАС е изложил определени съображения, споделими и от настоящата инстанция. За реализиране на целите, прогласени в разпоредбата на чл. 36 НК не е необходимо подсъдимият да бъде изолиран в пенитенциарно заведение, както се иска по касациониня протест. В тази насока въззивният съдебен състав е изложил доводи, които не са сероизно оборени по сезиращия тази инстанция прокурорски документ. Казаното е свързано в пряк смисъл и с разсъжденията на ВКС по жалбата на дееца, които за яснота ще бъдат изложени еднократно по-долу в настоящото изложение. ПО ЖАЛБАТА: Същата е неоснователна. При преценка на съображенията, формулиращи становището на решаващите съдилища касателно индивилиузацията на наложеното на касатора наказание, що се отнася до смекчаващите обстоятелства, ЛОС е оценил младата възраст на извършителя и направените самопризнания. Тъй като става дума за процедура по чл. 371, т. 2 и сл. НПК, ВКС приема, че отчитайки самопризнанията на дееца, инстанциите по фактите са имали предвид и съдействието, оказано от извършителя в хода на проведеното досъдебно производство, което е засегнато в касационната жалба и на което е наблегнато от служебния защитник в съдебно заседание пред върховната съдебна инстанция по наказателни дела. Очевидно е при това, че смекчаващите обстоятелства, съпоставени с отегчаващите такива и предвид настоящата редакция на чл. 58 А НК при провеждане на съкратено съдебно следствие, не могат да формират убеждение за наличие на предпоставките на чл. 55 НК. Вярно е, че количеството на откритите у Х. наркотични вещества е твърде малко и на ниска стойност, но по възприетата фактология по престъпната му дейност в цялост и признаването й от негова страна, същият е реализирал динамичен престъпен стереотип по отношение на придобиване, държане и разпространение на наркотични вещества. Тежкото му материално състояние, дори и да бъде прието за налично, не може да бъде доминиращо несъставомерно субективно облекчаващо обстоятелство, предвид спецификата на конкретно повдигнатото обвинение за разпространение на наркотици, при които се злепоставя здравето и на други лица, извън дееца. Това се отнася и досежно личната наркотична злоупотреба на последния и нуждата от лечение на зависимостта от нея. Ето защо ВКС не счита, че при определяне на наказанието е допуснато нарушение на материалния закон по смисъла на чл. 348, ал. 2 вр. ал. 1 НК. С оглед изложеното в тази насока, е ненужно да се разсъждава на плоскостта на претенцията по жалбата, изразена и в съдебно заседание пред ВКС, за неналагане на наказанието глоба, която подсъдимят реално не бил в състояние да плати. Това би било възможно само при положение, че са открити предпоставки за приложение разпоредбата на чл. 55 НК. Само в сферата на пълнота на процесуалното изследване трябва да се отбележи, че глобата е отмерена в минималния, предвиден в санкционната част на материално-правната относима норма размер. Неоснователно е искането и за намаляване на наложеното наказание лишаване от свобода. В насока на тази претенция липсват съображения, различни от изложените по-рано по производство, които да бъдат обсъждани. Инстанциите по същество са мотивирали тезата си за възприемане на наказанието в размер на две години и осем месеца и ВКС не намира аргументи, за да го намали до предвидения в материалния закон минимум от две години-било то със или без приспадане на една трета от определеното наказание лишаване от свобода по силата на нормата на чл. 58 А, ал. 1 НК. Няма основания да се приеме, че са налице условията на чл. 348, ал. 5, т. 1 вр. ал. 1, т. 3 НПК за намаляване на наложеното наказание лишаване от свобода. Водим от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение