Решение № 7469 от 20.05.2019 г. на ВАС по адм. д. № 14184/2017 г.

Решение № 7469 от 20.05.2019 г. на ВАС по адм. д. № 14184/2017 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). С решение № 281 от 25.10.2017 г. по административно дело № 467/2017 г., Административен съд - С. З. е отменил по жалба на "Линде газ България" ЕООД, представлявано от управителя Анна Мария Аксинте предписание от 12.07.2017 г., обективирано в протокол за извършена проверка № 1725811 от същата дата на Дирекция "Инспекция по труда" ("ИТ") - С. З., като незаконосъобразно. Така постановеният съдебен акт е оспорен с касационна жалба от Дирекция "Инспекция по труда" - С. З., подадена от процесуалния представител старши юрисконсулт К. М.. По съображения за неправилност на решението, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК - нарушение на материалния закон и необоснованост, се претендира отмяна на атакувания съдебен акт. В допълнителна молба освен искането за отмяна на решението на първоинстанционния съд (което се поддържа) е възведена и претенция за потвърждаване на наложената от дирекцията принудителна административна мярка по чл. 404, ал. 1, т. 1 от Кодекса на труда (КТ) - предписание. Ответникът по касация - "Линде газ България" ЕООД, ЕИК *********, действащ чрез пълномощника адвокат Е. Мамалева, в писмен отговор и в съдебно заседание оспорва касационната жалба като неоснователна и аргументира теза за правилност на атакуваното с нея съдебно решение, поради което моли то да бъде оставено в сила, а жалбата отхвърлена. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на съдебния акт, поради което предлага последният да бъде потвърден. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна. От фактическа страна по делото е било установено, че административното производство е образувано по повод проверка за спазването на трудовото законодателство по постъпил на 11.07.2017 г. сигнал в Дирекция "Инспекция по труда" - С. З., заведен под № 17268001 от Г. М.. В сигнала са изложени обстоятелства, че последните десет години Г. М. е работил в "Линде газ България" ЕООД, но при прекратяването на трудовия му договор не му е изплатено обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ в размер на шест брутни трудови възнаграждения. Към сигнала са приложени копия на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, на трудовата книжка на Манолов и на разпореждане № [ЕГН] от 21.07.2015 г. на ТП на НОИ – С. З., от което е видно, че е отпусната пенсия за осигурителен стаж и възраст на Г. М., считано от 09.07.2015 г. При извършената проверка е установено, че на 29.05.2017 г. Г. М. е подал молба за освобождаване от заеманата длъжност, считано от 01.07.2017 г. поради пенсиониране. На 29.06.2017 г. е издадена заповед, с която е прекратено трудовото правоотношение между Г. М. и "Линде газ България" ЕООД на основание чл. 326, ал. 1 от КТ – по взаимно съгласие. В заповедта не се съдържа волеизявление за изплащането на каквото и да е било обезщетение на работника. Заповедта е връчена на същата дата на Манолов. След подаването на сигнала е изпратено запитване от страна на ответника до ТП на НОИ – С. З. изх. № 17241843 от 10.08.2017 г., дали Манолов е придобил право на пенсия. С писмо изх. № 1056-23-79#1 от 22.08.2017 г. ТП на НОИ – С. З. е отговорило, че Манолов е пенсионер от 09.07.2015 г. С оспореният протокол за извършена проверка № 1725811 от 12.07.2017 г. по описа на Дирекция "Инспекция по труда" - С. З. на "Линде газ България" ЕООД е дадено задължително предписание за заплащане на обезщетението по чл. 222, ал. 3 от КТ. Предмет на оспорване в производството пред Административен съд – С. З. е именно задължителното предписание, дадено от контролни органи на Дирекция "Инспекция по труда" – С. З. на основание чл. 404, ал. 1 от Кодекса на труда (КТ), с протокол за извършена проверка № 1725811 от 12.07.2017 г., с което на "Линде газ България" ЕООД е приложена принудителна административна мярка - задължително предписание, в качеството му на работодател да изплати обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срок от 6 (шест) месеца на Г. М., съгласно изискванията на чл. 222, ал. 3 от КТ, в изпълнение на акт по реда на надзора за законност по пр. пр. №И-12/2017 г. -ІІ от 13.03.2017 г., издаден от ВАП. Посочен е и срок за изпълнение - 31.08.2017 г. С постановеното решение Административен съд - С. З. (инстанцията по същество на спора, пред която е можело да се установяват юридически и доказателствени факти от значение за законосъобразността на оспорената пред нея принудителна административна мярка) е отменил процесното задължително предписание, след като обосновано е приел, че е незаконосъобразно. Решаващият извод на съда е мотивиран с това, че при налагането на принудителната административна мярка (ПАМ) не е взето предвид, че се касае за трудовоправен спор във връзка с прекратено вече трудово правоотношение и вземане на обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ, а инспекцията по труда не може да разрешава трудовоправни спорове чрез налагане на ПАМ, защото те са подсъдни на общите съдилища. Обжалваното пред настоящата инстанция решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд в рамките на правомощията му. Атакуваният съдебен акт е правилен и не страда от твърдяните от касатора пороци, обуславящи наличието на отменителните основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК. Първоинстанционният съд е събрал и коментирал относимите за правилното решаване на спора доказателства, надлежно и аргументирано е обсъдил всички факти от значение за спорното право и правнозначимите доводи на страните, и е извел правилни изводи, съображенията за които се възприемат изцяло от настоящата инстанция и не е нужно дословно да бъдат преповтаряни. Атакуваният съдебен акт се основава на правилна преценка на събраните доказателства, издаден е в съответствие с приложимите за казуса материалноправни разпоредби, като е постановен при спазване на съдопроизводствените правила. При изготвянето на същия са взети предвид релевантните за спора обстоятелства и факти и изразените от страните становища по тях, като е отговорено на всички относими инвокирани възражения и убедително са опровергани релевираните и пред настоящата инстанция доводи на Дирекция "Инспекция по труда" - С. З. за липса на пороци при издаването на предписанието. Въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото доказателства във връзка с приложимата нормативна уредба е направен правилен краен извод за основателност на жалбата срещу процесното предписание. В случая между страните съществува спор относно дължимостта на обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срок от 6 (шест) месеца на Г. М., съгласно изискванията на чл. 222, ал. 3 от КТ. Този спор представлява "трудов спор" по смисъла на чл. 357, ал. 1 от Кодекса на труда, който регламентира, че трудови са споровете между работника или служителя и работодателя относно възникването, съществуването, изпълнението и прекратяването на трудовите правоотношения, както и споровете по изпълнението на колективните трудови договори и установяването на трудов стаж. Следователно, съществуващият спор относно дължимостта на обезщетението по чл. 222, ал. 3 от КТ представлява спор относно прекратяването на трудовото правоотношение. Съгласно чл. 360, ал. 1 от КТ тези спорове са подсъдни на общите съдилища и се разглеждат по реда на Гражданския процесуален кодекс. Дирекция "Инспекция по труда" не е компетентна да разрешава трудови спорове между работници или служители и техните работодатели. Наред с това, Дирекция "Инспекция по труда" в конкретния случай е упражнила правомощия по чл. 404, ал. 1, т. 1 от КТ по прекратено трудово правоотношение. В разпоредбата на чл. 404, ал. 1 от КТ е предвидено, че за предотвратяване и преустановяване на нарушенията на трудовото законодателство, на законодателството, свързано с държавната служба, както и за предотвратяване и отстраняване на вредните последици от тях, контролните органи на инспекцията по труда по своя инициатива или по предложение на синдикалните организации могат да прилагат принудителни административни мерки, изброени в т. т. 1 - 9, като в т. 1 (посочена като правно основание за издаване на оспореното пред съда задължително предписание) е предвидено издаването на задължителни предписания на работодателите за отстраняване на нарушенията на трудовото законодателство, включително и на задълженията по социално-битовото обслужване на работниците и служителите и на задълженията за информиране и консултиране с работниците и служителите по този кодекс и по Закона за информиране и консултиране с работниците и служителите в многонационални предприятия, групи предприятия и европейски дружества, както и за отстраняване на недостатъците по осигуряването на здравословни и безопасни условия на труда. Посочените принудителни административни мерки, както и останалите, регламентирани в чл. 404, ал. 1, т. т. 2 - 9 от КТ имплицитно съдържат в себе си изискването за съществуващо, а не за прекратено (несъществуващо) правоотношение по престиране на работната сила. Същият извод се налага и от разписаните в чл. 402 от КТ права на контролните органи, които в рамките на своята компетентност могат да посещават по всяко време министерствата, другите ведомства, предприятията и местата, където се извършва работа, помещенията, ползвани от работниците и служителите, както и да изискват от лицата, които се намират на територията им, да се представят с документ за самоличност; да изискват от работодателя, съответно от органа по назначаването, обяснения, сведения и представяне на всички необходими документи, книжа и заверени копия от тях във връзка с упражняването на контрола; да се осведомяват пряко от работниците и служителите по всички въпроси във връзка с упражняването на контрола, както и да изискват от тях да декларират писмено факти и обстоятелства, свързани с осъществяването на трудовата дейност, съответно на дейността по изпълнение на държавната служба, включително и данни за заплащането на труда; да вземат проби, мостри и други подобни материали за лабораторни изследвания и анализи, да използват технически средства и апаратура и да правят измервания на фактори на работната среда във връзка с упражняването на контрола върху осъществяваната трудова дейност; да установяват причините и обстоятелствата, при които са настъпили трудови злополуки. От съдържанието на цитираните разпоредби е видно, както правилно е констатирано и в първоинстанционното решение, че законодателят използва понятията "работодател", "длъжностни лица", "работници", "служители", които сами по себе си сочат необходимостта от съществуващо правоотношение по престиране на работната сила (трудово, служебно или друго). По делото безспорно е установено, че принудителната административна мярка е наложена на 12.07.2017 г. или над десет дни след прекратяване на трудовото правоотношение на 01.07.2017 г. Предвид изложеното се налага извода, че Инспекцията по труда не може да издава задължителни предписания от вида на оспорените пред съда по прекратено трудово правоотношение. В случаите, когато трудовите правоотношения са прекратени, се касае до имуществени спорове с гражданскоправен характер между работници и работодатели, които следва да бъдат разрешени по исков ред пред граждански съд. В този смисъл е актуалната и изглежда преобладаваща съдебна практика на Върховния административен съд, шесто отделение, изразена в следните решения: № 8519/13.06.2012 г. по адм. дело № 1770/2012 г., № 15296/03.12.2012 г. по адм. дело № 10659/2012 г., № 2509/21.02.2013 г. по адм. дело № 12052/2012 г., № 6583/15.05.2013 г. по адм. дело № 1628/2013 г., и др. От гореизложеното явства, че тезата, която се силаеше да докаже касаторът, за неправилност на решението и законосъобразност на процесното предписание, не може да бъде кредитирана. Като е уважил подадената до него жалба срещу задължителното предписание, обективирано в протокол за извършена проверка № 1725811 от 12.07.2017 г., първоинстанционният съд е постановил правилен съдебен акт, който при липсата на касационни основания, водещи до неговата отмяна, следва да бъде оставен в сила. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК (редакция преди изменението в ДВ, бр. 77/2018 г.), Върховният административен съд в тричленен състав на шесто отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 281 от 25.10.2017 г., постановено по административно дело № 467/2017 г. по описа на Административен съд - С. З.. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.